Здравей, страннико, как си днес?
Пръстите ти си играят с чашата, прегърнал отново питието, разклащаш кехлибарената течност и я поглъщаш бавно, с наслада. Питам се, колко ли човешки целувки заменя тази чашка в момента? Колко спотаени милувки подаряваш на нея. И очите ти, едни такива мътни, празни... с тъмни кръгове, обграждащи кървавия им цвят, като присадени и изкуствени на бледото ти, изпито лице. Знаеш ли страннико, твърдиш, че умееш да обичаш? Казваш ми простодушно, дори снизходително-лековато, че ти всъщност можеш да обичаш...
Но знаеш ли... смятам, че си забравил какво е да те обичат. Ето, протягам плахо ръка към теб и тя се спира на милиметри. Усещам топлия ти дъх, усещам аромата на алкохола в съчетание със скъп и изискан парфюм. Да, ти вероятно умееш да обичаш... но не и да бъдеш обичан.
Аз нямам място в твоя свят. О, да, умея да бъда дама, умея да нося бижутата си с изящество и да им придавам мекия оттенък на плътта. Да отхвърлям незабележимо косите си и да се усмихвам, толкова ...