Да ви закарам

Небето бе сиво и неприветливо. Октомврийският дъжд пердашеше пожълтелите листа на кестените в парка, при което се чуваше странно шумолене. Вятърът беше поривист и люшкаше заплашително клоните. По алеите бързо се образуваха локви, които сякаш кипяха от тежките капки. Забързани минувачи се стопяваха в далечината. Скоро щеше да се стъмни.

Млада жена тичаше със ситни крачки към спирката. Беше без чадър и скоро щеше да се намокри до кости. Лицето й беше напрегнато; устните й помръдваха нервно. Дългата й черна коса бе подгизнала и се мяташе като парцал по раменете. Обувките й с петсантиметров ток се бяха напълнили с вода и издаваха жвакащи звуци.

Към спирката се приближи автобус. Жената се забърза, за да не го изтърве. Оставаха й още петдесетина метра. Вратите се отвориха и хората започнаха да се качват.

Тя се опита да прескочи една локва, но се подхлъзна на мократа шума и залитна. Беше на косъм от това да запази равновесие, само че неравна плочка й изигра лоша шега. При последвалото тежко падане левият й крак се усука страховито за момент.

Тя нададе вик, докато се надигаше на лакти, вик по-скоро на изненада, отколкото на болка. Автобусът потегли с мощно боботене от спирката.

Минута по-късно настана тишина. Жената седеше в локвата и хълцаше. По лицето й се стичаха дъждовни капки, а вероятно и сълзи.

– Ударихте ли се? – чу се мъжки глас.

Тя отметна няколко натежали от вода кичура над челото си и погледна през рамо. Отзад имаше мъж в инвалидна количка. Държеше чадър над главата си. Черните му очи гледаха тревожно.

– Наболява ме кракът, но няма проблеми, ще мине. Как се изтърсих само…

– Да, страшно изглеждаше.

– Не се притеснявайте, наред съм. Само ме е яд, че изтървах рейса. А оттук едва ли често минават таксита.

– Съжалявам, че не мога да ви помогна да се изправите.

– О, няма проблеми. – Жената се извърна тромаво настрани, подпря се на дясното си коляно и на ръце и се изправи. Личеше си че щади левия си крак. Върхът на обувката се провлече немощно по плочките.

– Наистина ли сте добре?

– Е, не съвсем – проплака тя.

– Ама вие не можете да стъпите!

– Нещо не е наред, мамка му. Сега чак разбирам. Много неприятна болка ме жегва. Ох, как можа точно на мен да се случи! – Тя стоеше права, но разчитайки единствено на десния си крак; левият бе присвит в коляното и подпрян на земята с върха на обувката.

– Лоша работа. Ще извикам линейка. Съжалявам, че не мога да направя нищо за вас. Ако бях здрав…

– Линейка?

– Не се плашете. Ей сега ще звънна.

Той извади телефона си и започна да набира. Жената бе навела глава и гледаше пострадалия си крак. Стойката й не изглеждаше стабилна.

– Всъщност… Ако искате да ви закарам? – попита той.

– Какво?

– Или по-точно вие да ме закарате?

– Какво? – Жената примигваше неразбиращо.

– Ами… наблизо има болница. На двеста метра, не повече. Там съм се лекувал, та затова знам. Линейката вероятно ще се забави. Излишно губене на време.

– Пак не мога да разбера.

– Подпрете се отзад на количката и подрипвайте на един крак, ако не ви боли много, разбира се. Аз ще въртя бавно колелетата.

– Чудесна идея. Благодаря ви.

Тя мина зад количката и се хвана за дръжките. Мъжът прибра чадъра. Потеглиха.

Постепенно влязоха в ритъм. Придвижваха се доста бързо, въпреки че жената на практика не можеше да използва левия си крак.

Минувачите често заглеждаха странната двойка. Един даже прояви желание да помогне. Жената му благодари и го отпрати. Чувстваше се достатъчно силна. Дъждът почти бе спрял.

– Къде е тази болница? – попита по едно време тя и простена. Ръцете й трепереха.

– Ето там горе. Вижда се вече.

– О! Близо е, наистина. Трябва да се стегна.

– Боли ли ви много?

– Боли и се схванах, изобщо…май не преценихме добре ситуацията.

– Качвайте се, ще ви закарам!

– Какво?

– Седнете в скута ми. Аз имам сили да въртя колелетата. Ще стигнем за нула време.

– Все пак…

– Ръцете ми са силни.

Тя заобиколи и седна странично в скута на мъжа. Чувстваше се неловко. Всъщност, и двамата се чувстваха неловко.

