(Никак не кратък разказ вдъхновен от картинка и написан по задание)

Собственик съм на продуцентско-импресарска къща. Осигуряваме работа на състави от всички жанрове. Имаме и петима комедианти, владеещи по няколко езика. По тази линия ми се налага да летя до далечна арабска държава. Дестинацията си я бива като времетраене. Уреждат ни трнсфер със самолет на нашенска авиокомпания чиято, машина в едно с българския екипаж са чартирани от арабска туристическа агенция. Включват ни в списъка в последния момент. За това и трупата пътува разделена. Аз и единият от двамата комици сме настанени в бизнес класата. Другите от отдавна сформираната трупа са в общия салон.

Летим вече къде час. Стюардесата, която ни обгрижва вече трети път моли на три различни езика онези господа, които ползват сателитни телефони, или други сателитни рутерни устройства да ги изключат. Препоръчва им да ползват нет – мрежата на самия самолет. Този път тонът и е много настойчив. Със сдържана куртоазна любезност обяснява, как салонът на бизнес класата се намира в носовата част на самолета. Поради което работата на сателитна комуникационна техника смущава електрониката на въздушното ни возило. Някой от присъстващите, включая и моя милост започваме да се оглеждаме. Но то с тези високите облегалки е много трудно човек да види, кой каква техника държи в скута си. Това което знам е, че около осем девет човека сме българи. За чужденците не съм сигурен, но по моему има петима араби, четири човека, които със сигурност говорят на немски. Седят два по двама, но не мога да разбера германци ли са или австрийци. Мисля още, че чух испанка и английска реч.

Изведнъж нещо ми става. Сякаш някаква невидима сила ме разклаща. Ама бая здравата. Е! Първоначално не му обръщам кой знае какво внимание. Не ми е за пръв път по време на полет да попадам във въздушни ями. Но това се повтаря даже се и потретва.

Оглеждам се и си мисля:

„ По дяволите. Уж турбулентност - пък нищо наоколо около мен от интериора не потрепва! „

Пък съм сигурен. Секунди преди разтърсването ми се появи и онова особеното гъгнене или притеснение в слънчевия ми сплит, както при по-силно сеизмично колебание. Преживял съм поне три или четири силни земетресения. И това усещане ми е познато до страховитост. Съответно възробтавам наум:

„По дяволите! Какви си ги фантазирам и аз! Тук на десет хиляди метра височина какви магнитни тектонски вълни. Какви пет лева?! Да не е пък някакъв психосоматичен стрес? Ама от де пък този стрес, като не съм застрашен ни да бъда халосан по главата от падащ комин, нито пък някой балкон да ми смачка новата кола?!”

За това се навеждам през спътника до мен и питам околните. Само един споделят за някакви подобни осезания. Така или иначе се опитвам да се успокоявам, отдавайки явлението на някакви стомашни чревни смущения. Най-вероятно породени от аклиматизацията ми към голямата височина.

Има няма десетина минутки след разтрисането и нет връзката изчезва. Тутакси се заоглеждаме един друг, питайки се кой как е с нета. Липсата му явно привежда в делова безпомощност, някой от бизнесмените, чатещи в мрежата и те започват да нервничат. Особено арабите. Някой даже натиска стюард - бутона и след има няма две минутки обслужващата ни стюардеса се поява до завесата.

Тогава вече я заглеждам малко по-така. Въпреки униформата си и личи, че е с телосложение като на газела. Определено без излишъци, но и без каквито и да е дефицити. Светло кестенява е. А очите и са черни като въглени. И въпреки, че движенията и са много грациозни и премерени от нея лъха някаква особена енергия. Най-простичко казано много плътно припокрива сентенцията на Ален Делон:

„Жена, която изцяло прилича на жена”

• бих добавил жена с тяло и излъчване - мечта.

След като затваря завесата зад гърба си чаровницата се усмихва дружелюбно, питайки какъв е проблемът. Двама от пътниците, които са си чисто нашенци и по моя преценка са във възрастта около средата на андропаузата се правят на големи отворковци. С надменен тона я питат дали на борда има заглушаващо устройство. Чаровницата обаче, назидателно клатейки глава и с подобаваща за подобни случаи служебна усмивка се опитва да бъде дипломатична:

