6.04.2017 г., 11:12 ч.

Диаманти и сълзи (Пета част) 

  Проза » Разкази
815 1 4
10 мин за четене

   Бяха стигнали до дома на библиотекарката. Бодигардът ѝ подаде няколко сгънати банкноти. После свали и куфара. Мара и Красьо Черния слязоха от колата.

   - Беше ми приятно, че се запознахме, госпожице!

   Мара Дженева не отвърна нищо, а изфуча яростно и тръшна входната врата.

   - Каква жена, Смоуки! Жалко, че не е моят тип! Да се махаме от този матриархат! Карай към арменеца!

   В този момент иззвъня телефонът на Черния. Номерът бе непознат, но вдигна.

   - Да! – властно почти извика той.

   - Папазян съм. Казахте ми да се обадя, ако части от колието се появят при мен... Тази сутрин една жена донесе пръстен с камък от него. Разбрахме се днес да заявя пари в банката, утре да ги изтегля, и тя ще дойде утре следобед да го продаде…

   - Стой там! Идвам… Виж ти! За вълка говорим… Ходила е при него… Карай!

   Гарабед Папазян монтираше малък нефрит в една обеца, когато Красьо Черния нахълта в работилницата. Тръшна на тезгяха колието.

   - Това познато ли ти е?

   Арменецът кимна.

   - Как го намираш? Същото ли е?

   Гаро извади тефтера и го разлисти. После сложи диоптричния монокъл, разгледа подробно основата от бяло злато и камък по камък сравни диамантите със записките си. Свали монокъла и отново кимна. Черния извади и пръстена.

   - А това?

   - Това не е злато. Пръстенът е същият, който сутринта…

   - Интересува ме камъкът, не основата – прекъсна го мъжът.

   Арменецът повтори процедурата и отново кимна.

   - Можеш ли да го монтираш на мястото му?

   Без да каже нищо, златарят взе клещи и ловко извади камъка от пръстена. След още две-три сръчни движения огърлицата беше като нова.

   - Колко?

   - Нищо. Отстъпка за редовни клиенти.

   Без да благодари Красьо Черния напусна ателието. Уважаваше само смелите и тези, които ценяха труда си. След като излезе, Гарабед Папазян се сгромоляса задъхано по лице върху тезгяха. Взе телефона, набра номер и изрече само една дума:

   - Готово...

     Ана Синона беше поредната фолкпевица, с която излизаше Красьо Черния. И ако Сузана едва прохождаше в бизнеса, когато онова фатално недоглеждане прекрати преждевременно възхода ѝ, то Ана имаше вече запомняща се кариера – два диска, осем телевизионни клипа и цели четиринадесет самостоятелни участия в хотел „Приказките“! За разлика от останалите си колежки в бранша тя беше известна на публиката не само с малкото си име. Преди години се подвизаваше само като Ана, но имаше навика при представяне да подчертава, че името ѝ е с едно „н“. Диалектът ѝ и сдъвкването на думите обаче правеха „Ана с едно Н“ да звучи като „Ана синонъ“. Феновете ѝ нямаха никакъв проблем с разчитането на посланието „синонъ“, но някакъв телевизионен редактор, имащ неблагоразумието да е завършил българска филология, да говори литературен български език и най-вече да не познава в подробности безбрежното море от попфолк имена, при гостуването на певицата в една телевизия бе приел буквално чутото и бе пуснал на екрана надпис „Ана Синона“. Макар и грешка, Ана бе очарована от италианското звучене на тази грешка. След като гилдията вече си имаше баща и син с италиански имена и с нищо италианско в кръвта си, защо да нямаше и жена в бранша с италианско име? Така Ана бързо се превърна в Ана Синона, а телевизионния редактор не само, че не бе уволнен заради грешката, но се наложи и скоропостижно да подари риза на певицата…

   Красьо Черния не подаряваше ризи. Нито дрехи, нито бельо. Но докато траеше връзката му с поредната жена в живота му, той ѝ даваше на отговорно пазене една част от движимото и недвижимото си имущество – коли, бижута, апартаменти. След приключване на връзката им си ги прибираше. Така при започване на връзката им с Ана Синона, тя получи диамантена огърлица с петнадесет камъка, снимка на принцеса Даяна със същата огърлица и уверенията на любимия ѝ, че това не е копие, а истинското бижу, подарено на принцесата от кралицата при раждането на принц Хари. От вълнение фолкпевицата на заспа цяла нощ.

   На следващия ден не се стърпя и потърси независима оценка на придобивката си. За късмет или за беда, първото срещнато златарско ателие бе това на Гарабед Папазян. Съвсем естестествено той си помисли, че Черния го проверява. Затова на въпроса за цената смело отговори:

   - Триста хиляди.

   Последва нов въпрос от Ана Синона:

   - А ако има история? Ако е кралска огърлица?

   Арменецът преглътна на сухо, но отговори:

   - Половин милион. Ако отиде на търг, може да стигне и няколко милиона.

   Сега беше ред на клиентката да преглътне. Но не на сухо. Благодари и замислена напусна ателието. Една натрапчива идея започна да завладява съзнанието ѝ.