Мъжът наистина имаше силни ръце. И тласкаше умело колелетата. Потеше се, но поддържаше стабилна скорост, въпреки претоварването.

Нараненият крайник първоначално бе свит в коляното, но постепенно се надигна и изпъна, сякаш от само себе си.

Усетила питащия поглед, жената рече:

– Не мога да го държа свит. Просто се вдърви ужасно. А и подутината като че ли расте.

– Няма страшно. Скоро ще се погрижат за вас.

– Е, каквото, такова. Съжалявам, че ви натоварвам така физически.

– Добре съм, ръцете ми са силни. Ще се справя.

Стигнаха.

Секунди след като количката спря пред входа, се появиха санитари. Те подхванаха пострадалата и внимателно я прехвърлиха на носилка.

Мъжът помаха с ръка, направи обратен завой и потегли към дома си. Отчасти бе доволен от себе си, но имаше чувството, че е допуснал грешка, или поне, че не е направил всичко, което трябва. Молеше се новата му позната да се възстанови бързо.

Вкъщи, след като се изкъпа и преоблече, го налегна странна тъга. Криво му беше, че е сам. Сипа си водка и настроението му постепенно се оправи.

***

Беше ранна вечер. Инвалидът киснеше в пустия си апартамент и се мъчеше да се пребори със скуката и неприятните мисли. Пиеше повечко напоследък. И излизаше рядко на разходки, въпреки че времето беше хубаво. Пусна си филм на компютъра, но не намери търпение да го изгледа. Сипа си два пръста уиски и отвори прозореца, за да подиша чист въздух.

Точно в този момент звънецът на входната врата задрънча.

Той изсумтя и обърна количката си. Мислеше, че е дошла касиерката на сградата да събира пари. През последните няколко години най-често тя го посещаваше.

Отвори вратата и миг по-късно примигна изненадано. На стълбищната площадка стоеше жената, която преди седмица бе закарал в болницата след инцидента в парка.

– Здравейте! – каза тя и припряно се понамести върху патериците си.

Левият й крак беше обездвижен с гипсова превръзка, която явно стигаше почти до слабините, защото полата бе доста издута в горната си част. Отдолу плахо надничаха фини пръсти с бледорозов лак на ноктите.

– Здравейте – отвърна мъжът, като не спираше да се взира в пострадалия крайник.

– Може ли да вляза?

– О, разбира се. Заповядайте. Ама че съм несъобразителен. Радвам се да ви видя. Просто се стреснах от…

– Не съм чак толкова зле – каза тя с очарователна усмивка на уста.

Влязоха в хола и жената се настани на фотьойла, като при сядането гипсираният й крак се вдигна и застана в хоризонтално положение, понеже коляното бе обездвижено в изпънато положение.  

– Мога да ви предложа кафе.

– Нещо по-силно нямате ли?

– Уиски?

– Чудесно. Доза обезболяващо ще ми се отрази добре.

– Как сте? Какво стана, след като се разделихме?

– Ами приеха ме в болницата и лежах три дена. Имам счупване над глезена и разкъсани сухожилия на коляното. Изглежда няма да се наложи операция. Не се притеснявайте за мен, добре съм.

– Хубаво. Дано не ви боли много.

– Дойдох да ви благодаря, задето ме закарахте.

– Е, изведнъж ми хрумна, че така ще стане по-бързо, отколкото с линейка. Чудех се дали не съм допуснал грешка…

– Не сте. Иначе щях да чакам поне половин час.

– Вие как разбрахте къде живея?

– Поразпитах в кварталния магазин. Едната от продавачките ви познаваше.

– Много мило, че се отбихте. Но… нищо особено не съм направил. Всеки на мое място би ви закарал.

Жената се усмихна  прокара пръсти по гъстата си коса. Изведнъж изражението й стана сериозно.

– Вие откога сте в инвалидна количка?

– Пет години и три месеца. Катастрофирах. Счупен гръбнак. Парализиран съм от кръста надолу.

– Сигурно не ви е лесно.

– А, свикнах.

– Сам ли живеете?

– Да, жена ми ме напусна, след като…

– Не биваше да любопитствам. Извинете.

Мъжът отвори уста, сякаш канейки се да каже нещо, но си замълча.

Настана неловко мълчание. Накрая тя попита:

– Мога ли да ви помогна по някакъв начин?

– Че защо ще ми помагате? – отвърна троснато той.

– Чувствам се задължена да ви се отблагодаря. Бяхте много мил с мен.

