5.08.2007 г., 11:43 ч.

Детство 

  Проза
1341 0 2
8 мин за четене

Живяло някога едно дете. То не било специално, било като другите деца. Обичало да се смее, да бяга в дъжда, да прави хиляди бели. Било нормално дете. Било добро и отзивчиво.

Вървяли си веднъж то и негово другарче. В един момент другото дете се спряло и вдигнало нещо от земята.

- Какво е това? – попитал малкият ни герой.

- Това е перо.

- И за какво служи?

- С него птиците летят – отвърнало другарчето му и му посочило една птичка, която кръжала в небето.

- Искам и аз да летя – замечтано отвърнало детето. Приятелчето му се засмяло със все сила.

- Не можеш. Нямаш крила. Невъзможно е.

Детето не отговорило. Само зареяло поглед в небесата към онази малка птица. Гледало я дълго, без да отделя поглед от нея, докато не се изгубила в небето. Само не себе си рекло „Ще летя, някой ден и аз ще мога да летя.”. И тъй започнало то малко по малко да събира перца и да ги сплита. Намерило перце и го вплело с две нишки. После намерило и още едно. И трето. Но не само перца вплитало, но и всичко, което му е сторело подходящо. И тъй търсело перца и парченца от своите крила и ги плетяло едно след друг, перо след перо. Все към крилата си гледало, не вдигало очи към другите. Дори не усетило как времето си минавало, как летяло със своите криле около него, а детето само завиждало на този пакостник и се заричало да го догони като завърши крилата си. И все така замислено и залисано в търсене на перца, малкото човече забравило да порасне. Но това не го тревожело, нали си била дало дума, че като завърши крилата си, ще догони другите, ще порасне и то като тях. И продължавало да търси, да намира, да вплита. Поставяло всичко, което мислело за подходящо, не знаело как всъщнот изглеждали истинките крила, но не го и интереувало. Неговите си били най-хубави. Нали било дете, всичко му изглеждало прекрасно, всичко му се струвало така лесно. Не се замисляло. Носело на гърба си крилцата, макар да не били завършени, не се итересувало какво ще кажат другите. Но хората започнали да му завиждат. Започнали да искат и те крила като неговите. И му искали пера. А то им давало, нали искало да им помогне и те да летят. Давало едно от своите безценни пера, но после намирало още две и не се тревожело. Мислело си, че когато има нужда, те ще му помогнат, нали било дете, било наивно. Но времето минавало и крилата на гърба му почти били готови. Вече му оставало само едно перце. Всичко друго било готово. Нишките били стегнати, перцата оправени. Оставало само онова, последното, което да ги завърши. Те били почти като истински. Но разбрало детето, че само няма да се справи и решило да потърси помощ. И за първи път вдигнало глава от пътя и крилата си и потърсило някой, който да може да му помогне, да му даде последното перце, за да завърши крилата си. Само едно-единствено перце искало, нищо повече. Само това му трябвало, за да полети. И когато вдигнало глава, видяло нещо ново, свят, който не познавало, пълен с хора, които не бе виждало. Всичките му връстници бяха пораснали, но не и то. Все още било дете, все още носело крила на гърба си, а другите го гледали странно. Започнаха да му се смеят, да дърпат перата му. А то, едва усетило един удар, усети втори и трети. Все по-отчаяно търсеше своето последно перце, за да завърши крилата си и да излети от този сив и жесток свят. Този свят на възрастни, този свят без деца. И все търсеше своята последа частица, онова, което не достигаше, което така го мъчеше. Започна да се отчайва, да губи малко по малко надеждата си. Започна да пораства. Не разбираше какво беше станало. Нима времето бе отминало така бързо, така неусетно. А си беше зарекло да завърши крилата като стане на 18 и да полети с тях. Да порасне и да догони времето и останалите. Но секундите минаваха, а крилата не бяха готови. Нямаше го последното перце. Започна да се отчайва. Започна да губи детското в себе си и да забравя как на времето бе намирало перцата без усилие. Започна да се пита защо не можеше да открие едно-единствено перце. Нали беше открило толкова много други. Бе давало и пак бе намирало. А сега оставаше само едно, а не можеше да го намери. Носеше крилата си, все така незавършени и все търсеше своето последно перце. Търсеше го в очите на другите, но нищо не намираше. Те бяха пораснали, бяха захвърлили своите крила, това беше детинска глупост. „Човек не може да лети.”, „За щастие никой не е казал това и на птиците” мислеше си детето и продължаваше да търси своето последно перо. Времето очука крилата му, оръфа перата му, разхлаби нишките, вързани леко, за да може да сложи и онова последно перо. И все го търсеше. Намираше много други, но те, странно как, но не пасваха. Преди нямаше такъв проблем, но сега остана едно-единствено и се оказа, че то е най-трудното. А времето летеше и все не му оставяше минута за да потърси перото си, да потърси себе си, да порасне. А сега беше най-трудно. Спомняше си как преди лесно намираше пера, дори самият вятър ги довяваше в краката му, а сега детето беше пораснало. Всички му казваха, че трябва да стъпи здраво на земята, но никой не го попита какво иска, не го попита дали не иска да лети. Светът около него му налагаше своите рамки и правила, не го питаше дали има сили да ги понесе, да ги спазва. Никой не го попита дали иска да порасне. Казаха му само, че вече е голямо. Хората се промениха, но не и нашият герой, той си остана дете с крила на гърба. Дете, което вярва в духове, магии и дядо Коледа. Все още вярваше, че ще полети с крилата на гърба си. Нищо, че другите казват, че не може. Бореше се с хората, с големите, с нормите и правилата, които му казваха кой да бъде. А то само искаше да намери едно последно перце. Но никой не искаше да откъсне от своите крила да даде на детето. Бяха прибрали крилата си някъде дълбоко в килера и не искаха да ги намират, да си спомнят за детството си. А то, детето, така силно се бе надявало, така силно беше вярвало. И все вървеше, без да спира, надявайки се, че по пътя ще види своето последно перце, но уви. Опита се да запълни празнотата със самота, но не стана. Все нещо не стигаше. Все нещо не беше както трябва. Крилата се одърпаха, конците започнаха да се протриват, но последната част я нямаше. Надеждата започна да напуска детето. „Нима бе така сложно” си мислеше то, „нима бе така трудно. Нима искам много. Само едно последно перце, което да запълни тази малко празнина. Едно малко перце, което да завърши крилата ми...” и все крачеше напред, без сили, без желание, без вяра. И реши да литне без това последно перо. Реши, че то не му е нужно. Разпери крилата си и ги размаха. Стана за миг, но в следващия крилата потрепериха и се разпаднаха. От тях остана само пера и съчки. За един миг целият му живот се срина на пода превърнат с купчина пера. Сега полза нямаше и от онова последно перце.

