Деница*

ДЕНИЦА*

               Залюби Стоян Деница,                                      Стоян майка си думаше:

               Деница – мома хубава.                                       -  Мале ма, стара майчице,

               Кога я Стоян залюби                                          като ме питаш, ще кажа,

               снагата му беше юнашка,                                   ще кажа, няма да лъжа.

               лицето – бело–червено.                                    Нито се с другари разделих,

               Сега си Стоян залиня,                                         нито ме либе разлюби,

               залиня, още разболя.                                           най – ме зла болест налегна.

               Мама Стояну думаше:                                        Аз си любя Деница,

                -  Стояне, синко, Стояне,                                   Деница, мале, Змеица.  

               какво те, мама, измъчва,                                     Денем е мома хубава,

               та си ми, синко , залинял,                                   нощем е хала е опасна.

                залинял, още погрознял?                                   Не мога, мале, да заспя,

                Дали се с другари раздели,                                нито пък да си почина. 

                дали те либе разлюби,                                        Затуй съм, мале, залинял,

                или те болест налегна                                         залинял, още погрознял.

                и  иска да те погуби?

*  *  *

      Роди се момиче, напук на всички очаквания. Мери не искаше дори да я погледне, страхуваше се от нея, защото беше дете на Змея, на Павел. А тя мразеше Павел с цялото си сърце, задето я подмами и излъга. А напук на нейните страхове детето растеше красиво, умно, и добро и много  обичаше майка си, макар по незнайни за нея причини никой нищо да не бе и говорил за баща и. Питаше детето, но никой не му даваше отговора, от който имаше нужда. Чувстваше, че я лъжат, че баща й е умрял наскоро след нейното раждане и че не си струвало да знае кой е, защото е бил недостоен човек. Нещо и подсказваше, че не просто е жив и здрав и е наблизо, но и че е добър човек. Иначе защо щяха да мразят толкова баба й Зара. Чувстваше странната обич между майка си и тази жена, защото веднъж, когато Мери я хвана, че се среща тайно след училище с баба си, не и се скара, а напротив, даже и помагаше да се среща с нея и дори понякога под предлог, че отиват на покупки, отиваха при Зара. Не беше глупава тя, усещаше, че някаква тайна измъчва майка й. А Мери, въпреки че се страхуваше много, обичаше момиченцето си и тайно се надяваше малката да не прояви някои от чертите на баща си. Даваше си сметка, че трябва да й каже цялата истина за баща й, за унижението, което преживя от родителите си  и от съда, за подигравките на съседите, за това, че трябваше да напусне училище...  Ами ако тези злобари един ден, само за да я гледат как страда, кажат на Деница всичко?... Какво ще прави тогава, ако изгуби момиченцето си? Какво? Та тя е нейния живот, нейната утеха за стаената в сърцето й, ненадмогната все още любов. 

       Павел често долиташе след някоя буря до прозореца на дъщеря си и тайно пазеше нейния сън. А момичето сънуваше едно странно същество, някаква човекоподобна змия, която влиза през прозореца и кротко гали челото й. Веднъж дори той се осмели да придобие човешки лик и да заговори дъщеря си, да й даде бомбони на сбора на техния град.

       - Колко е красива моята малка Змеица Деница* - разказваше после на  водопадчето в планината,  което криеше неговия дом, разказваше на тревите, на цветята... на цялата природа. И беше щастлив, много щастлив, макар да тъгуваше за детето си.

       – Те не знаят още, но тя е Змеица. Змеица. – и се смееше – Помислиха си, че ще ми я отнемат, но нямааа, няма! И тя е като мен. Колкото да не им се иска. Само Мери предчувства. Но тя не ме плаши. Тя ме обича още. И аз я обичам много. Много.

*  *  *

        Дени, както я наричаха всички  в училище, излъчваше едно особено очарование. Косите й - като копринени, лицето й, толкова бяло и нежно, очите й - сякаш прозрачни и през тях все едно, че се вижда небето. Ефирна. Като самодива. И колкото по-растеше, толкова  ставаше по- красива, неземно красива. И не закъсня денят, когато се влюби. И макар, че момчетата тичаха след нея и опитваха да спечелят благоволението й поне за една среща, тя не се интересуваше от никого, само и единствено от Стоян. Всички му завиждаха за невероятния късмет да е харесван и предпочитан от такова момиче. Но тя не одобряваше различните му дружби с момчетата, искаше го само за себе си. И винаги успяваше по някакви странни начини да прогонва всичките му приятели. Стоян се промени, лицето му побледня и някак хлътнаха очите му. И макар, че много му тежеше нейното покровителство, той й се възхищаваше с цялото си сърце. Обожаваше я.

