Dia de Finados

   Реших да обиколя света. Толкова много години стоя в едно забутано градче,сменяйки един сив делник с друг. Монотонно ходене на работа и обратно, без нито ден почивка. Сега знам, че всичко ще свърши. Броени дни или месеци до края.

Дълго пътуване със самолет и съм в Рио де Жанейро. Малък хотел на една от оживените улици на града, над който Христос е разперил ръце.

Излязох на малката тераса. Отдолу имаше поредният им карнавал. Странен карнавал. Музика, тълпи от хора, весели мариачи, но всички са скелети. Гримирани, с озъбени лица и носят на платформи Смъртта. Явно, дори в другия край на света тя ме следва.

Вече съм на улицата сред блъскащото се мнозинство. Голи женски тела, смях, храна и много шум. Говорят ми нещо и всеки е безкрайно весел смятайки, че почита мъртъвците със своето веселие.

Видях го. Странен мъж. Стоеше в един безистен. Облечен в конопено расо. Без грим, без нищо. Мълчалив. Държеше в ръцете си дървен кръст. Всъщност не беше  от тия лъскавите, полирани. Просто две клонки вързани с въженце.

Тръгнах към него. Сякаш ме привличаше, като магнит. Проправях си път сред подскачащите тела.

- Boa noitе.

Погледна ме с големите си черни очи и сякаш влезе в мен.

- Не се мъчи с тоя език. Разбирам те и без да говориш.

- Вие местен ли сте?

Усмихна се и отново очите му бяха в мен.

- Не, не съм. Аз съм Никой от Никъде.

Стояхме един до друг и сякаш с години беше мой приятел.

- Странен празник.

- Да, празник на Смъртта.

Едно полуголо момиче застана до нас и танцуваше, показвайки цялата си прелест.

- Виждаш ли? Тя е образът на Смъртта. Красива, мамеща и с череп вместо лице.

- Тогава, защо хората се плашат от нея?

- Ти не се плашиш. Приемаш я за даденост.

- Да, но преди се плашех.

- Защото мислеше, че си безсмъртен и тя няма да дойде при теб. Сега знаеш, че е пред прага и си спокоен.

- Може би, защото няма, какво да губя. Животът ми отне, това което ми даде.

- Лъжеш се, животът не отнема нищо. Ти си тоя, който си го разрушил, но всъщност животът за теб си самият ти, до момента в който откриеш Него. Тогава Той е Животът.

- Но къде е Той?

- Погледни хълма и ще видиш, как е разперил ръце. Той е навсякъде, за да ти помогне.

- А от Смъртта, би ли ме спасил от нея?

- Да, още в мига, когато го допуснеш до себе си.

- Всъщност, много искам да видя смъртта приживе. Не е тази старица с косата нали.

Отново на лицето му се появи тази спокойна усмивка.

- Подай ръка и ще те заведа.

Поех ръката му и сякаш светът изчезна.

Странно място. Всичко бе, като мъгла. Нежна мъгла, в която бродеха сенки. Тя беше седнала на някакъв камък и късаше листенцата на една маргаритка, говорейки си сама със себе си. Беше толкова ефирна и нежна, като порцеланова кукла. Тъмносините и очи бяха два извора.

- Но тя е прекрасна!

Момичето се обърна към мен и ме погледна. Картината, сякаш се стопи.

Отново сме на булеварда и вървим към статуята на Христос.

- Искаш ли да ти кажа? Влюбих се в нея. Толкова е красива, а и мястото, където е, носи много спокойствие.

- Да смъртта е спокойствие за плътта. Хората по-скоро страдат, защото губят нещата от този живот, но всъщност не губят нищо.

Усетих остра болка, където растеше тази гад в мен.

- Никой, защо боли, като умираш?

- Защото плътта иска да се пребори с всичко, само и само да остане на тази земя. Битката и е много болезнена и понякога е причината да се плашиш от Смъртта.

- Знаеш ли, колко ми остава?

- Ти сам определяш това, колко дълго да живееш в плътта си. Ако искаш непременно да останеш на земята, просто трябва да се бориш, но за тази борба ти е необходима голяма сила, необходимо е желанието да си жив. Тук и сега.

Замислих се, дали наистина искам да съм жив, да виждам тези неща, които материята ми дава.

- Стига сме говорили. Тръгни по улицата и се весели.

- Но аз не обичам тълпите, дори не знам, защо предприех тази екскурзия.

- Много е просто. Искал си да промениш живота си, но по-важното е да промениш себе си, за да усетиш щастие. Хайде тръгвай. Животът е пред теб.

Оставих го и поех по булеварда. После се обърнах, за да се сбогуваме, но него го нямаше, сякаш се бе стопил в нищото.

Вече плувах в бляскавите води на Живота.