Деветият живот

Психиатърът вдигна очи от лаптопа си и се наслади на  котешката походка на жената, която влезе в кабинета. Беше млада, на около двайсет и пет години, със стройно тяло, дълга руса коса и сини очи. Само лицето й не отговаряше на критериите за красота, налагани от медиите, не че бе грозно, съвсем не, просто бе с кръгла форма и изглеждаше някак…странно. Докато посочваше стола пред себе си, психиатърът Тошев се замисли защо лицето на новодошлата му се вижда странно.

  Младата жена се усмихна чаровно, след което се настани.

  – Благодаря, че ме приехте веднага. Дочух, че сте уважаван и кадърен специалист, затова реших да се обърна за помощ тъкмо към вас.

  Тошев бе едва на трийсет и три години, но бе спечелил уважението на хората от гилдията и признателността на пациентите. Практикуваше едва от няколко години, но вече имаше частен кабинет и изкарваше добри пари.

  Жената скри насилената си усмивка и лицето й веднага придоби тъжно изражение.

  – С какво мога да ви помогна? – попита Тошев и се отпусна в кожения си стол.

  Жената прехапа устни и присви замислено очи, явно се чудеше откъде да започне. После си пое дълбоко въздух и тихичко прошепна:

  – Проблемът е, че съм котка, докторе. – Изгледа изпитателно Тошев, сякаш първата реакция на психиатъра спрямо това абсурдно твърдение бе много важна за нея. Тошев, разбира се, запази самообладание. Досега си бе имал работа с двама Наполеоновци, Сталин и дори Архимед, така че изобщо не се впечатли.

  – В какъв смисъл котка?

  – О, просто в предишните си животи винаги съм била котка.

  – И смятате, че щом в предишните си животи сте били котка, и сега сте котка?

  – Общо взето…да. Може да се каже, да.

  Тошев замълча, чудеше се в каква посока да насочи разговора. Жената прихна да се е смее.

  – Е, определено не ям мишки и нямам мустаци. Ха-ха.

  – На мен лично ми приличате на човешки индивид.

  – Ясно, ясно докторе, вие май ме разбрахте буквално. Исках да кажа, че цялата ми същност и душата ми са котешки. – Тя се нацупи, загледа го с големите си сини очи и за секунда на Тошев му се стори, че зениците й не са съвсем кръгли, а леко сплеснати по вертикала.

  – Значи…вашият проблем е от котешко естество, така ли?

  – Много сте прозорлив, докторе.

  – Разкажете, моля.

  – Загубих седем от животите си, остават ми още само два.

  Психиатърът положи сериозни усилия, за да не се разсмее. Имаше чувството, че тази очарователна дама се шегува с него. Но му бе забавно да продължи играта.  

  – Трябва да сте предприемали доста рискове, щом за краткото си съществувание сте успели да загубите цели седем живота.

  – Аз съм на трийсет и две, докторе, не съм в първа младост.

  – Как загубихте първите си седем живота? – попита делово Тошев.

  – Когато бях малка, се удавих в един напоителен канал.

  – Явно удавянето не е било фатално.

  – От водата ме извади един овчар. Но това не променя факта…

  – Разбирам. Продължавайте.

  – След това се задавих с рибена кост. Лекарите казаха, че по чудо съм оцеляла. После, когато бях на дванайсет ме блъсна кола. – Жената прокара длан по косата си, за да покаже белега в горната част на челото си. – На седемнайсетгодишна възраст паднах от една череша, от десет метра височина. Спаси ме отличната ми вертикална ориентация. Но лежах цели три месеца в  болница, краката ми бяха зле натрошени. А по време на езда паднах на врата си и…бях в кома повече от месец.

  – Явно сте водели доста активен живот.

  – Винаги съм знаела, че ще ми се разминава, докато един ден… животите ми просто не свършат.

  – Проявявали сте безразсъдство?

  – Да, точно така.

  – Били сте убедена, че имате девет живота.