*  *  *

         Понеже беше странна, като баща си, още от рождение, никой не се учуди от интереса, който започна да проявява Деница към билките. Имаше тя невероятен усет, сякаш четеше в душите и сърцата на болните, на които помагаше. И винаги даваше най-точната билка.

         Скоро стана известна и много търсена  лечителка. Сама ходеше в гората и си ги събираше, без овчарската билка, вратигата  и комунигата**. Тия билки не й харесваха. Плашеше се от тях, без да може да си обясни защо, но се плашеше.

*  *  *

           Колкото и очарователна да беше, колкото и пленителна да беше,  колкото и известна лечителка да беше и дори желана от своя  приятел Стоян, колкото и да я обичаха майка й и цялото й семейство, Дени си имаше една огромна болка в сърцето, огромна като вселена. Тя не й даваше мира ни денем, ни нощем.  „Къде е татко? Къде е? Кой е?” И все един натрапчив сън тревожеше нощите й. Явяваше й се един мъж, красив мъж, с коса като на огнени есени листа и със зелени очи, усмихва й се, но, тъкмо да й подаде ръката си, превръща се в  странно същество със змийска форма, опитва се да й каже нещо, но от думите му се чува само змийско съскане. А Дени, уж не се страхува, но се обръща и бяга от него, бяга, бяга... Събуждаше се с разтуптяно сърце и тръпнещи нозе, сякаш наистина е тичала, тичала...

*  *  *

       Дочул зова на сърцето й, Павел се престраши да й се покаже докато, тя бере билки в гората. Първо се появи като изгубено агне, после като овчарят, който го търси. Страхуваше се само да не се уплаши неговото момиче, когато й се покаже какъвто е.

        И един ден това се случи. Не можеше да се избегне нито грам от последвалата за всички огромна болка. Заговори я.

        - Ти ли си прочутата лечителка, за която говорят всички?

        - Лечителка съм. Но чак прочута... – притесни се леко тя от непознатия. И макар притеснена, тя чувстваше някаква странна близост с този човек. -  Защо питате, господине? Някой болен ли имате, който да се нуждае от мен?

        - Не. Просто исках да се уверя, че си ти и да те докосна, дъще.

       Настъпи кратко мълчание, в което Павел трябваше да овладее емоцията от предстоящата реакция на дъщеря си, а тя, да осмисли чутото и да реагира някак.

       - Да, Деница, аз съм баща ти. – продължи да настоява той пред онемялата от изненада жена – Години наред следях отдалеко как растеш. Ти си ме виждала, давах ти бонбони, когато беше в  детската градина, а аз се престорвах на продавач. Дори Мери не ме разпозна, нито един път не ме разпозна. Аз се бях превърнал и в онова беззащитно шарено котенце, за което ти така молеше майка си да вземеш у дома... Аз бях и онази змия, от която ти не се уплаши, когато за пръв път тръгна да береш билки. И знаеш ли защо? Защото съм Змей, Дени, а ти си като мене, нали си ми дъщеря... Ти също можеш да се превръщаш като мене. Ще ти покажа.

       За пръв път в живота си, объркана и изплашена, без да може да каже дори дума, Деница хукна по баирите надолу, обратно към градчето.

*  *  *

      Какво се бе случило, никой не знаеше, но всички забелязаха промяната . Деница не береше вече сама билките си, а ги купуваше от билковата борса. Само даваше заявка  какво й трябва. А беше бременна и скоро щеше да стане не само майка, но и жена на Стоян. Не можеше да си обясни привидя ли й се, причу ли й се или това бе плод на въображението й, понеже е бременна, а така копнееше да види , да покани баща си на този най-прекрасен за нея ден. А ако беше истина? Ако не си е въобразила и баща й наистина е овчар и ходи със стадата? Може би затова го и мразеха баба и и дядо й? Защо не изслуша човека? Може би наистина да е баща й? А и няма нищо срамно, че е овчар, нали изкарва хляба си честно. Но...  изплуваха спомените за странния мъж, който винаги и незнайно защо й подаряваше бонбони на всеки сбор в градчето, изплува и спомена с беззащитното котенце, за което тя така отчаяно се бе молила на майка си да го прибере и да се грижи за него и...  още много спомени изникваха в съзнанието й. Спомени и въпроси, въпроси, въпроси..., но все без отговор. Откъде непознатият можеше да знае всичко това?

      - А ако е наистина татко? Ако е татко?