– Вие сте красива жена. Всеки би бил мил с вас.

– Ха – подсмихна се отново тя. – Значи ако там в парка бе пострадала старица, нямаше да реагирате по същия начин?

– Провокативен въпрос. Не, нямаше. Прецених, че едва ли тежите повече от петдесет килограма и затова ще се справя с превозването.

– Точна ви е преценката. Работите ли нещо?

– Рисувам корици на книги на компютъра.

– О, колко интересно!

– Хубаво е, че имам с какво да се занимавам.

– Аз пък разработвам уеб сайтове. Май професиите ни имат общо.

– Може да се каже, да.

– Аз ви се натресох и започнах да бърборя…

– Приятна ми е вашата компания. Напоследък съм станал голям киселяк, съжалявам. Искате ли да си поръчаме храна за вкъщи. Не съм готвил.

– Прекрасна идея.

– Да подложа ли възглавница под болния ви крак? За да ви е по-удобно?

– Подложете. Наистина започнах да усещам дискомфорт.

Храната дойде бързо и докато хапваха, жената подхвърли:

– Имам чувството, че стрелвате погледи към пръстите на крака ми. Май са се подули грозно. Трябваше да ги скрия с чорап.

– Не, очарователни са. И вие знаете, че ги заглеждам, защото са очарователни. Провокирате ме. Защо?

Тя присви леко вежди, кимна и рече:

– Докато ме возехте, усетих, че сте се възбудили.

Мъжът се изчерви. Мълчеше.

– Това ми се стори странно, като се има предвид, че сте парализиран.

– Имам чувствителност във въпросната област. В краката – не.

– Ясно. Добре… искате ли да преспим заедно?

Той я загледа съсредоточено.

– При първа среща?

Тя се засмя сърдечно.

– Аз нямам намерение да се обвързвам с вас. Просто се нуждая от секс, а вие сте ми симпатичен. Скъсах с едно гадже преди месец, след безброй скандали. Плюс това ми помогнахте в много трудна ситуация. Плюс това с този счупен крак имам… нужда от внимание.

– Значи не от съжаление?

– Аз не лягам с мъже от съжаление, господине – каза тя е се намръщи. Той изглеждаше нервен. Побутваше колелата на количката си.

– Странна жена сте вие.

– Може би. Бихте ли ме закарали до спалнята, моля.

Той кимна и се ухили.

Тя се оттласна от подлакътниците на фотьойла и се изправи, като балансираше на здравия си крак. Не посегна да вземе патериците. На подскоци стигна до количката и се настани в скута на мъжа. Потеглиха към спалнята. Последваха сложни маневри, защото гипсираният крак стърчеше настрани и имаше опасност да се чукне в стена или каса на врата.

След като влязоха в спалнята, жената рече:

– Легнете по гръб. Предполагам, че така ще ви е най-удобно.

– Държите ли да продължаваме да си говорим на „вие“?

– Държа – измърмори тя. – Вие ще сте ми за една нощ. Мисля, че се разбрахме по въпроса.  

Той кимна и сръчно се прехвърли от количката на леглото. На лицето му имаше нервна гримаса.

През следващия един час се случиха много неща.

Имаше галене и прегръдки.

И подготовка с устни и пръсти.

И възсядане, при което жената държеше обездвижения си крак извъртян настрани.

И дълбоко проникване, но без тласъци, защото мъжът не можеше да тласка – жената се движеше и наместваше както й е удобно.

И почивка с долепени едно до друго тела.

И потъркване на стърчащите от превръзката пръсти, последвано от игриво смукване на палеца.

И други неща.

Заспаха прегърнати и спаха дълбоко цялата нощ. От време на време се усмихваха в съня си.

На сутринта жената се събуди първа. Стана и заподскача на един крак към вратата, чудейки се къде е зарязала патериците си. До ушите й достигнаха думи, изречени плахо:

– Тръгвате ли си?

Тя се подпря на стената и погледна през рамо. Видя в очите на мъжа огромна тъга. Тогава нещо в нея се пречупи.

– Мислех, че е време да си вървя. Но не желая да си вървя. Чак сега осъзнах това.

Мъжът я гледаше подозрително.

– Ваша воля – измърмори той.

– Искаш ли да остана?

– Разбира се, че искам.

– Добре, оставам. Чувствам се прекрасно с теб.

Той се опитваше да каже нещо, но не успяваше, от вълнение.

Тя се върна, седна до него и го успокои с целувки. Чувстваше, че се намира на правилното място и че е с правилния човек.