• Господа първо на борда няма заглушаващо устройство. И мисля трябва да Ви е ясно, че възстановяването на Вашите връзки е извън човешките ми възможностите. Второ вече три пъти ви предупредих. Вие не престанахте. Ако си мислите, че не можем да локализираме от къде идва сигнала – лъжете си. Просто предните пъти исках да бъда дискретна. Още повече, че сме сънародници и си се разбираме на майчиния език. Ще Ви го кажа в прав текст на чист български. И от уважение към Вас няма да го превеждам. Явно по някакъв начин точно Вие с вашите сателитни телефони сринахте нет мрежата в салона.
• Госпожо и двамата сме много наясно с телкомуникационата техника. Вярно е, че можем да смутим системите на самолета, но след като казвате, че сте ни локализирали и ако някъде в близост няма включен заглушител то сателитния ни телефон няма как да остане без връзка. Така че ако има нещо такова ще моля да го изключите. Защото ние в края на краищата си имаме работа. И не смятаме още четири часа да бездействаме.
• Не съм информирана по въпроса. Мога само да кажа, че проверих рутера за нашата вътрешна мрежа. Той си е наред. И ако това ще Ви успокои мога да Ви спомена още, че е и в големия салон също няма нет. Това което към момента мога да предложа е да ползвате някакво от предложените от нас мултимедийни развлечения. Музика от фонотеката ни. Или филм от филмотека.
• Драга госпожо ние сме бизнсмени, а не меломани или филмови критици – продължават да роптаят ония и дрън, дрън, дрън, и така нататък, и така нататък.

Двамата Киселинчовци, обвиняващи стюардесата в некомпетентност обаче са на двата радиални края на салона. А стюардеса- симпатяга стои в центъра - точно до моя стол. В един момент виждам, как лицето и леко се зачервява, а очите ѝ се пълнят със сълзи. По принцип не се намесвам в такива свади. Но тук сякаш усещам в стомаха си някакво ехо от мнимата турнболенция от преди малко и нещо ми става… В смисъл получавам необясним вътрешен импулс да защитя тази жена. И докато се чудя сам на себе защо го правя рязко се изправям. Обръщам към единия от двамата Киселяци и му казвам:

