Скъпа Неда!
Пиша ти поредното писмо. Твърде далеч си да си говорим. И ти пиша писма. А това е поредното. Нещо ми подсказва, обаче, че няма да е просто поредно. Май ще е последното. Не ни остава много време. Затова ще бъда сериозна.
Помниш ли как се роди? Надали. Ще ти разкажа тогава.
Дълго те изобретявах в моята малка жълта работилничка. Направих те от последните си запаси щастие. Добавих за плътност малко разбити с миксера мечти и тук-таме въображение. За да свържа в едно всичко това, използвах вместо болтове забитите в гърба ми ножове. Дълго се мъчих да завинтя въображението. Не успях - много е развинтено. Както и да е. Все пак ти си моят идеален шедьовър.
Когато отвори за пръв път очи, аз ти казах "Здравей" и ти обещах, че докато имам някъде вътре в себе си дори и малко скрито въображение, ще те има и теб. Тогава ти кимна и се усмихна. Не каза нищо. Защото не можеш да говориш. Не можеш, защото не си човек. Но пък си ми приятел. А хората са кофти приятели. И имат твърде много проблем ...