Шестнайсетгодишен, пускащ дълга коса, без да знае защо точно го прави, но сигурен, че ще го направи... Слуша скорпиънс, баладите. Пълни с красиви чувства. Малко тъжни, малко минорни и много красиви! Това съм аз, преди няколко години. Спомням си го този ден. Усещах, че нещо се случва с мен. Виждах ги тия песни неописуемо красиви. Съзнавах, че никога няма да ги чуя толкова хубави. Закъснявах за училище и с огромен кеф дослушвах Lady Starlight. Беше пролет. Започвах да крача по една пътека все по-уверено. Пътека с табели: Не лъжи, отстоявай позицията си, бъди мъж, цени женските чувства, НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ! Няколко години тъпчех по тази пътека. Не преписах едно контролно, казвах на хората в очите какво мисля, независимо какво ще ми коства това и в резултат получих двама истински приятели и се лиших от фалшиви такива. Превърнах се в мъж, веднъж не преспах с някоя мадама, без да ми пука за нея. Дочаках да се влюбя в момиче, което ми харесва и изживях една красива първа любов. Обаче с `не се предавай` не се справих. Предадох се. Не знам защо, как и кога точно, но явно съм се предал. Правя неща, които не би следвало да правя. Печеля парите си по начин, безполезен за обществото, гледам хората в очите и им спестявам някои неща, защото иначе ще фалирам. А когато пусках дългата коса, не можех да допусна, че това може да ми се случи. Косата я отрязах, за да имам търговски вид. Наистина ли парите са толкова гадни?

     Ето ме днес, на 22. Висшист, на ти с тарикатлъците за правене на пари. Качвам се в колата и си пускам скорпиънс, обаче не ги чувам така, както тогава, на 16. Задавам си въпроса, дали изобщо е възможно някога да чуя нещо толкова красиво, като музиката, която слушах на 16. Дали мога да я възприема така, както тогава? Не искам да мисля, че от днес нататък ще става все по-сиво. Всички така казват, ама аз съм цветноглед. Виждам зелената трева, не виждам сивите блокове. Просто ми се струва, че преди години `тревата беше по-зелена`. Дали душевно грозният човек вижда света по-грозен или погрозняващият свят ни прави по-лоши? Няма значение май. Просто не трябва да се предаваме. 

     Едно време пишех хубави есета, а сега се мъча да изтръгна нещо от душата си, но виждам, че просто не струва. Няма позиция. Няма вяра. Няма стръв. Но днес мога да си купя книга, картина, диск с музика, телевизор... и какво от това? Аз не мога да видя нищо в тази картина, нямам време да се зарея в нея. Не мога да се влюбя в някоя песен. Гледам екшъни, за да ме държат в напрежение, а от една година се каня да изгледам `Английският пациент`... нямам сили да го изгледам. Аз се чувствам пациент... гадното е, че не пия хапчета и не ходя на доктор. Дано имам сили да се излекувам сам, щото иначе не струвам.