Деца

     Седнаха в ресторанта. Тя каза:

     – Аз съм блудница.

     Той седеше срещу нея. Опита се да отгатне сам защо тя се смяташе за такава.

     Върна се малко назад във времето. Всичко – или внезапната част от всичко, започна скоро. Още беше зима и се стъмваше рано. Не бяха обядвали, купоните за студентския стол бяха свършили. Той обаче имаше пари, отскоро работеше почасово като общ работник на Сточна гара; искаше да я изненада. Разходиха се по „Витошка” и накрая решиха да се постоплят. Беше мрачно.

     – Но къде? – усмихна се тя. – Наистина е студено.

     – Някъде на топло – отговори той. Беше облечен в черни джинси и кожено кафяво палто. На него не му беше студено. – Аз знам едно местенце.

     Тя го последва. Гледаше в снега и в младото му, стройно тяло. Имаше прави крака и стегнато дупе. Харесваше го.

     – Ето, стигнахме. – Той хвана ръката ѝ и я поведе по стъпалата на едно красиво заведение, долу в механата, където се чуваше хубава музика. По стените имаше апликации с осветление в тях, приглушени пламтящи електрически ефекти проблясваха от таваните. На входа взеха палтата им.

     – Но тук сигурно е ужасно скъпо! – възкликна и се изчерви. Беше ѝ приятно.

     – Няма страшно.

     – Да не си обрал банка?

     – Разбира се. Какво друго да обера?

     Тя поиска да го целуне. Въздържа се и я хвана срам.

     Веднага намериха място, всъщност един сервитьор или по-скоро шефът на сервитьорите ги упъти лично. Дори ги попита дали одобряват масата. Стените бяха каменни. Беше топло. Избраха от менюто котлет по киевски. Виното беше хубаво. Музиката – тиха, но присъстваща.

     Тогава ѝ разказа за неговото лято. Тя беше бременна през пролетта, разделиха се за дълго и се видяха в ректората пет-шест месеца след раждането. Изобщо не ѝ личеше, че е станала майка. Беше дошла на очни. Значи сега е моментът.

     – И какви ги вършеше ти, докато аз се мъчех в родилния дом, а? – милваше го тя с поглед. Имаше дълги мигли и интересни, многоцветни зеници. Не беше красива. Но ето – този крив зъб, който се подаваше всеки път, когато тя се усмихне, а тя непрекъснато се усмихваше, този небрежен жест с лявата ръка и умелото кокетство – бяха напълно достатъчни, за да бъде съвсем красива. Поне за него.

     – Искаш ли да знаеш истината?

     – Разбира се. Нали за това питам.

     – Добре. Бях на морето.

     – Значи си бил близо до мен! И не се обади?

     – Как да се обадя? Не биваше.

     – Извинявай. Да. Продължавай.

     „Тя май за миг забрави, че е омъжена – помисли си. Тази мисъл го поласка. А после го окуражи. – А може пък да иска да забрави.”

     – В морската градина е много красиво. Всяка сутрин се разхождах там. Не ходех на плажа. Мотаех се през цялото време, всичките десет дни опознавах града. Беше хубаво.

     – Това ли е твоята представа за „хубаво”? На мен ми звучи скучно.

     Да, наистина така звучеше. Значи трябваше за продължи по-убедително.

     – Ето какво всъщност беше хубаво. Когато сядах на пейката в градината, винаги правех място за теб. Защото те беше до мен. Така си представях. Същото правех, когато пиех кафе сутрин в хотела. Вечерта казвах да сложат прибори и за теб. Лъжех келнера, че те очаквам всеки момент. И той носеше два чифта прибори, две чаши, менюта за двама. Беше смешно на моменти. След вечерята идваше при мен и ми казваше: „Пак тенекия, а? Тая, твоята, съвсем те прави на маймуна. Що не я разкараш?” Пред него се сдържах, но след това... Беше весело.

     Тя се превиваше от смях. Кривото зъбче приканваше към нещо.

     – Защо не му каза, че съм бременна и ще раждам? – попита с длани на устата, защото се страхуваше, че храната ѝ ще изскочи. – Трябваше да му кажеш: „Забременя от друг кучката и сега ще ражда. А аз я чакам тук, страдам и дори не знам дали ще дойде някога.” Това би прозвучало театрално, но убедително, реално. Можеше да ти опрости сметката. Мъжка солидарност.

     – Не се сетих.

     Внезапно спряха да се смеят, погледнаха се и млъкнаха. Музиката наистина беше тиха, неусетна някак, не можеш да разбереш от теб ли идва или от тонколоните. Сервитьорът доля чашите им. Нямаше много хора. Топличко. Тя го погледна и леко, почти инстинктивно го хвана за ръката. Опипа пръстите му. Един по един. Очите ѝ блестяха, вероятно от виното. Пъстротата в тях стана влажна, отразяваше нещо. 