• Добре господа! Виждам, че вашето дуо чисто по нашенски твърдо е решило трайно да ни развали настроението. И то въпреки, че на всички ни е ясно, как никой нищо не може да направи. Вие обаче не преставате да сипете неприязън към стюардесата. Във връзка, с което имам за Вас специално предложение…
• Охо! възкликва единия – Някой май се опитва да се бърка там където не му е работата!
• Чакай да го чуем колега! И какво Ви е предложението млади господине?
• Вместо да се замеряме с жлъчни емоции да подходим към ситуацията делово?
• Виж ти! Вие да не сте деловодител?! – дарява ме с ехидна усмивка поблизко до мен стоящият.
• Не точно. Но си знам, как в такива случаи мога да бъда диалогичен. Ако имате желание в замяна на това, че ще изключите телефоните си – които както стана ясно пряко застрашават сигурността на всички пътници в самолета, аз бих ви предложил оферта.
• Добро самочувствие. И какво предлагате? пита отново онзи, който е по-далеч от мен.
• Един облог.
• Охо! Колега – а! – усмихва се поблизо до мен стоящят Киселин и продължава да остроумничи - Диалогичен деловодител с хазартно мислене!Интересно колега - нали!?
• Ами какво да кажа колега я!? За двадесет години може би съм прелетял на длъж и шир цялата планета, но до сега в самолет бас в замаяна на работа не са ми предлагали – отговаря му този до мен.
• Да, да! Този ва банк подход е интригуващ – отговаря му другия Киселчок и допълва – Та слушаме Ви млади господине!
• Пътувам с шоу трупа, която е поканена от единия от принцовете на Кувейт. Предлагам Ви вместо да слушаме Вашите пререкания с тази чаровна млада жена да доведа хората си от големия салон. Мисля нашето представление ще бъде в пъти по-интересно на пътниците от безсмислената свада, която Вие водите с нежната част на екипажа.
• Има някаква рационалност ! – понадига се подалечния от мен – Особено след като така или иначе няма ни телефон, ни нет! А колега?
• Може да се каже – усмихва му се поблизкия – Само дето така и не разбрах - къде всъщност е самият облог?
• Ето го! – развъртам ръце сочейки околовръс ръце аз След представлението ще помолим всички присъстващи да гласуват. И ако те харесат шоуто, Вие ще ни платите хонорар от две хиляди динара.
• Ехаа! На този младеж не му липсва ни самочувствие, ни дързост а колега!? – усмихва се по-близкия до мен.
• Да, да! Това неговото ми прилича на екстравагантна дързост с намигване в стайлинг „Вижте колко на сериозно съм с вземал!” – вдига палец подалечния от мен Киселин.
• Само млади човече бихте ли уточнили, за какви динари иде реч? Сръбски ли? – мазно се хили поблизкият.
• Кувейтски – отговарям сериозно аз.
• Охоо! Сериозна е работата значи! – започва с глас да се смее по-далечният.
• Какво си говориш! – разсмива се и другият При тази цена ми се струва, че младежът ще трябва да ни е подготвил нещо интернационално, като от сорта живи диаманти в небесата!
• Нещо такова е да! Нормално и естествено, е че след като е за чужденци сценарият да е букет от многоезични скечове и закачки гарнирани с популярни в цял свят музикални хитове. А и да не забравяме уникалните ни илюзионисти – плясвам артистично с ръце, усмихвам се любезно, като конферансие и допълвам И много ви благодаря господа!
• За?
• Така ще си кръстим представлението! Ако разбира се договорим да го изнесем. Естествено не и без съгласието на другите пътници от салона – отговарям аз, обръщайки се към пасажерите с идеята да ги попитам на английски, но единия от тези двамата Киселчоци ме прекъсва.
• Как ще го кръстите как?
• Диаманти в небесата!
• Този млад мъж започва да ми харесва – сочи ме с пръст поблизкият.
• Още не съм стигнал до фазата на харесване , но определено му личи, че не му липсва ни самочувствие, ни въображение! – клати глава другият.
• Ами явно за разлика от Вас си го бива човекът! – обажда се на чисти български един мъжага от найпредната седалка и обръщайки се с лице към един от кислеинчовците добавя - И по-добре цирк-шоу от професионалисти като него, от колкото кавга-панаир от провинциалисти като Вас.
• Опааа! Може ли пополека с квалификациите – настръхва на момента по-близкият до мен от Киселичовците.
• Що да не би да дойдеш да ме биеш! – тросва му се мъжагата и се изправя в целия си почти двуметров ръст – Хайде ела де.
• Много Ви моля господине – вдига разтреперани ръце стюардесата – Много Ви моля да се успокоите. Ще решим някак си проблема.
• Ами господине, каквото повикало такова се обадило – надига глава и една засукана дама в дъното на салона, която мислех за чужденка и след като с жест на примадона оправя изрусената си висулка, имитираща бакенбард допълва Ако при условие, че загубите баса, обещаете да си платите на човека - аз лично нямам нищо против да му видя представлението.
• Така си е обажда се трети нашенец от другата страна на пътеката и добавя - Двадесет години летя насам натам по света, но до сега шоу като лепта за бас в небето не съм гледал. Така че аз съм твърдо - за. За това, нека да престанем с обсъждането - и моля! Който е съгласен да вдигне ръка - завършва човекът, вдига ръка, оглежда се и моли стюардесата – Млада госпожице, бихте ли превели на дамите и господата, които не са българи, за какво става на дума?
• С удоволствие! – усмихва се чаровницата и прави кратко резюме на английски немски и арабски.

Трима от пътниците молят и за френски превод. Там се намесва другата стюардеса, а то като поглеждам цялата бизнес класа с вдигнати ръце.

• Не се ли надценявате? Две хиляди динара! – пита поблизко до мен стоящият Киселинчо,
• Ни наймалко. Това, което казах е едва една пета от хонорара ни само за една вечер. Така че дори и да загубите баса ще сте видели, това което ще гледат внуците и племениците на емира на Кувейт.
• А какво печелим ние, ако Вие загубите?
• Ако се окаже, че останалата част от присъстващите не го одобрят, Вие ще видите шоу оценено на десет хиляди кувейтски динари безплатно.
• Добре! Похвалихте ни се! Но аз как да съм убеден, че това с размера на хонорара, както и с предстоящите Ви високопоставените зрители е вярно? – пита Киселинчо номер две.
• Мога да Ви представя препоръката въз основата, на която сме одобрени от негово Превъзходителство посланикът на Кувейт. Както и договора с размера на хонорара ни.
• Охоо… И от кого е тази диамантена протекция? – намесва и другият Киселинчо Киселинков.
• От прес секретариата за връзки с обществеността на емира на Обединените Арабски Емирства. Там в Емирствата ни бе последното представление.
• Охо! Каква чест! – кокори се сервилно поблизкия до мен Киселяк - И това не си го измисляте?
• Ни наймалко! – изправям се аз, вадя от куфарчето си документите и му го подавам -Ето заповядайте! – близко стоящият до мен Киселин, поема книжата и след има няма минута, триейки брадичка почти възкликва:
• Виж ти! Виж ти! Сред какви буквално диамантни таланти сме тук в небето. И какво сега!?
• Ами както казах, след като хората в салона са съгласни и ако капитанът на самолета позволи, ще видите флаш моб шоуто… Как го казахте преди малко… Хе да! Диаманти в небесата.
• Добре нека е така – ако вземете разрешение от капитана в което дълбоко се съмнявам - започвайте.

