Лежах си на почти моето канапе в дома на Писателката. Бяхме се разбрали, че ще стане мое, когато й събера десет хиляди любовни изречения. Когато се уточнявахме, си мислех, че ще ги събера изключително бързо. Но после тя постави няколко условия, които усложниха неимоверно задачата ми – изреченията трябваше да са автентични – изречени от наистина влюбен човек; да не съм ги казвал на никоя от моите настоящи или бивши любови и да й ги поднасям в наистина подходящ момент, защото иначе щяха да бъдат отхвърлени без значение колко добри бяха. Писателката държеше всичко да се прави със стил.

Така се превърнах в колекционер на любовни изречения.

Тъкмо бях открил поредното и отидох в дома й, за да я изненадам и да й го споделя. Но тя беше прекалено заета и не ми обърна никакво внимание. Явно бе открила нова история и сега я записваше. На няколко пъти се опитах да я заговоря, но единствения отговор, който получавах, беше едно възмутено “Шуш!”

И така, аз си лежах на канапето и докато чаках подходящ момент, оглеждах стаята. Обожавах нейния часовник с двадесет и шест часа.

Писателката има различно виждане за времето. Винаги е казвала, че ако денонощието има два часа повече, всичко ще е перфектно. Има този часовник още от детството си, подарък й е от баща й за дванадесетия рожден ден – направен е така, че сутрешните часове да минават по-бавно, защото тя ги обожава, а следобедните по-бързо, защото тогава й е доста скучно. Докато гледах часовника, в стаята влезе котката й. Писателката само щракна с пръсти и ме посочи, котката бавно дойде при мен, легна до гърдите ми и започна да мърка. Е, поне ми намери някакво занимание.

Минаха още два часа, но Писателката явно нямаше намерение да приключи. Помислих си за любовниците й и как се справяше с неподходящите. В джоба си винаги държеше малко кристално сърце на верижка. Когато някой от отхвърлените ухажори я обвинеше, че няма сърце, тя им отговаряше, че има, но го държи в джоба си, за да не й го откраднат толкова лесно, а после им даваше шанс да изберат един от двата й джоба. Ако ухажорът улучеше сърцето, получаваше втора възможност. В другия си джоб държеше гладко сиво камъче. Ако нещастникът уцелеше камъчето, си тръгваше с празни ръце и разбито сърце. В тези случаи Писателката просто свиваше рамене.

Вече ми беше писнало да чакам и тъкмо мислех да си тръгна, когато ме сепна пронизителния звън на входната врата. Подскочих и след като видях, че Писателката няма намерение да отвори, се запътих към вратата. Едва отключих и един младеж нахлу вътре, погледна ме с открита завист и влезе при Писателката. Изглеждаше обезумял, когато застана пред нея:

- Добре, предавам се! Ще избера единия джоб! Не мога да повярвам, че така опростяваш всичко! Да решиш съдбата ми на хазарт?! Нима това дали имам късмет определя за теб дали съм достоен за любовта ти?! – Нещастният влюбен почти викаше, когато Писателката най-накрая се обърна към него и въздъхна. Той спря да говори, наведе глава и съкрушено посочи един джоб. Драмата ми дойде в повече, затова се върнах в антрето.

След малко младежът излезе бавно от стаята, погледна ме отново и излезе. Аз се върнах при Писателката, която бе продължила да пише, сякаш нищо не се бе случило. Не ми обърна внимание. Аз реших, че е крайно време да си тръгвам и когато отворих вратата, прошепнах:

Не плачете, цикади.

Няма любов без раздяла.

Дори при звездите.

Излязох и се запътих към парка, но мога да се закълна, че точно след като замълчах, чух как тя изпусна писалката си.