   Майският дъжд валеше вече трети ден. Капките вода тъжно се стичаха по стъклата на прозорците. Мара гладеше дрехи и ги подреждаше в куфар. Заминаваха с Иво за Германия. От там щяха да летят за Португалия. Бяха успели да заблудят Черния, но едва ли за дълго. Трябваше да изчезнат максимално бързо, преди да е разбрал за измамата. Надяваха се той да не ги проследи по-далеко от Германия.

   Мислите ѝ се въртяха около случилото се през последните дни. И тя, и Иво, и притесненият арменец, който мобилизира цялата си рода в Европа за изработването на фалшивите камъни за по-малко от седмица, се справиха отлично с ролите си в ужилването. Добре, че Иво бе запазил основата от бяло злато, инак не щяха доста да се забавят. Златото бе разпознаваемо и от лаици, а за изработката на нова основа на Гаро щеше да му е нужна поне още седмица. Арменецът учудващо бързо се бе съгласил да им помогне. Като разбра за какво го търсят, се паникьоса. Пребледня, изпоти се, загуби ума и дума. Сякаш имаше още нещо, освен покупката на диамантите, което криеше. Мара не подозираше, че той е майсторът на огърлицата. Не можеше и да знае, че арменецът е предупреден от Черния да докладва, ако цялото или части от бижуто се появи при него. Той обаче се издаде. Мара реши да се възползва от това и направо му заяви „Разходите по изработката на фалшивите камъни са за Ваша сметка! И без това сте дал на партньора ми смешно ниска сума! Ние няма какво да губим, но Вие…“ Златарят само кимаше утвърдително. Иво се бе промъкнал в бараката за дърва през гората зад къщата, бе взел златната основа, после така я бе върнал с фалшивите камъни…

   Вратата се отвори с трясък и в стаята нахълта Ивайло. Мокър вир-вода, но засмян до уши. Тръсна купчина мокри вестници върху дъската за гладене. Мара изпищя:

   - Какво правиш! Изкара ми акъла! Може ли така да нахлуваш?! Помислих, че е оня!

   - Чети! Свободни сме! Край! Започваме на чисто!

   Мара сграбчи първия вестник, после втория, третия... Вестниците гърмяха със заглавия на първа страница: „Фолкпевица обира известен сенчест бизнесмен и изчезва!”, „Ана Синона задига милиони от годеника си и го напуска!”, „Бос на мафията обран и изоставен!” Спрягаше се и страната, в която е избягала крадлата – Австралия, Нова Зенландия, Аржентина, та дори и Папуа и Нова Гвинея. Изреждаха се и ценностите, които беше задигнала. На първо място във всички издания се споменаваше колие с петнадесет двукаратови диаманти, принадлежало на принцеса Даяна. Имаше и снимки на принцесата с бижуто... Мара не успя да продължи нататък. Нададе радостен писък и се хвърли с целувки върху годеника си.

   - Оставаме! Оставаме-е!...

   В същия час в офиса на аукционната къща „Филипс де Пюри” в Женева влезе една добре облечена млада дама. Предвид ранния час, естеството на институцията, в която влизаше, а и не на последно място изсипващия се навън студен проливен дъжд, вечерното ѝ облекло и грим не бяха особено подходящи. Персоналът обаче беше свикнал с ексцентричността на някои от клиентите си. Поканиха я да седне. Дамата извади от чантата си лист, на който бе разпечатила текст на английски от Гугъл Транслейтър и го подаде на посрещналия я служител. Текстът гласеше: „Искам да проведете търг за продажбата на колие, което е принадлежало на принцеса Даяна”. Извади бижуто и го постави на масата. Служителят го разгледа внимателно. Поклати отрицателно глава. После каза нещо на английски, което Ана Синона  не разбра. Повтори го и на френски, и на немски. Резултатът беше същият. Тогава поиска паспорта на жената. Това тя разбра и му го даде. Когато прочете, че е българка, търговецът на „Филипс де Пюри” извади телефон, избра програма и каза нещо в апарата. Поднесе го към дамата и телефонът с метален безизразен глас го преведе на чист български език: „Съжалявам госпожо, но диамантите са фалшиви. Огърлицата не притажава никаква стойност. Съжалявам.”

   - Какво?... – Ана Синона гледаше невярващо – Кралицата е подарила фалшиви камъни на принцесата?!...

   Очите ѝ се напълниха със сълзи. Служителят натисна бутона за повторение на казаното и прибута колието по масата към жената. Тя се наведе към него. Гледаше го невярващо. Една сълзи се отдели от окото ѝ, плъзна се към миглата, взе от там малко черно от очната линия, отдаде се на гравитацията и миг по-късно се пръсна върху единия от камъните. Последва я и друга.

   А дъждът навън продължаваше да вали и да вали... 

 

06.04.2017

© Пер Перикон Всички права запазени

Моля за извинение читателите, че разделих разказа на части!

Винаги съм твърдял, че няма дълги разкази, и че трябва да се публикуват цели. Но в случая наличието на криминални нотки ме накара да го разделя. Защото някой по-нетърпелив читател можеше да отиде на финала и да разбере "кой е убиецът". 

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??