Диагноза

Дъждът ромолеше по навеса от поликарбонатни плоскости пред затворената закусвалня . Дървените пейки и маси не бяха прибрани и той се беше настанил в единия ъгъл близо до мястото отредено на персонала. Загледа се в прегърбената фигура , която се задаваше към него откъм жп гарата . Слабият дъжд се стичаше по черният му дъждобран. Патериците с които се придвижваше тракаха тихо по празният площад. Мъжът влезе тромаво под навеса и изпъшка тежко докато се подпираше на една от масите.

Мартин извади цигарите от вътрешният джоб на якето си . Запалката му проблесна в тъмнината на мястото, на което беше седнал и той вдиша дълбоко лепкавият никотинов дим.

Непознатият ,чул изщракването на запалката, се извърна в посока на звука. Лицето му беше бледо и издължено, тънки бръчки прорязваха високото му чело, а очите му гледаха проницателно зад мътилката от умора в тях.

Не желаеше компания, но очевидно щеше да получи такава.

Докато този човек се приближаваше към него, мислите му го върнаха обратно към болницата, която беше посетил сутринта.

Докторът му разясняваше диагнозата и описваше евентуалните усложнения, които можеше да настъпят ако не предприемеше навременни действия, а той не спираше да зяпа мръсната олющена стена зад него. „Този кабинет определено се нуждае от ремонт“-блуждаеше умът му докато оглеждаше помещението.

-Раковите образувания са в напреднал стадий. Положението ти е сериозно , но можем да предприемем мерки да удължим времето, което ти остава и да намалим страданието ти до колкото е възможна- думите му се губеха някъде между звуците на преминаващите автомобили отвън , суркането на крака в коридора и тази някога бяла стена.

- Искам сама да знам колко време ми остава- попита той безличната фигура облечена в искрящо бели дрехи, които изглеждаха направо ослепителни на слънчевата светлина минаваща през прозореца.

Докторът се прокашля , сякаш за да освободи гърлото си от някаква буца, която е заседнала в него.

-Шест месеца може би по малко…

Мартин се надигна от стола.

-Мисля че няма какво повече да си кажем .

-Ако не предприемете нещо веднага състоянието ви може бързо да се влоши.

-Благодаря ви за отделеното внимание, но мисля че бях до тук. Довиждане! – каза той и затвори вратата зад себе си докато докторът го изпращаше със снизходителен поглед, който беше виждал какво ли не и нищо не можеше да то учуди.

Някакъв мъж побърза да се шмугне бързо след него в кабинета, а той си проправи път през кашлящата , стенеща и мрънкаща навалица около себе си и когато излезе навън под яркото слънце вдиша дълбоко от отровният градски въздух. Реши че вече няма нужда да се опитва да се откаже от цигарите и отиде до първата бутка до автобусната спирка и си купи един пакет. Запали една цигара и се наслади на сладкото успокояващо усещане която му достави. Нямаше нищо лошо в това да погъделичка раковите клетки скапващи дробовете му.

Ситни капки дъжд се посипаха по асфалта на булеварда и Мартин погледна нагоре към притъмняващото небе . Тежки сиви облаци надвиснаха над града сякаш, за да се нагодят към променящото му се настроение. Слънцето се скри и хладно течение във влажния въздух накара косъмчетата по ръцете му да настръхнат . Дъждът се усили, премина в порой и движението по булеварда стана още по натоварено . Изнервените шофьори натискаха яростно клаксоните в автомобилите си, а чистачките им не смогваха да чистят водата която се изливаше отгоре им.

Хората бягаха около него за да намерят някакъв заслон . Спирката се напълни с мокра и мърмореща тълпа . Той обаче не се скри сред тях , а остана навън. Дъждът се стичаше по лицето му прохладен и свеж .Цигарата му се намокри, изгасна и Мартин я пусна в локвата около краката си.

Рязко почукване по дървената маса го върна обратно към реалността.

Цигарата се изплъзна от пръстите му и падна на земята.

-Мамка му!- изруга Мартин

Мъжът , който беше видял по рано, се беше надвесил над него, а устата му се гърчеше в някакво подобие на усмивка.