*  *  *

     Стоян никак не беше въодушевен от предстоящата сватба. Чувстваше се като обсебен от бъдещата си жена и това го плашеше. То сега е така, ами после? И това дете...  Сега ли намери да се появи? Сега, когато съвсем не е сигурен, че Деница е жената на живота му. Бе станала твърде известна, твърде ангажирана и още по- ревнива. В съзнанието му неволно изникна споменът на тяхното запознанство. Бяха няколко класа от училище на поход в планината. Всички момчета коментираха, че Деница се е записала в ученическото туристическо дружество и че сега е с останалите на похода до рилските езера. Той също се впечатляваше от красотата й и тайно, както всички други, и се възхищаваше и въздишаше по нея. Имаше в нея някаква особена, плашеща красота , която привличаше всички.

     Една от вечерите, когато дежурните по приготвяне на храната момчета напалиха огньовете и насядаха около тях, се изви, от нищото сякаш, вихрушка. Една мечка*** се спусна към веселата компания, всички се разкрещяха уплашено: „Бягай, напада ни гладна мечка!” и се разтичаха хаотично кой наляво, кой надясно. Само Стоян остана на мястото си, вцепенен от страх. А мечката, вместо да го нападне, взе да скача по огъня, за да го изгаси. Когато дойде на себе си, огнището бе изгаснало, а до него стоеше Деница чудно хубава, направо прелестна, галеше ръцете му и го гледаше в очите:

          -  Ти изплаши ли се?.

-  А ти не се ли изплаши от стръвницата?

-  Не. То, животното, просто беше гладно.

         На другия ден всички коментираха безстрашието й. Хем красива и умна, хем смела.

         Същото обаче се повтори  и потрети. Никой не знаеше как момичето надвива  злата мечка. Самата тя не знаеше. Просто като се събудеше на сутринта всички коментираха какво се е случило. А пък тя само си мислеше, че е сънувала. Иначе харесваше Стоян и се прилепяше към тяхната компания. А когато той разкажеше за случилото се от предната вечер, тя казваше, че не просто не е излизала от стаята си, ами че по това време вече е спяла. И много странно, сънувала това, което всички говорят на сутринта. И че самата тя не знае защо я набеждават за героиня, след като  нищо не е направила.

*  *  *

     Ето, сега предстоеше сватбата, а Деница се чувстваше като Стоян, странно самотна и изгубена, тъжна, сякаш не се готвеше да се омъжва, а да умира. Но детето трябва да има баща. Трябва. Не като нея. Нейните чувства вече нямаха значение. Значение имаше само това детето й да се роди в едно нормално семейство, с двама родители, които да го обичат, да бъдат до него и в трудни, и в радостни дни. Не като нея.

*  *  *

    На вратата се позвъни. Зара стана бавно от леглото, нахлузи чехлите си и излезе да отвори. Кой се е раззвънял толкова рано? Няма още шест.

     -  Дени? Ела, миличка. Каква изненада само.

     -  Бабо... – плачеше Деница. Видимо беше притеснена от нещо – Бабо...

     - Какво има, миличка? Какво се е случило Ела де, ела. Успокой се. Ще сложа по кафе и ще поговорим. Спокойно, де...

*  *  *

     Двете жени разговаряха дълго. Дени трябваше да разсее всичките си съмнения преди. И само баба й Зара можеше да й каже цялата истина. Как така баща й е Змей?  Как не се беше сетила досега да я попита. Нали е майка на баща й. Къде е той? Защо другите й баба и дядо не искаха и да чуват за него? Защо го мразят толкова, след като нищо не им е сторил?  Беше ходила дори няколко пъти вече да го търси горе до водопада, но от него нямаше и следа. Нарочно ли се появи? И защо чак сега? За да я обърка ли? Какво? И защо след като й каза, че й е баща,  изчезна, сякаш потъна вдън земя? Спомни си и стръвницата, в която се превръщаше насън, когато се запозна със Стоян. А може би не е било насън? . . .

*  *  *

      -  Това е лудост, дъще. Не го кани. Не прави глупости – увещаваше я Зара , но внучката бе непреклонна

       -  Как така няма да го поканя? Той ми е баща. Ще го поканя и точка. Нито ти, нито мама, нито никой няма да ме спре.

       -  Недей, дъще. Ще провалиш сватбата си. Няколко дни остават.

       -   Не!

       -  Кой ще приеме Змей на сватбата си?... 

       -  Аз, бабо. И ти.

       -  Но...

       -   Казах ти вече. Хайде да идем да го поканим, заедно.

*  *  *      

      Дойде дългоочакваният ден. Градчето беше забравило лошия спомен около раждането на Деница. Баба й Денка и дядо й Петър бяха се погрижили за това отдавна. Но булката продължаваше да тъгува.  Ще дойде ли баща й? Беше категоричен, че не. Не бил искал да проваля най–важния ден в живота й. Няма да се появи, дори преобразен в нещо или някого, и толкова.

