Там горе, на върха, на Мусала, там, където небето говореше с Бога - на високото, дето връх Ястребец вие врата си като малко дете, търсещо очите на майка си. Там в старата хижа стоеше възрастният прегърбен мъж. Мъж канара, силен и голям - Мустафа. Огромното му тяло лежеше в старото кожено кресло. На видима възраст бе около петдесетте. 

Хванал пътя от младостта към старостта си, между дом и семейство и лековитата дарба на сърцето си. Тука горе, дето палеше всяка сутрин малката камина, за да сгрее душата на странника, търсещ подслон, идващ при него в старата хижа, за да намери покой за душата си. Мустафа надигна старото канче от огнището и погълна катранено черното турско кафе. Почернелите и отрудени ръце обхванаха чашата, докато добрите очи търсеха бъдещето в утайката. Потърка капчицата кафе, която се стече по бялата му  брада, и му остави за спомен жълтеникаво петънце. Като петънцето, което остави трайно дупка в душата му. Онази, катранената, свита като ледена змия под гърдите му. Огромна зееща дупка. Каква ти дупка, направо яма  зееше. Обърна се назад, за да потърси седжадето. Постла го внимателно и събу обувките си. Вгледа се в бавно подаващото се слънце на небосвода, коленичи и започна да се моли на Аллах.

Молеше се дълбоко и напевно. Гласът му раздираше тишината и солени сълзи се спускаха по бузите му.

В мислите си отново се върна в малкото рудоземско село Бяла река. Сякаш като изкупване на греха си. Всяка сутрин в близките четиридесет години историята се връщаше по-силна и по-истинска, за да донесе пак смъртта. Затвори очите си, за да я пусне и днес в деня си. 

Две деца на реката, петнайсетгодишни в онзи съдбовен ден. 

Момче и момиче. Там се пренесе Мустафа заедно с малката Есин. 

Очите на децата искряха, а ръцете пляскаха във водата и правеха сянка на слънцето с пръските си. Сякаш денят не достигаше до тях. Застинал бе, а те бяха влезли в душите си. Мигът бе спрял и застинал в топлата вода. Лятото прежуряше пълноводната река и малките уклеи танцуваха във водиците ѝ. 

На мястото, където върбата правеше най-дълбоката сянка, переше възрастна жена. Цялата бе облечена в черно. С отрудените си ръце жената натискаше килима и го вадеше. И после пак натискаше, и вадеше с такава мъжка сила, а самата тя бе толкоз крехка. Да се чуди човек откъде ѝ иде. Леко попрегърбена, старата жена бе хванала домашния сапун в ръцете си. Киснеше и жулеше ярките цветове на родопския килим, притъпени от мръсотията, за да го извади пак нов и пречистен. Топеше и вадеше и с всяко ново вадене червеният гюл на килима разцъфтяваше още повече. Сякаш можеше да усетиш аромата му. Сафие, така се казваше старата, беше гадателка и лечителка. Жената, при която и Христос, и Аллах се равняваха. Хора с всякакви проблеми и съдби я посещаваха и помагаше на всички. Няма вяра, няма религия. Помагаше на българи и турци. Та нали пред болката всички сме равни. 

Там няма цвят на кожата, няма черно, бяло, няма недоимък или имане.

Всички сме равни - от най-бедния до несметно богатия. Така се изравнявахме хората, само с болката. 

Лекуваше Сафие и в замяна искаше само тяхното щастие. Оставяха ѝ кой каквото има и така преживяваше старостта си тя. Тежка участ имаше. Младост не бе видяла. Всяка сутрин душата ѝ се събуждаше в онзи зимен ден, когато изпрати мъжа си и сина си за хляб до съседното село и никога не ги видя повече. Останаха там, заслепени от фаровете на огромния турски тир, който помете младостта им. Виждаше само очите им. Светлина, светлина са имали накрая. Това повтаряше тя всеки ден и се молеше за покой на душите им и за своята. 

Когато даваш нещо и лекуваш, друго трябва да ти бъде взето. Нещо, което обичаш най-много и ти е най-свидно на сърцето. "Не можеш да лекуваш в щастието" си казват. Трябва лекът да е с мъката ти в малката ти соба. Така и минаваха дните на Сафие там, където през деня кипеше от хора, и изцеряваше болката им. Вечер палеше тамяна, за да я пропъди, и пак заспиваше сама, прегърнала тъгата си. Тук, на реката, слънцето грееше много силно днес и сякаш работата 

по-зорлем се вършеше. Сафие се опита да извади мокрия килим сама от реката, но не можа. Кръстът я предаваше напоследък и ръцете бяха уморени. Обърна се назад да си почине и видя децата в реката. Мустафа сякаш за миг спря и погледна жената втренчено. Сините очи и на двамата се срещнаха за миг. Тръпка премина по тялото на жената. Ледена тръпка и нещо стисна гърлото ѝ. 

