Детството или мечти в минало време

Там, преди сто лета;

там, шарен бе светът…

Споменът ме връща

в дядовата къща…

Първият сняг… Гледах как вали навън, как снежинките танцуват, падайки на все още топлата земя и се стапят… След време натрупа тънка бяла покривка, снегът вече валеше на парцали… Гледката на заснежените покриви и побелялата земя незнайно защо ми спомниха детството. Когато бях на не повече от 4 лета. Как дядо ме теглеше с шейната, как с баба вечер учехме песнички и стихчета… През прозореца гледах на светлината на уличните лампи падащия сняг… Но дядо отдавна го няма, а песничките и стиховете учим със синовете ми, които са на тази възраст - 4 и 5 години.

Детство мое, реално и вълшебно,

Детство мое, така си ми потребно.

Все се мъча света да обърна,

Яхнал пръчка при теб да се върна…

Или :

Тихо се сипе първият сняг.

Галено щипе бузките пак.

Где е на двора старият пън?

Снежко затрупа всичко навън…

Една песничка, която изплува и зазвуча в главата ми, докато наблюдавах снежинките и белотата, която оставяха след себе си. Колко ли от тях бяха се слели, за да се получи този бял, чист килим? Хиляди по хиляди, а вероятно много повече. Защото продължава да вали и в момента… Странно, но този сняг събуди нещо в мен и денят ми мина под знака на радостта. Онази чиста, истинска, неподправена…детска радост и щастие. Когато се опитвате да ловите снежинки с уста, въртейки се в кръг… да правите снежни човеци  или боят със снежни топки… Спомням си как няколко бащи направиха 4-метров снежен човек. Татко изглеждаше като джудже пред това снежно чудовище. Тогава все още имахме Затворената улица. Е, и аз бях вече в класовете.  Това детско чувство на щастие и свобода, което само децата изпитват. Явно съм запазил нещичко от тези красиви години, което е останало живо и до днес. А именно  радостта от простите неща, които ни правят щастливи – падащият сняг, малкото цветенце, буболечката, която виждаш по двора, слънцето и хубавият ден;    птичките, летящи или скрили се из клоните на дървесата…

Защото децата са чисти, непокварени от времето и животът, който по един или друг начин ни сграбчва и ни хвърля в центрофугата на повтарящото се често скучно ежедневие. Те са все още бели листове, по които нищо не е писано. Затова са свободни – не познават ограничения, мечтаят, играят, вълнуват се, смесвайки едното с другото. Превръщат реалността около тях в свой приказен свят с принцове и принцеси, чудовища и какви ли не митични или току-що измислени от тях самите същества… защото в приказките няма граници, няма норми, които си налагаме впоследствие…

Някога ми казваха колко съм щастлив, че съм дете. Не го разбирах, смятах, че възрастните са се объркали… Сега, когато вече съм може би зрял човек, разбирам думите на татко, на бабите и дядовците, на всички, които познавам или познавах някога, отишли всеки по реда си. Да си дете е най-голямото щастие. Пишейки тези редове, спомените за моменти от преди четвърт век просто изплуват един по един или вкупом няколко… и умилението, което изпитвам, пълни очите със сълзи, които едва сдържам. Наблюдавам децата си как се стремят да имитират я мене, я майка си. Ще ми се понякога да им кажа да останат колкото се може по-дълго деца, защото това е тяхното време, сега са най-прекрасните им мигове. Но как да обясниш на едно 4 или 5 годишно дете това?

… Растат децата, а ние стареем… (Н. Йорданов)

Остава ми мисълта и надеждата, че докато съм жив, ще съхраня детското у себе си. В противен случай вероятно съм загубен. Дано съумея да накарам и науча синовете си да запазят поне по искрица от детския огън и плам, та един ден, когато се обърнат, да не съжаляват… да не им е мъка, че са се превърнали в някакви почти бездушни умове, изпълняващи команди и немислещи по-далеч от утрешния ден… Дано!