Не знам какво е говорила стюардесата, но получихме разрешение. Викам другите от групата седящи в салона за редовни пътници. Разяснявам им ситуацията. За другото нямах притеснения. И трупата и номерата си ни ги биват. Но си беше жив артистичен героизъм. Защото въпреки, че пътуваме в Ербъс 330 -300 36С мястото за изява все таки е повече и от оскъдно. Особено за илюзионистите.

Е не всичко мина съвсем гладко!

Някъде къде средата на представлението телефоните и на двамата Киселничовци се раззвъняват. А то точно певците пееха. Хората от салона започват да негодуват. За единият Киселнико бях сигурен, че видях, как го изключи. Другия обаче може би напук го остави да си звъни. Но само след секунда звукът секна сам. Беше ми много любопитно дали ще се опита да върне обаждането след края на песента. Ми да – прав се оказах! Опита, но то пък за мой късмет връзката отново бе изчезнала. Но ония ме засече, как го гледам и отново ми направи смешната си високопарно кисела физиономия.

Така или иначе спечелихме овациите на всички присъстващи.

Колкото до връзката ще кажеш, че само чакаше да свършим и отново се появи. Нямаше как да не разберем. Телефонът на Киселинът, който не си го изключи истерично започна да звъни. Някъде в салона се чу дружно възклицание: „Еее!”. Последвано от реплика, идваща от мястото на засуканата нашенка: „Вари го - печи го, Бай Ганьо и в бизнес класата в костюм за пет хиляди евро на път за Кувейт да го видиш пак си остава Бай Ганьо!”. Няколко от българи в салона удостоиха Алеко-констатацията със саркастичен кикот. Другият Киселинчо, тутакси и той си включи сателитника. Този път обаче стюардесата бе доста по-категорична:

• Господа! Господа! Ако продължавате с безотговорното си отношение да застрашавате сигурността на полета, наистина ще се наложи да повикам отговорника по сигурността.Телефоните Ви ще бъдат отнети против волята Ви до края на полета. Моля Ви! Има безплатна нет връзка в салона, която вече работи. Отново ще Ви помоля да ползвате нея.

Ония почват да правят дежурните си кисели гримаси, а единият се надига и поглеждайки високомерно към стюардесата отговаря:

• То Вие хубаво ни предлагате вашия нет, но там всичко е прозрачно. А нашите телефони ползват сигурна връзка, защото линиите ни са криптирани и… – но една добре сложена госпожа го прекъсва:
• Господине моля ви! Кацнете на земята! Каква ще да е ползата от цялата Ви тази телефонна сигурност, ако пилотите загубят управлението на самолета и той се разбие. Нима някоя от толкова безценните Ви дискретности, ще Ви вършат работа на Оня Свяят. Мисля е подобре вместо да умничите – да изпълнете препоръката на стюардесата.

Репликираният Киселинчо изсумтява недоволно и в салона надвисва тягова тишина, обилно напоена с невидимо във въздуха напрежение. Точно се чудех на кой ли няма да му издържат нервите и огромният балканджия, седящ в предната част на салона се изправя. Обръща се лице към нас и каза:

• Ей госпожи и господа, ама какво става с облога а!? Давайте вече да гласуваме. Който е за това, че шоутооо… Ааа – поглежда към мен и нервно мърда пръстите на дясната си ръка – Помогнете ми моля господине - как му беше името?
• Диаманти в небесата!
• Да! Та значи! Който е на мнение, че шоуто Диаманти в небесата си заслужава двете хилки в Киди моля да гласува – завършва с патос грамадата от мускули, усмихва се самодоволно и пръв вдигна ръка, обръщайки се към стюардеста – Ще Ви е проблем ли ако пак Ви помоля да го преведете на останалите? Че то моя английски не е много на ниво! Пък с арабския ми, като нищо да си изям боя.
• Няма проблем – отговаря чаровната стюардеса и превежда казаното от балканджията.

Тук става нещо, което ни най-малко съм очаквал!

След превода всички в салона като един вдигнаха ръце. А мъжагата разперва огромните си лапи и ултимативно заявява:

• Хайде чичковци, вуйчовци или батковци, сателитни телефонисти… Или каквито и да сте там … Затваряйте ги тези огромните тухли, за да не дойда аз лично да ви ги затворя. И мисля май е време да плащате! – след така категорично изложения императив мъжагата се обръща към стюардесата и добавя строго – Госпожо не се притеснявайте! Виждам, че тези тук не вземат от дума. За това моля Вие викнете го този вашия човек по сигурността. Пък ако тез’ непослушковци тук окажат някаква физическа съпротива може да разчитате, че аз ще му помогна на човека.