- Не, Аллах, моля те, не и той! Моля те, твърде млад ! Не искам, недей! Мислите ѝ раздираха тялото, но Аллах не щеше и да чуе. Имаше си участ тя - да даде, но и да вземе нещичко. 

Докато бе по-млада, баща ѝ бе казал, че сама ще усети кога и на кого трябва да предаде дарбата си. Мислеше си, че няма да има на кого, нали е сиротна. Ама трябваше да се предаде някак си. Бе казано, че този, който трябва да понесе товара, ще дойде сам и тя ще го познае.• Но защо той? Защо това хубаво момче? Та животът е пред него. Защо? Въпрос без отговор отекна. 

Сърцето ѝ бумтеше в гърдите силно, много силно. Шейтанът стискаше гърлото ѝ. 

- Момче, я ела тука! Помогни ми!

Мустафа се затече веднага към старата. Такъв бе той - на мравката път струваше и когато може, винаги помагаше. 

- Как те викат? - попита Сафие. 

-  Мустафа съм, лельо. 

И двамата се вгледаха в синьото на очите си, дълбоко, много дълбоко. Сякаш вече знаеха, сякаш вече се знаеха. От единия край жената държеше килима, а момчето - от другия, и накрая го 

извадиха. Отцедиха го и го сложиха в количката на Сафие. Есин гледаше отдалече ядосано и сърдито. Страх я бе дори да пристъпи. 

Легенди се носеха за старата, че голяма сила има в нея. Нещо я сви под гърдите. Стегна я, но не знаеше какво е. 

- Мустафа, хайде! Хайде, чуваш ли? - провикна се Есин. Да си тръгваме. 

- Ей ме на, идвам, Есин. 

Обърна се и продължи. А жената остана така дълго време замислена да гледа гърба му. Есин я погледна в студените сини очи от другия край на реката и тръпки обзеха детското тяло. Потръпна от студ. Сякаш знаеше. 

Двете деца, хванати за ръка, поеха по прашната висока пътека, 

през клонаците, за да излязат отново в селото. 

Като бяха вече далече от реката, Есин пусна ръката си от Мустафа и се развика:

- Какво правиш? Защо помагаш на тази вещица? Защо?

Казват, че убила мъжа си и сина си. Знаела магии разни. 

Една сутрин просто пожелала да ги няма. И знаеш ли, те не се върнали повече никога. Тя остаряла сякаш за една нощ. Виж колко е грозна само. 

-  Глупости. Пак брат ти е напълнил главата с небивалици. Просто помогнах на жената с килима, какво толкова? И не е вещица, помага на хората. 

- Умий ръцете си в кладенеца, като се прибереш. Чу ли? Водата, която извира под земята, лекува и страх, и магия. 

- Няма магии! Нито пък ме с страх, Есин. Всичко е само в главата ти. Помага ти да се страхуваш още повече. Не бъди страхлива. Ето чуй:

И Мустафа хвана малката крехка ръчица на Есин, под лятната ароматна круша в житната нива, където пътеката им сторваше пътя си. В августовското лято. Постави я върху биещите си гърди и каза:

 - Ето, чуй как бие лудо сърцето ми. Живо е, чуваш ли! Няма да спре. Чуваш ли?

Смехът му раздра светлото безоблачно небе, но изведнъж се стресна. Усети топлите макови устни на Есин върху своите. Замръзна и сърцето му още по-силно препусна в гърдите, сякаш да си стори място да избяга. Бузите и на двамата пламнаха. Момчето пусна ръката си и тръгна напред, а Есин бавно пое след него. Срамът обзе я цялата. Искаше ѝ се да се скрие в миша дупка. Гледаше в краката си.

 - За всичко е виновна Сафие, тая вещица! - повтаряше наум Есин, докато потъваше бавно в крачките си. 

Мустафа вървеше сякаш по облаци. Душата му се терзаеше, 

а същевременно сякаш сърцето му не можеше да си намери  място от радост. 

За пръв път го целуваше момиче, и то точно това, което искаше най-много. Обичаше я от малка. И тя него. 

Есин знаеше, че съдбата ѝ е обещана обаче на друг. Тук, в турските села, от край време беше така. Имаш ли момиче, обещано е. Раждаш го и после го обещаваш, сякаш само така ще орисаш кармата му на добро. Така тя бе обещана на Селим. Откак е родена, на него е вречена. Пътят зави рязко и се оказа точно до табелата на селото и изведнъж отсече денят им и съдбата им завинаги. 

Без да си кажат дума, се разделиха, и всеки хвана пътя си за вкъщи. 

И повече не се видяха.