  – И сега съм убедена в това, защото съм котка. Много пъти са ме хапали кучета, може би се досещате защо, но за щастие до летален изход не се е стигало. Преди пет години пчела ме ужили по езика, а аз съм алергична…

  – Ясно.

  – Седмият си живот как загубихте?

  – Добре сте по математика, докторе.

  – Да, още като малък се научих да броя.

  Младата жена се изкиска, след което издаде кратък звук, наподобяващ предене.

  – Бившето ми гадже ме наръга с нож, от ревност. Ето. – Тя повдигна блузката си и показа грозния белег в областта на стомаха. – Оцелях, въпреки че линейката дойде чак след два часа.

  – Все пак ви остават още цели два живота. Ние простосмъртните бихме се радвали, ако…

  – Оценявам чувството ви за хумор, но на мен хич не ми е до шегички. Чувствам се ужасно, непрекъснато мисля за приближаващата смърт. Смятам че съм в депресия, затова потърсих помощ от вас.

  Доктор Тошев зададе на пациентката си десетки въпроси и в крайна сметка се убеди, че тя е депресирана. Предписа й лекарства и й заръча да прекарва повече време сред природата.

  – Кажете ми името си, за да го напиша на рецептата.

  – Сия Амска.

  – Интересна фамилия.

  – Дядо ми е руснак, дошъл е в България от малкия руски град Амск.

  – Много интересно.

  На тръгване Сия отърка небрежно рамото си в доктор Тошев, който бе станал да ù отвори вратата. Немигащите ù сини очи го фиксираха настоятелно.

  – Трябва да дойдете на контролен преглед след месец.

  – Дори по-рано ще дойда – каза Сия и излезе.

  Сия се появи след седмица, каза че се чувства много по-добре и вече рядко мисли за смъртта.

  – Много се радвам – отвърна психиатърът.

  – Какво ще кажете да отидем на ресторант след работа?

  – Ами не знам…

  – Професионалната ви етика не позволява?

  – Нещо такова.

  – Не бъдете мухльо, докторе, усещам, че ме харесвате, а и като се има предвид, че не надушвам около вас да се навърта друга женска…

  Доктор Тошев се изчерви.

  – Къде бихте желали да отидем? – попита той, докато се опитваше да вземе под контрол учестеното си дишане.

  – Наблизо има един прекрасен рибен ресторант.

  Двамата си прекараха чудесно, намериха много общи теми за разговор и се сближиха до степен, че да преминат на „ти” – огромен напредък, като се има предвид, че това бе първата им среща, а доктор Тошев бе доста сдържан по природа.

  Доктор Тошев извика такси за дамата. Двамата излязоха пред ресторанта и зачакаха.

  Таксито спря на отсрещната страна на булеварда, защото паркингът пред ресторанта бе задръстен от коли. Сия се надигна на пръсти и целуна Тошев по бузата, после хвърляйки предизвикателен поглед през рамо, тръгна да пресича.

  Движеща се с превишена скорост спортна кола помете младата жена. Сия се изтърколи върху предния капак, прелетя над покрива и се стовари с грозен трясък върху паважа, след което пририта няколко пъти и застина неподвижна в неестествена поза. Шокираният доктор Тошев изтича до нея и коленичи. Целият трепереше. Опипа врата й, търсейки пулс. Пулс нямаше.

  След около пет минути Сия отвори очи и изръмжа, стряскайки плачещия доктор.

  – Помогни ми да се изправя!

  – Не бива, в твоето състояние не бива…Линейката ще дойде всеки момент.

  – Помогни ми ти казвам!

  Сия се изправи и разкърши снага, при което гръбнакът й изпука.

  – Докторе, осмият ми живот си отиде скоропостижно заради тази моя пуста разсеяност. Ако искаш да сме заедно дълги години, ще трябва много да ме пазиш.

  – Ще те пазя, Сия, ще те пазя.

  – Хубаво, защото съм решила да посветя последния си девети живот на теб.