Déjà vu - 2
Déjà vu - 2
Тези сутрешни моменти неизменно я връщаха назад във времето, когато за пръв път разбра, че може да усеща страданието, смъртта, любовта и тъгата на любими и особено близки за нея хора. Върна я кошмарно към първия сън, който пречупи ръцете ù и я постави лице в лице със смъртта. Тогава беше едва осемнадесет.
Защо всички телепатични сънища я навестяваха в ранното утро?
И тогава, преди толкова много години, пак беше утро. Днес, след деветнадесет години всичко отново бе пред очите ù точно, както някога...
Малката пътечка между блоковете, джанката, под която се събираха да учат за изпити, балконите... Лицето на Фил, който гледаше от прозореца.
"Защо беше станал в шест?!" Тя не знаеше и никога нямаше да разбере. А може би не бе мигнал цяла нощ...
Фил ù помаха с ръка и сякаш се усмихна. Обзе я непонятен прилив на енергия, както ставаше винаги, щом помислеше за него. Като хлапачка хукна към джанката и се развика:
- Фи-и-и-и-и-и-и-ил!
Гласът ù проехтя в междублоковото пространство. В шест сутринта от балконите се подадоха сънени глави. Някой се развика, но не ù пукаше. Покатери се на джанката и помаха с ръка. Махаше му и цялата сияеше. Махаше му и се смееше...
Беше останала през нощта у своя приятелка, съседка в отсрещния блок. Но не можеше да спи удобно на чуждо място и затова се изниза още рано-рано. Бързаше да се прибере и да си отспи за няколко часа. Нямаше спешна работа през този ден. Беше есен. Семестърът тъкмо бе започнал.
Дара се прибра в квартирата. Искаше да поспи за час-два. Прегърна меката възглавница с ръце и се отпусна в уюта на собственото си легло:
В съня
... вървеше по същата пътечка между блоковете. Утринното слънце огряваше сънливо с меките си есенни лъчи пътя ù. Фил пак беше на прозореца и махаше с ръка. Усмихваше се тайнствено и загадъчно. Дара изкрещя името му и сънени глави се показаха от прозорците. Само че не се покатери на джанката, а се спусна под балкона на Фил. Той живееше на шестия етаж. Махаше му с ръка. Искаше да дойде при нея. Той се съгласи неочаквано. Изненадана, тя протегна ръце да го прегърне. Не! Не да го прегърне, а да улови падащото тяло. Фил летеше от шестия етаж със скоростта на своето загърбено минало. Дара протегна ръце. Вярваше, че ще го улови, вярваше...
После... после погледна потресена пречупените си от лактите ръце, изпуснали най-безценното нещо на света - един човешки живот....
Събуди се, обзета от най-противоречиви чувства. Не знаеше какво да прави. Първото, за което се сети, бе да се обади по телефона. Набра телефонния номер на Фил, но никой не вдигна. Странно... И тогава разбра.
Хукна по стълбите надолу... Тичаше като обезумяла към малката градинка в междублоковото пространство към мястото, което видя в съня... Там, под балкона на Фил, на малката зелена полянка лежеше човекът, когото обичаше...
„Защо ръцете ù са здрави? Защо не успя да го хване? Защо беше там само в съня? Защо?”...
Сълзите просто се стичаха по лицето ù:
- Овладейте се! – сурово прозвуча гласът на майка му.- Овладейте се , моля Ви!
Майка му. Тя не се суетеше. Действаше бързо. Фил беше все още жив. Нямаше кръв, нямаше рани по тялото. Само тихо стенание:
- Жив е.. - шепнеше Дара. - Жив...
Скоро линейка отпраши към Пирогов.
„Жив е!”
Цялата тайфа, млади момчета и момичета, се събра в този необичайно ранен час. Няколко души се набутаха в едно такси, заедно с Дара. Всички мълчаха. Никой не знаеше какво да каже. Никой не беше виждал още смъртта. Затова никой не мислеше за смърт.
Обясниха на шофьора и той ги посъветва да чакат пред шокова зала. Явно разбираше за какво става дума. Така и направиха: зачакаха...
В десет отидоха да попитат за него. Посрещна ги портиера на входа:
- Как е нашият приятел?
- Оправя ли се ?
- Къде е настанен?
- В коя стая?
- Кога можем да го видим ?
- Вие за кого ? А-а-а, за момчето, дето почина още по-пътя за насам? В моргата е..