Есента надделяваше над лятото и слънцето ставаше все по-студено и се издигаше все по за кратко из земята. Дните на Мустафа минаваха в работа. Помагаше на баща си в дърводелската работилница и вечер, когато свършеше работата си, го пращаха при баба Сафие. Здравето на старата жена съвсем се бе влошило и момчето ходеше да ѝ помага за животните. Събираше яйцата от полозите на кокошките, доеше козите и береше сочните розови домати от градината. На свой ред Сафие го гощаваше с порция от гозбата, която бе направила. Мммм, как само ухаеха гозбите и, все едно и в тях чудно биле слагаше, за да се върнеш и отново да опиташ сладкия им вкус.  Връщаше се всеки ден при нея момчето. И пак, и пак. И ставаха все по-близки, и Сафие започваше всеки ден по мъничко да му реди за билките. Коя билка къде се разжда, къде се бере, по кое време на годината и за какъв цяр се използва.  Като в невидим тефтер записваше в главата си Мустафа, умник си беше от малък.

Лесно запомняше. Понякога се сещаше за Есин, но толкоз лошо му ставаше на сърцето, че предпочиташе да прогони мислите си, за да не го боли вече. Друг път с насмешка си мислеше за нея и се усмихваше. Какво ли би му казала, ако знаеше, че дните му минават при Сафието и че тя му предава занаята си. "Вещер" - представи си я да казва и се разсмя от сърце. Ама се развълнува де. Мислеше си, щеше да продължи да нарежда Есин. "Защо си тук? Тя те е омагьосала. Какво правиш в дома ѝ?" Но пак махаше с ръка Мустафа, за да я прогони сякаш от главата си като досадна мушица и продължаваше напред. Не искаше да я спомня и вижда. Само мака върху устните му пареше и разцъфваше пак и пак. 

Минаваха дни. Месеците сменяха одеждите си. Разголени и пусти, слагаха цветните си дрехи и мисли и заживяваха отново. 

Годините движеха хода си бързо и безпощадно. Баба Сафие вече беше предала дарбата и занаята на Мустафа и само наблюдаваше как той лекува хората, и се радваше кротко отстрани. Гледаше красивите му ръце как варят билките и подават отварите, как се смеят вече мъжките му сини очи. Виждаше майките, които с години искаха детенце, и то идваше след лека, даден от момчето. Виждаше как загубили зрение проглеждаха или сакати хвърляха патериците. И се радваше тя, и знаеше, че земният ѝ път свършва скоро и отива да даде дана си на Аллах. Тук вече всичко бе свършила. 

Една вечер, преди да поеме към небосвода, извика Мустафа при себе си и му каза:

- Сине, дръж дарбата и лекувай! Лекувай! Народът е болен и все по-болен ще става. Има нужда от тебе, помагай. 

Старата женска ръка хвана гърдите му - там, където лежеше сърцето му. 

 Тук скоро ще те заболи, пошепна тя, но така трябва да бъде, 

за да продължиш пътя си. 

Мустафа изтръпна след думите ѝ и направи крачка назад. 

 Сякаш това чувство, за което знаеше от малък, пак се появи там, в душата му и стори сянка на дните му. Уплаши се и побягна. Образът на Есин се оформи в съзнанието му. Светеше силно като ореол. Тичаше към реката, тичаше и тя натам. Като в сън, но на живо. Страхът пронизваше гърдите му и той се предаваше целия. 

Мина през драките по пътеката и направи завой към върбите. 

Реката ромолеше в грохота си, пълноводна и бурна. Зрялата луна правеше пътека към нея. Пред себе си видя сянката на Есин, нагазила в реката. Луната чертаеше знойното ѝ тяло. 

- Есин, върни се, Есин, ела! Ела при мене! - викаше силно Мустафа. Есиииин. Гласът му отекваше в тъмното. 

Момичето чуваше, но вървеше към пълноводността си, с тихи крачки газеше водите.

- Иди си, Мустафа, късно е! Вече всичко е закъсняло за нас двамата.

Не бива и не може. Не е редно. Утре ме женят за Селим. 

Не го искам, чуваш ли! Тебе искам - тихо отрони и думите се забиха в гърдите ѝ. 

- Есин, ела, върни се. Аз, аз... Аз… аз те ооо - и запелтечи.

Сякаш някой го стисна за гърлото. Есин, аз те обичам и гласът му раздра небесата. 

 Луната изгря по-бяла от всякога. Сякаш и реката се обърна в коритото си. Притихна се уж.

Момичето за миг се спря и почувства отново сърцето в гърдите си. 

- Мустафа, и аз... И аз те обичам. Винаги съм те обичала.

Винаги!

Но нищо от думите ѝ не се чу. Ромонът с нова сила се върна в коритото, блъсна я. Пое тялото на момичето в устието си, завъртя я в себе си и тя потъна. 

- Есиииииии, Есииииннн, аз те обичам. Чуваш ли? Обичам те много. 

Винаги съм те обичал. 

Аллах държеше краката му на брега закотвени и в същата нощ взе сърцето му и постави камък вместо него в гърдите му завинаги. 

- Есин... - каза старият мъж, сгъвайки килимчето си в старата хижа, в близост до Бога. Аз винаги ще те обичам. И изпи катрана от кафето си.