Депресията (към сборника "Когато болката ме караше да блъскам по клавишите")
И още един доста старичък разказ. Вече не си спомням кога го написах. И какво ме накара да го сторя...
(ЗАБЕЛЕЖКА: Всички правописни, смислови, стилови и граматични грешки в текста са допуснати умишлено.)
(ПЪРВА СТРАНИЦА )
Господи, виждам твоето лице, но то мълчи, ужасна тъмнина е то и плаче... как да върна себе си? Познавам ли лицето си, къде са ми очите, къде ми е сънят и защо плаках без сълзи, сега плача и... Драконът е зелен, за да може да прегърне цялата ми същност, земята е огромна, аз съм едновременно и небето, и земята, за да мога да обгърна всичко с мисълта си, за да мога да затворя всичко в процепа между ендодермата и ектодермата на тялото ми и то да си стане само мое... къща, която мълчи и издава тъжни звуци... но тя ни познава, познава сълзите и плаче, като плаче за нас ни притиска с мислите си, защо, защо, защо, защо... Питам те защо плаках в онзи сън, вместо да се смея, щом сега, когато сънувам как сънувам, че сънувам също плача. Ето я светлината, разделя ме, отделя ме, размазва очертанията ми върху тъмния пясък, за да може да се появя от някъде и да мина по тях, да погледна към небето, те са по-големи от моята болка...
(ВТОРА СТРАНИЦА)
Но болката си е моя, аз си я причиних, в мен е вината и сам ще плача.
(До долния край, страницата е запълнена с мрачни рисунки без текст.)
(ТРЕТА СТРАНИЦА)
Крещях, за да запълня със смисъл това, което ме отнася, смееха се, а а аз летях далече, сега отново летя, но птиците са далече и смехът е далече и те са далече. Една сълза току-що падна върху листа, изтупка и попи на дълбоко, под масата проби дупка и капна върху килима до петното от сперма и то е попило. Неродени, децата гледат нагоре към тавана под теб, Господи... Защо съм роден и защо не умрях, когато можеше да умра и сега да няма никой в тези стаи и никой да не знае това, което аз знам за всичко, което знам.
(До края на страницата има малки рисунчици, а следващите са скъсани до някъде.)
(НЯКОЯ СТРАНИЦА)
(В горния й ъгъл е изплескана с лепило "кале". Текстът е написан с друго мастило.)
... отът е много красив с тези цветове на отблясъци.
Мълчание...
Мълчание...
Колко тиха дума... Мълчание и вятър, който се...
* * *
Б.П. от град Видин отвори на следващата страница, плъзна поглед по разкривените и вече трудночетяеми буквички, но бързо затвори тетрадката. Сутринта я бе намерил случайно в един сандък, погребан в мазето и си бе спомнил, че е негова.
Избърса сълзите си - докато четеше, се бе разплакал - но те отново потекоха. В главата му припламваха спомени от отдавна забравеното му тинейджърство, припламваха чувства, които за кратки мигове го връщаха някъде.
Отново си спомни за цялата болка и тъга. Задаваше си въпроси. Колко ли нещастен е бил докато е писал това? И на какво ли е бил?
Синът му си спеше в кошарката, майка му го бе накърмила и сега спеше сладко. Той го погледна. Възкликна тихо:
- Как да го опазя от това, Господи? Как?
© Йордан Серафимов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Навява спомен, не е различно- познато до болка, но написано със сърце. Твори, момче, твори- това е утехата, която остава!
-
хареса ми това "това" което не назоваваш с думи. харесва ми стила ти
различно е поздравявам те. -
наистина хубаво пишеш.Хареса ми разказа и се замислих над някой неща. Поздравления
-
Просто пишеш толкова, толкова хубаво..
-
"Господи, виждам твоето лице, но то мълчи, ужасна тъмнина е то и плаче... как да върна себе си? Познавам ли лицето си, къде са ми очите, къде ми е сънят и защо плаках без сълзи, сега плача и..."
...И не само това...Страхотно е!Истинско, живо, растящо в теб, плъзгащо крайниците си по върха на емоцията...и посява семето си...
Поздрав! -
замислих се... хареса ми
-
Що ли така се получава?
-
!!!
Много ми хареса разказа ти, различен е. -
силно
хареса ми
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