Дара онемя. Всички онемяха. Стояха като вкаменени на входа на страшната шокова зала. После... после всички се прегърнаха и заплакаха. Ей така, просто плачеха прегърнати, загубили представа за времето... Никой не беше виждал смъртта досега. Никой не беше губил приятел. Никой не беше губил любим. Просто плачеха прегърнати, изгубени и самотни в прегръдката...
И днес, след толкова години, Дара отново си спомняше ясно съня.
Вероятно, когато чувствата между хората са силни и истински, когато мисълта е насочена към определен човек, който също мисли за теб в този момент, когато оставяш нещо, което много си искал, недовършено, се получава този особен мост в мисловното пространство между двама души.
Казват, че миг преди смъртта виждаш живота си като на лента и най-вече хората, с които имаш особена връзка. Казват, че можеш да почувстваш мислите им, страданието и мощната аура на тяхното биополе. То изпраща към съзнанието ти вълни, които улавяш като емоция, образ, видение, сън...
И днес, след толкова години, Дара ясно си спомня Фил. Странно усмихнат, той крачи по малката пътечка в междублоковото пространство... Толкова реален, колкото би могъл да бъде един стар пънкар, почитател на Джими Хендрикс , Фиш и Че Гевара: със стара китара на рамо, голямо сърце и празни джобове...
Слънцето закачливо играе по усмихнатото му лице. Фил е жив все още за Дара и всяка сутрин е дежа ву...
© Нели Господинова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Сърдечни поздрави, Нели!
-
Жули, от смъртта винаги боли... Би било нечовешко ако болката те беше отминала.
-
Нели ....много интересно пишеш , и аз искам още ....,чуваш ли ? ..стисна ме за гърлото разказа ти !
-
Странник,
радвам се ,че пак си тук
любител
Вълнението е стествена човешка реакция когато докосваш нещо провокиращо...макар,че не това е било целта ми..
А99
Хаос..вероятно привиден от форми, картини , цветове и звуци... Дали ще разгадаем някога съня... -
Интересно, провокира, поставя въпроси...Но най - вече вълнува!
-
Мария,не болката е дежа ву, а събитията предвещаващи болката..
Тина,
всъщност в случая героинята има само накъсани фрагменти в съзнанието си от случки в бъдещето. сънят е по-скоро телепатичен, защото е в момента на случването. тя не знае какво ще се случи. тя просто знае какво се е случило.Събитията са дежа ву на сънуваното или виденията.
Мия,
това е художествен текст.
И все пак според някои теории хаосът не е хаос. Невъзможността да видим реда и да открием смисъла на нещата не означава непременно безсмислие.
освен това има куп клетки в човешкия мозък за чиято дейност не знаем нищо, абсолщтно нищо...
-
"летеше от шестия етаж със скоростта на своето загърбено минало"
стисва за гърлото - ужасно е да знаеш какво ще се случи (не непременно с deja vu) и да си безсилен да го промениш -
Да, Нели! Всеки има болка, коьято понякога се връща като дежа вю... Страхотна творба! Поздрави!
-
redaktor4e (Червената Шапчица)
да..уловила си квинтесенцията на разказа... Жалко,че понякога осъзнаваш точно това на границата между смъртта и живота откъдето връщане няма...
Сириус, това познато чувство тежи..
Петинка, смъртта понякога е за добро, понякога за зло, но самоубийството не е разрешение на въпроса.
rarebird (Весислава Савова)
наистина историята е по-скоро житейска отколкото мистична, дано по малко хора да намерят познати неща в нея..
adiveil (Нина ), Nelsan (Нели Вангелова) благодаря,че сте тук и прочетохте
-
Прочетох... Благодаря!
-
Тъжно!
-
Аз съм от щастливките, които "изгълтаха" двете части наведнъж - щастливо стечение на обстоятелствата. Поздравявам те за това, че не си минала границата със здравия разум и си ни разказала нещо, в което сигурна съм всеки от нас, прочелите, може да намери нещо познато, а може-би дори малко обяснение. Ти си чудесна и колкото и да обичам поезията ти, прозата ти е съвършена.
-
Знам!
Споко, миличка!
ПОЩА! -
Не съм искала ,Петенце, но понякога стават такива неща...
-
Познато чувство.....
Поздрав! -
... разплака ме...
!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Което е хубаво, защото достига без
фейсбук или интернет изобщо...
Достига.
Поздравления, Нели!
И аплодисменти за дълбочината!