     Стоян също изпитваше огромно безпокойство. Ще подействат ли билките, от които Деница се плашеше? Толкова му се искаше да подействат, че най-после да се освободи от нея, да не копнее така отчаяно за нея, докато тя съсипва живота му със своята ревност. Ще й помага за детето и за всичко останало. Само да не й става мъж. Беше ходил при гледачка и тя му бе казала да поръча на майка си да свари билките, от които бъдещата му жена се страхува и да я залее с тази отвара точно на сватбата им. Тогава той ще е свободен от нея.

*  *  *

     Павел обаче се разколеба. Разбрал беше за измяната на Стоян и трябваше да предотврати това, да спаси честта на дъщеря си.

     Влезе последен в църквата преобразен като дякон. Това бе най-трудното и най-опасно нещо, което бе предприемал в живота си. Бе надвивал бури, бе озаптявал пороите, бе рискувал живота си хиляди пъти, но сега?  Потърси с поглед бъдещата си сватя. Трябваше да счупи шишенцето с лошата билка, дори тя да залее него самия и да умре, трябваше да счупи шишенцето. Деница, само тя е важна за него в този момент. Само тя. По–добре той да умре. Но тя трябва да живее. Внукът му - също. Те нямаха вина за нищо. Те бяха най–невинните, най-чистите създания. Не бива, на никоя цена,  не бива те да платят за егоизма на роднините, които ги низвергнаха, само защото са различни от тях.

      -   Да ви помогна с нещо, госпожо?

      -   Не, отче.

      В този момент той рязко издърпа дамската чанта на сватята от ръцете й. Всички се  развикаха, настана суматоха. Павел се опита да я използва, за да избяга, но сват му, който беше опитен полицай, го залови в крачка... Павел дръпна чантата, шишенцето със злата отвара изпадна от нея и го заля, тъкмо когато младоженците влизаха в църквата. Билето опръска и роклята на Деница. Баща и дъщеря  паднаха на земята и се загърчиха в страшни мъки пред ужасените погледи на Зара и сватбарите.

*  *  *

      Сватбата не се състоя. Минаха няколко години, но все още помнят и разказват хората как Стоян и майка му погубили Деница и детето й.****                   

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

* „Деница” е едно от имената на Змеицата .Анчо Калоянов посочва и други имена на Змеицата, освен Деница.Тя е и Огнена Марина,и Магда, и Гинка, и Яна –Змеица. (вж.Калоянов,Анчо „Български митове”: София, 1979 г., стр.192.).

**В народните песни и суеверия се споменават билките тинтява, вратига , комунига, гръмотрън, чернотрън, пелин, тъжец, лимоника, гороцвет, самодивски ягодии вълчи ябълки,но най –често овчарската билка,тинтявата вратигата и  комунигата. От тях се правят поливки или се опушват змеичавите, за да бъдат освободени от властта на змея или змеицата. Вярата в магическата сила на тези билки се основава на натрупания опит и знания за лечебните им качества. Те са използвани в народната медицина като успокояващо и укрепващо нервната система средство при болни от „мерак”,невроза, неспокоен сън, уплаха. Смятало се е още, че и яворът и ясенът притежават такива качества да прогонват змейове и самодиви (Георгиева, Ив.”Българска народна митология”: София, Наука и изкуство, 1983,с. 88).

*** Змеицата винаги се появява пред другите като мечка стръвница, а когато е насаме с възлюбения си , се превръща в красива девойка. Според Анчо Калоянов в „Български митове” ,в основата на това лежи „дренвобалканското наследство- служителите на култа на Артемида в Древна Гърция били девойки, схващани и като мечки, те извършвали и жертвоприношения със смокини”, стр. 193. И още , ако жената е омъжена, змеят не я отвлича , а я посещава всяка вечер. А когато змеицата е влюбена в момък, тя също не го отвлича, а го посещава преобразена като мечка - стръвница (Георгиева, Ив.”Българска народна митология”: София, Наука и изкуство, 1983,с. 87).

****Според описанията н народното песенно творчество Змеицата се появява като мечка – стръвница, гаси огъня на овчарите и прогонва всички,  за да остане насаме с този, когото е избрала за свой любим. Чак тогава тя се преобразява в невиждана красавица. А избраникът й е винаги овчар. И още майката е тази ,която е призвана да освобождава сина си или дъщеря си от  това зло.  Вж. „Българско народно творчество”: : т.ІV: София,1961г., стр. 236 (Овчар и Змеица” ), 238 (Овчар и Змеица- ІІ”), 241) „Овчар и мечка  - Змеица”), 244 („Овчар и мечка стръвница”), 246 („Овчар и Змеица”).;