22.03.2014 г., 20:42 ч.

"Дакраулските катакомби" - първа глава 

  Проза » Повести и романи
1004 0 1
11 мин за четене

Първа глава

Тунели, тунели, тунели!


   В миналата глава на това скромно писание ви разказах за подготовката за моето славно слизане в подземията, която стопи всичките ми налични пари. Затова още на другият ден влязох в един изследователски магазин, натъпкан до пръсване с екипировка, събрана в огромна торба, висяща на ремък за рамото ми. В ръцете си държах ятагана, но едва ли придавах много благоговение с костеливия си вид, бледа кожа и зле изглеждаща броня. Но въпреки всичко момчето, което обслужваше горната част на магазина сравнително любезно ме отведе до мазето и отвори вратата, подканвайки ме с ръка (трябва да добавя, че най-хубавата на изследователските магазини е, че влизането в катакомбите е безплатно).

Веднага щом прекрачих границата и усетих полиран камък, а не дърво под краката си, ме посрещна друго момче, което се представи като „подземен екскурзовод из близката област”. В действителност това бе човекът, поддържащ няколко обезопасени тунели около магазините. Оборудваше ги с факли и чистеше падащите камъни от стените, а понякога оправяше застрашените от срутване места с пари на магазина. В действителност бях виждал едно такова момче да излиза от входа на пещерите, когато работех в подобен магазин… Но „екскурзовода” не ме остави да се зарея в спомени, а ме попита:

– Господине, курс из обезопасените тунели ли предпочитате или да ви изведа в опасните зони? - въпросът беше излишен, човек можеше да съди само по оръжията ми, бронята и картите, подаващи се от торбата ми, и пълният мях за вода. 

– Опасните, моля. - рекох и бавно се затътрих по ленивите стъпки на бледото момче, което постоянно се прегърбваше, незнайно защо.  

Бързо преминахме през най-безопасните зони и се оказахме в място, чест от подземията на магазина, но без факли. В тази област фосфоресциращата ми лампа послужи идеално. След малко спряхме на входа на един тунел, увенчан с арка в мрачен стил, характерен за Готическата ера.

– Това е, господине. От тук влиянието на нашите служители приключва и тръгването е на собствена воля.

– Благодаря за бързото развеждане! - рекох припряно, обърнах и заедно с лампата си потънах в мрака. 

                                                 ***

Най-сетне осъществих мечтата си! Залутах се в катакомбите! Разбира се, ориентирах се по някоя от картите, която държах в едната ръка, а плесенната лампа светеше, хваната  от другата. Ятагана небрежно окачих на колана си, защото най-горните тунели имаха досег с цивилизацията и не се всички се избиваха по между си, дори се създаваха крехки съюзи и дори общества с груба йерархическа система. Тук дори се срещаха общи лагери, но те се намираха в големите зали, а не в клаустрофобичните тунели, където се намирах аз в този момент. Между впрочем, за неслизалите в подземията (и незапознатите с множеството книги по темата), искам да кажа, че до много дълбоко надолу почти всички места в катакомбите са издялани от човешка ръка. Понякога се срещат такива, в които дяланите и слепени с хоросан камъни са поддали под напира на търпеливите капки вода. Има дребни образувания и мястото напомня на истинска, недокосната пещера, но само донякъде.

Та,  залутах се безцелно, както желаех още в началото. Оглеждайки горните нива на картата ми, узнах, че някъде наблизо има голяма зала и изследователски лагер. Междувременно бях попаднал в мрежа от ниски тунели, които най-вероятно бяха служили за подземни жилища на монаси, защото архитектурата бе семпла и груба, а малки килии в църковен стил се нареждаха една след друга. Всичко вътре бе издялано в камъка- рафтове, маси, дори спални ниши. Всичко обаче бе самотно и скучно.

Постепенно започнах да променям обкръжението си: монашеските подземия се превърнаха в останки от стени на катедрала, а върху парчетата от мазилка по коридорите се откроиха избледнели рисунки на целият пантеон от богове на северна Макралия. Или поне по голямата част от тях, защото доста големи парчета от стените лежаха на пода, превърнати в прах.

Реших отново да погледна най-скъпата си придобивка: уникално голяма и подробна карта на подземията, правена преди няколко месеца, в която цветовете (още ярки и красиви) изразяваха дали тунелите са добре запазени, правени от човек, естествено образувани или покрити с Green Light Plesenius. Също се показваха местата на минни лагери, изследователски такива и потенциално опасните зони, застрашени от срутване или нещо друго. Дори не знаех как може да я продават за скромните 25 крели[1].