- Може би сега ще се научиш, сега ще пораснеш – казаха хората. Със сълзи на очи тя порасна, коленичила пред онова, което преди беше живота й. Искаше да скрие останките от погледите на хората, искаше да ги погребе дълбоко в земята, там, където вятърът няма да ги разпилее, там, където ще ги забрави. Носеше крилата си в ръце и търсеше спокойно място. Но те така тежаха, така я уморяваха. Като беше дете, беше различно. Пак тежаха на гърба й, но не я уморяваха. С гордост носеше бремето им. Но сега беше друго. Вече не виждаха в нея ангел, защото крилата й не бяха на гърба, виждаха я като човек, защото носеше отломките от себе си в очите си. Макар да бе същата, сега крилата бяха в ръцете й, тя беше като другите, сама, а разбити мечти, едва опазени от вятъра на хорската злоба. А те така тежаха, така горяха ръцете й, но тя намаше да ги остави така, искаше да ги погребе някъде далеч. Поне те да са спокойни. Искаше й се да ги оправи, да ги сглоби пак, но не помнеше как. Тогава беше дете. Сега порасна. Нима бе така далеч детството й? Как й бе потребно сега. Само един спомен. Да можеше да си спомни как да направи поне един възел. Но не можеше. Умората надделя и тя падна на пътя си. Все още стискаше останките от крилата си и се молеше някой да не й ги вземе. Само спомена да й оставят за онова, което някога бяха. Красиви, макар незавършени. Сълзите падаха една след друга. Вече нямаше смисъл, нямаше начин. Не можеше сама, а друг нямаше. Друг не виждаше да идва към нея. Чакаше някой да дойде сам, защото нямаше сили да продължава напред. Чакаше своят последен шанс. Само за миг вдигна глава за да погледне за последен път небето, за което бе мечтала така силно и една фигура се изправи пред нея.

- Най-после ме видя. Чакам толкова дълго да ме погледнеш, но ти все крилата си гледаше и не исках да те прекъсвам. Ама това твоите крила ли са? Не бяха ли по-големи преди? Нищо, хайде не плачи. Ела, аз ще ги поправя.



Всички плетем крила за себе си. Вплитаме в тях мислите, чувствата, мечтите си. Оплитаме ги с нишките на надеждата и вярата. Доката сме деца е по-лесно, но после порастваме и все нямаме време или забравяме за тях. Забравяме и как се плетат, как да правим здрави възли. Късаме нишката на надеждата и вярата, после пак ги връзваме. И когато забравим крилата си и ги захвърлим, става вече твърде късно. Тогава започваме да се молим да дойде някой, който знае как да ги завърши, който знае как да ги доплете или има последното перо. Чудно е защо ги забравяме, защо понякога нарочно ги отхвърляме. А когато се появи онзи някой, с последното перце му казваме:

- Само едно перо? Че за какво ми е? Не стига и за едно крило, а какво остава за две.

А незавъшените ни крила стоят забравени в килера.

© Преслава Богданова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Красиво, хареса ми. Мъничък съвет - оправи времената. Запази преизказното наклонение до края. Погледни от този момент нататък:
    "Всичките му връстници БЯХА пораснали, но не и то. Все още БИЛО дете, все още НОСЕЛО крила на гърба си, а другите го гледаЛИ странно. ЗапочнаХА да му се смеят, да дърпат перата му. А то, едва усетиЛО един удар, усети втори и трети. Все по-отчаяно търсеШЕ своето..."
  • Преси,горда съм 4е си ми съгражданка!!!
Предложения
: ??:??