     – Миличкият. Затова ти е било хубаво, нали? Защото съм била с теб в мислите ти?

     Той кимна.

     – Искаш ли да си ходим? Котлетът беше чудесен, но аз не мога да изям всичко. Ще се поразходим.

     Платиха и тръгнаха. Беше вече тъмно. Валеше леко. Говориха за различни неща. Не усещаха студа вече. Той знаеше къде беше нейната квартира. Вървяха в тази посока. В един момент тя рязко го хвана за рамото, придърпа го към себе си и впи устни в неговите. Беше дълга целувка.

     Той не очакваше това. Не беше сигурен, но се надяваше през цялото време. Сега беше негов ред.

     Целуваха се дълго. Той искаше повече. Опипа я навсякъде, тя тръпнеше. Обиколиха като прокудени котета квартала два пъти, не искаха да се разделят; тя живееше със съквартирантка, а сега в стаята се беше настанила и майка ѝ с бебето. Стана студено и влязоха във входа на кооперацията. Вляво имаше отворена врата към общо мазе, а пред мазето в тъмното – тихо, уединено и почти чистичко сутеренче.

     Там.

     Цялата нощ.

     После се видяха чак след два дни. Той я търсеше с поглед на лекциите, на упражненията, тревожеше се, но реши, че не бива да бъде настоятелен. Ще дойде.

     И наистина дойде – но променена. Имаше нещо диво в същите тези топли, пъстри очи. Едва го поздрави. Не я попита какво става. Последва я до асансьора. Там тя го попита, сякаш продължаваше някакъв задочен разговор:

     – Какво изпитваш, когато ме виждаш?

     Нямаше нужда от време да мисли, знаеше отговора.

     – Всичко в мен се обръща. Стомахът ми се свива. Сякаш ще повърна. Нещо като тръпка, като болка, но...

     – Но приятна. Приятна болка – допълни го.

     – Да.

     Изпрати я до автобуса. Не се разделиха. Докато автобусът се отдалечаваше, тя го гледаше тъжно отвътре. Той отвън – с недоумение.

     После изминаха тяколко тежки дни. Толкова много въпроси не бива да се задават наведнъж. Съзнаваше това. Но му беше тежко. Има нещо. Вероятно беше сгрешил с думите или е останала недоволна там... в сутерена. Не, не е това. Сигурно изпитва терзания. Може пък да обича съпруга си. Има дете. Не ѝ е леко. Но защо не споделя? В крайна сметка по-добре е всичко да е ясно. Така по-лесно се преглъща. Може би.

     Затова я покани отново на ресторант. Не очакваше тя да се съгласи.

     Този път – почти служебно. Заведението беше на „Пиротска”, в сградата на  бъдещия им професионален съюз. Помещаваше се на втория етаж, беше малко, ниско ресторантче и нямаше нищо общо с романтиката. Приличаше на стол на млади рудничари. Подът скърцаше, на стената имаше един нож, незнайно защо и в какъв контекст, а единственият сервитьор беше съвсем заспал. И стълбището насам не беше надолу, а нагоре – този път той я следваше, а тя носеше бели джинси и усещаше погледа му. Отзад. Нямаше нищо против, но се смути.

      – И защо да си блудница? Какво точно означава това?

     Тя гледаше през прозореца. Хората ходеха, увити в мислите си. Клоните на черните дървета приличаха на рога, готови да се сблъскат едно в друго. Рога без собственик. Просто рога. Без рогоносци.

     Бяло и черно време.

     – Ехо? – подкани я той. Мълчанието стана тягостно.

     Тя се обърна и отговори, зъбчето се показа:

     – Защото сега имам следното желание: да имах по-голям бюст, да го сложа тук пред мен и ти да не можеш да откъснеш поглед. Да си възбуден.

     Изненада се. Ама че хубаво желание!

     – Но това е чудесно! – възкликна. Стана от мястото си, приближи се до нея и я целуна. Страстно и кратко. Сервитьорът се събуди и дойде тромаво. Записа поръчката и досетливо се оттегли. – Аз и така съм възбуден.

     Ръката му тръгна нагоре под пуловера ѝ. Тя също провери дали е възбуден.

     Изпиха коняка набързо. После почти тичаха. Знаеха накъде.

     Пак там.

     – Искаш ли повече да не се държим като деца? – попита той след това.

     – А как се държат децата?

     – Събират се, разделят се, после пак и пак... Без край.

     – А възрастните какво правят?

     – Същото. Само че с край.

     – Тогава по-добре да бъдем като деца.

     И те бяха деца. Такива останаха.