Та, някъде наоколо, в Залата на спящите рицари, се помещаваше изследователски лагер. Но аз се намирах доста вляво от залата, поне по мои изчисления.  И въпреки всички реших да я потърся, тъй като дори тук, на два метра под земята, вилнееха полуделите, които се срещаха начесто 30 нива по надолу. Нямаше да рискувам да бъда изяден от канибал  или ограбен от някой бандит. В лагерите поне имаше някаква форма на общество, ред и търговия.

Та, внимателно се насочих надясно, поглеждайки в някоя от картите през две секунди. Около мен все още бе пусто, единствено едва чуващите се стъпки от ботуши в далечината на лабиринта от коридори понякога долитаха до слуха ми.

Всъщност толкова се загубих в своите умствени схеми и безбройните коридори, изобразени по картите, че не усетих топлият дъх зад гърба ми (не бях слязъл много надолу, за да стане по топло и да не го усетя, всъщност лекият студ игриво щипеше кожата ми). Разбрах, че зад мен стои друг изследовател, чак когато една тихо проронена дума се изтръгна изотзад:

– Здравей…

В миг се обърнах, изпуснах фосфоресциращата лампа и тя с трясък падна на пода, строшавайки стъклата си. Междувременно смачках картата в другата си ръка, която за щастие бе малка, насочена към богати туристи с екскурзовод и не много скъпа.

Защото толкова се уплаших ли? Защото пред мен стоеше двуметров гигант в метална броня, имитиращата кавалерийските такива, със секира в едната ръка и опръскана в кръв сабя в другата. Тежка торба висеше на кръста му, цяла колекция ножове в набързо изработени ножници беше разположена до нея.

В този миг побягнах, без да поглеждам лампата си (всъщност, това че стъклата ѝ бяха счупени, не бе проблем, тъй като плесента си беше наред) и изпуснатата, намачкана карта. Може би цялата уплаха бе голяма грешка от моя страна, но в началото бях такъв, чувствителен и сантиментален. Чак по късно катакомбите ме закалиха със сурови, кървави удари. Е, след това годините на повърхността отново ме размекнаха до сегашната ми закръглена, чувствителна и спокойна личност, но това е друга история.

Е, в крайна сметка никога няма да разбера дали онова спокойно „Здравей” е вещаело добро или лошо, и дали погледът на онзи гигант, независимо елф или човек, е бил зъл, подъл или добродушен, скрит в мрака на шлема. Е, сега не е време да се заривам в съмнения, а до разкажа какво стана.

След като побягнах, тичах, докато краката ми окапаха от умора. Преминавах през всякакви тунели, включително и такива, подържани от твърдите като камък корени на древни дървета (най-вероятно бях под градския парк). Когато срещах стълби, взимах по две стъпала наведнъж. В крайна сметка, като се замисля, сигурно не бях избягал толкова много, а корените от дърво са били просто от някой двор, тъй като парка бе наистина много далеч. Но, както казах, още не бях кален и накрая просто видях някакъв по-осветен вход, сякаш в този тунел имаше лампи. Затова просто се затичах натам и се строполих, капнал от умора, и припаднах.

                                             ***

Събудих се заради някакъв говор, отекващ в ушите ми, слаб и нашепващ неразбираеми слова. Мигновено усетих силно главоболие и разтърках слепоочията си с показалец.

– Ей, вижте, събуди се! - чух твърд и мъжествен глас да отеква някъде около мен, по точно вдясно. 

Отворих очи и се огледах. Около мен бяха застанали трима души от различни раси (отляво надясно): един северен елф с бяла кожа, двама мургави южняци (те бяха хора, искам да подчертая) и един, който не можех да позная, заради тежкия шлем от метални пластини.

– Добре дошъл, приятелю, в Залата на спящите рицари.- рече елфа и ме погледна със зелените си очи.

Чак тук ли бях стигнал (ако отново се замисля, пак не бе толкова много…)? Тихо се надигнах, тупайки прахта от дрехите си, и разблъсквайки елфите, за да погледна Залата на спящите рицари. Но за разберете какво стана след това, мили читатели, отгърнете на следващата глава в тази история.

 



[1] - Официална парична единица на Дракоул. 

© Кирил Иванов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??