-Да не ви стреснах?- попита непознатият , подпирайки се на патериците си.

-Не , добре съм.

- Може ли да седна до вас докато дъждът спре?

- Да, разбира се- каза Мартин и посочи празната пейка срещу себе си, макар да не му хареса нахалния маниер , с който се присламчи до него .

Човекът се настани с известно усилие и подпря патериците си на масата. Отпусна се ,видимо облекчен, на облегалката и го погледна със странните си очи. Изглеждаше измъчен , все едно е претърпял инцидент и се възстановяваше бавно от последиците му. Мартин си помисли , че след един два месеца щеше да изглежда дори по лошо от събеседника си .

Понечи да изкара още една цигара, но се отказа.

-Какво ви се е случило ?- поинтересува се той и забеляза как бръчките около тъмните му очи се впиха още по дълбоко в меката плът , която ги ограждаше.

- Претърпях доста неприятен инцидент , но вече се възстановявам. Ако нямате нищо против , не бих желал да го обсъждам. Случиха ми се неща , който не желая да си припомням.

Ами вие ? Какво правите тук ,по това време на нощта , в това неприятно време ?

-Наслаждавам се на спокойствието. Няма нищо по-хубаво от лошото време, защото тогава всички се крият по домовете си , улиците остават празни и човек вече може да чуе собствените си мисли.

-Звучи логично- кимна сякаш за да потвърди думите си и като че ли се сети нещо друго , защото бръкна във вътрешният джоб на сакото си и извади малко пластмасово шише от минерална вода, пълно с някаква прозрачна течност.

-Това е най- добрият приятел на човека в такива моменти- отвърна той и след като разви капачката надигна шишето към устните си и отпи малка глътка.

-Изглежда не се разхождаш наоколо неподготвен.

-Опитай я . Лично съм я правил и ти гарантирам , че е десет годишна кайсиева ракия, която няма да намериш никъде другаде.

Той се пресегна през масата и му подаде шишето. Мартин отпи от ароматната течност, която се точеше като олио и усети как приятно загрява вътрешностите му.

-Добра е , хубава работа си свършил- каза докато оставяше ракията на масата.

-Така й не се запознахме – отвърна непознатият и потегна ръката си към него. По устните му се разтегна самодоволна усмивка , която никак не му се понрави - Моето име е Боян!

-Мартин- отвърна и пое протегнатата към него ръка.

Боян го придърпа грубо към себе си. Шишето се катурна и ароматната течност се разля на масата. Лицето му сякаш се удължи още повече. Черните му очи бяха дълбоки рани изсечени грубо в продълговатия череп и от тях струеше мрак , изпълнен с празнота. Дъхът, излизащ между разкривените му жълти зъби , ухаеше на болест и разложение. Извитите нокти на дългите му силни пръсти се впиваха дълбоко в плътта на ръката му. Болката бе някак странно притъпена и той усети как цялото му тяло се парализира.

„Ракията …“- помисли си докато гледаше бледото му уродливо лице.

-Кажи ми нещо , Мартине. Имаш ли семейство: жена, деца, някакви живи родители.

- Не.- отвърна докато съзнанието му потъваше в безметежен унес.

- Тогава няма да липсваш на никого. Приеми го като услуга. Така или иначе си пътник- усещам отровата, която пълзи в дробовете ти.

- Ти си луд- промърмори Мартин и усети лигата стичаща се от ъгъла на устните му.

- Може би. Но ти пък си труп ,който още говори. Как се беше изразил по рано? А, да: „Няма нищо по хубаво от лошото време…“ . Страхувам се , че се оказа прав – тук наистина няма кой да види какво ти се случва. Е, освен мен разбира се.

-Какво ще ми направиш?- попита го Мартин, взирайки се тръпнещия мрак , който го ограждаше.

-Това е хубав въпрос. Възнамерявам да изям душата ти , заедно с онази сладка отрова , която те разяжда от вътре. Обещавам , че няма да боли.

Мартин осъзна че дъждът беше спрял. Вече не чуваше ромоленето на дъждовните капки по навеса. Задуха вятър и дъждобранът на създанието се разтвори пред него. Мракът го обгърна в тази своеобразна пелерина и то започна да се храни.