Джон Стефанович беше назначен за шофьор на госпожа Тенди точно на двайсет и петия си рожден ден. Той прие това за добър знак. Нямаше никакви причини да мисли другояче. Заплатата беше повече от добра, а работа нямаше много. Повечето време той извършваше дребни ремонти по старото бентли на госпожа Тенди и го миеше. Сутрин и следобед закарваше медицинската сестра на госпожата в центъра на града, където тя пазаруваше. И това беше всичко.

Медицинската сестра, която се казваше Норма, беше вечно усмихната пълничка млада жена. Норма говореше много, но казваше малко. Джон не се притесняваше от това, струваше му се странно обаче, че тя избягва да говори за госпожа Тенди.

Джон не знаеше нищо за госпожа Тенди, дори не я беше виждал. Беше назначен на работа от нейния адвокат. Предполагаше, че госпожа Тенди е възрастна синекоса дама, която е прикована на легло и която всеки момент може да умре. Този факт също не притесняваше Джон.

Къщата на госпожа Тенди беше във викториански стил, а отпред имаше хубава, добре поддържана градина. Един басейн с бъбрековидна форма беше вклинен между дясната част на сградата и растящата наблизо борова горичка.

Един ден, докато си седеше край басейна, Джон Стефанович вдигна глава и видя, че към него припка Норма.

– Госпожа Тенди иска да те види – каза тя с усмивка, която почти успя да я направи да изглежда красива.

– Хубаво.

– Ела с мен.

Той я последва. Двамата влязоха в къщата и се качиха на втория етаж. Норма се шмугна тихичко в една от стаите.

На леглото лежеше неподвижна фигура. Джон примигна, изненадан от гледката. Госпожа Тенди лежеше по корем, дългата ù черна коса падаше върху лицето ù.

– Заповядайте, седнете, и моля ви, не се пулете така в мен! – каза госпожа Тенди. „Как успя да ме види? – зачуди се той, после видя сложеното пред лицето ù огледало и тъмнозелените ù очи, които блещукаха от любопитство.

Някакво подплатено с дунапрен метално устройство подпираше брадичката ù, държейки главата ù леко повдигната.

– Радвам се да ви видя, госпожо Тенди – каза Джон.

Главата ù лекичко помръдна.

– Вече можеш да си вървиш, Норма – каза госпожа Тенди.

Госпожа Тенди беше доста по-млада, отколкото той бе очаквал – изглеждаше на двайсет и седем – двайсет и осем години. Тогава Джон забеляза, че тялото ù всъщност не лежи на леглото, а виси над него, повдигнато от някаква странна система от въжета, метални пръчки и макари.

– Надявам се, че не ви карам да се чувствате неудобно… Аз… както виждате изглеждам доста… странно – каза тя.

– Не, няма такова нещо.

По голямата част от тялото ù беше в гипс. Целият ù торс и дясната ù ръка, както и десният ù крак (с изключение на стъпалото). Само лявата ù ръка беше напълно свободна и висеше отпуснато до леглото. Що се отнася до левия ù крак, той беше гипсиран до коляното. Джон виждаше задната част на голото ù бедро и ханша ù.

– Харесвате ли работата?

– Да си призная честно, няма много неща за вършене.

Тя се усмихна в огледалото.

– Знам, че не е учтиво от моя страна, но не мога да ви погледна директно. Изобщо не мога да помръдна.

– Не бива да се тревожите за подобни неща, госпожо Тенди – успокои я Джон.

– Наричай ме Аби – каза тя и затъкна косата си зад ухото, показвайки по този начин изящната си скула.

Този обикновен жест му се стори изключително женствен.

– Аз съм Джон – каза той и се загледа в оголеното ù ляво рамо.

– Имаш ли нещо против да поседиш малко при мен? Приятно ми е, когато имам компания.

Той забеляза, че дясната ù ръка е гипсирана под прав ъгъл от тялото ù и че лакътят ù е свит под същия ъгъл.

– Ама разбира се. На мен също ми е скучно. Колата ви не е много разговорлива.

Отразени в огледалото, очите ù се вторачиха в него, а от устата ù се изплъзна сподавен кикот.

– Фамилията ти е славянска. – каза тя.

– Да, дядо ми дошъл тук от Сърбия през 1944-та година.

Тя помълча известно време, после попита:

– Как смяташ, дали бих могла да се събера в колата?

Джон вдигна изненадано вежди.

– Не знам.

– По-късно трябва да ми вземеш мерките… нали разбираш… с атрибутите.

– Сигурна ли сте…

– След инцидента вече в нищо не съм сигурна – каза тя със задавен глас, после избухна в плач.

Джон се изправи на крака.

– Много съжалявам.

– Беше ужасно, Джон – изхлипа тя. – Той едва не ме уби.

– Той?

– Съпругът ми.

Изведнъж тя се разсмя истерично, но болката, която прониза гърба ù, я принуди да замлъкне. Тя простена и главата ù се отпусна върху металната яка.

– Ще извикам сестрата.

– Добре съм, само... би ли ми донесъл чаша вода?

Спомените от инцидента нахлуха в главата ù. Пияният ù съпруг кара бясно, хилейки се като идиот; дясната му ръка се плъзга под полата ù и стиска и търка така, че тя се чувства като курва; той губи контрол над колата и на лицето му се изписва страх. След удара в дървото се разхвърчават стъкла. После… тъмнина… и болка.   

– Госпожо Тенди, добре ли сте? – попита Джон и насочи сламката към устните ù.

– Вече съм по-добре.

Той беше приклекнал до леглото и я гледаше как отпива от чашата с вода. Сконфузеният му поглед се спря на гипсовите хълмчета, покриващи гърдите ù, после се плъзна настрани, към мишницата ù – ясно се виждаше бинтовата подплата.

– Благодаря ти – каза тя и го изгледа с ъгълчетата на очите си.

Нежният ù парфюм погъделичка ноздрите му. Джон неохотно се изправи и се върна на стола си.

Гипсът държеше гърба ù леко извит назад, поради което тялото ù изглеждаше напрегнато. На Джон му направи впечатление, че левият ù крак е вързан за изградената над леглото рамка и е изместен леко настрани. Освен това беше сгънат в коляното така, че гипсираното ù стъпало сочеше право към тавана. Бедрото ù и видимата част от задника ù бяха стегнати и добре оформени, изглеждаха неестествено голи на фона на огромната бяла отливка, покриваща тялото ù. Десният ù крак от друга страна приличаше на масивна гипсова колона, украсена отдолу от малкото ù босо стъпало, което стърчеше навън.

– Боли ли те много… Аби? – попита Джон.

Тя го погледна с помощта на огледалото и устните ù потрепнаха, извивайки се в кисела усмивка.

– Има неща, които си понасят по-трудно от болката, Джон.