Всички в салона притихват в очакване. Е аз разбира се напълно тактично стоя и чакам, Киселинчовците да си приключат разговорите по умнофонциите. От този който е по-близко до мен чувам, как казва в слушалката, че ще се обади след няколко часа и затваря. Другият прави същото. Споглеждат се. По-близкия до мен започва да кима. Вторият многозначително повдига рамене. След този кратък пантомимичен диалог онзи, който бе по-далеч от мен махва с ръка да отида при него.

Отивам!

И тук вече не мога да повярвам на очите си.

Киселинчо - Едно вади чекова книжка.

Разписва ми чек за двете хилядарки в кувейтски динари...

И ми го подава.

Истината бе, че се бях подготвил за яростни пазарлъци и опити за измъкване. И какво ли още не. Но нито за миг не съм си и мислил, че ще ни платят. Защото аз всичкото това го направих ей така, просто с идеята да се опитам по някакъв начин да помогна на стюардесата. Пък то я каква стана тя на финала.

Още с вземането на чека го вдигам над главата си. Развъртам го във всички посоки на салона и почти се провиквам:

• Благодаря за позволението ви дами и господа. Благодаря и за подкрепата на всички ви – и понеже стюардесата все още стоеше до моя стол тихо я питам – Колко човека са в салона?
• Виждам, че има само едно свободно място значи общо тридесет и пет – прошепва ми тя.
• Благодаря! – връщам и шепота аз.
• За нищо! Поскоро аз трябва да благодаря, но към момента не знам как!
• Някой друг път – дискретно я хващам за ръката и допълвам При този случай удоволствието беше изцяло мое – след което я пускам, обръщам се към салона и на висок глас заявявам – От името на нашата трупа черпя всички в салона, включая и господата загубили баса с по едно ирландско кафе. А който не пие алкохол или кафе да си поръча нещо по желание. В рамките разбира се на цената на това екзотично островно питие. И ще помоля стюардесите да преведат казаното от мен.

Те превеждат.

Отново избухват овации.

Обачеее…

Изниква друг проблем.

Пътниците от големия салона бяха чули песните. Дори както после разбрах, двама трима контрабанда надничали през завесите разделящи двата салона. Няма как! Наложи се и там да направим нещо като бис резюме.

Колкото до другото което се случи, то мисля си бе съвсем в рамките на очакваното. До края на пътуването онази симпатичната стюардеса ме подложи на изключително добро отношение. Предполагам топлината в него бе далеч, далеч от базовите и задълженията към пътник - пък било то и от бизнес класа. А когато на два пъти ме погледна с тези нейните изпълнени с тъмна влажност очи…

Ахааа…

Все едно някой поля душата ми с разтопен шоколад.

Тъъъйййй!

Кацаме на летището Ел Кувейт. Аерогарата е приблизително с обемите на няколко зали Уневерсиада. Аз съм още под опиянението на случилото се. При такава неочаквано добра халтура съм си направо като окрилен. Може би и разсъждавайки над това, как ли стана така, че онези особняци си платиха като попове, несъзнателно съм се забързал. И ти да видиш съм най-експедитивен от трупата. Маам бодро гащи напред по ръкава, самодоволно усмихвайки се на невероятния късмет, който буквално ни се изсипа на десет хиляди метра височина в небето.

На десетина разкрача пред мен има пътници.

Но като ги заглеждам – ама те са само от бизнес класата.

Спирам се!

Оглеждам се!

Странно!

Почти сиротно сам съм.

Тук ме стрелва мисъл:

„ Къде по Дяволите е основната част от пасажерите?”

Това определено ме заинтригува! И точно мисля да се върна, с цел да проверя какво се случва, когато отново усещам онова странното разтърсване като при мнимата турболенция в самолета. Никак не е приятно - малко се стряскам. Подпирам се на стената. Опипвам глава и търкам слепоочия. Даже си мисля:

„ К’ва турболентност?! Тук съм на земята. И земетресение не е. Щото там до багажните ленти тълпата е спокойна. А бе човекооо… Ти на млади години да на правиш я инсулт, я инкфарт? Или пък нещо да ти подскача кръвната захар!?”

Но нямам време за по-дълбоки уморазмишления, защото в следващия миг няколко човека от трупата се появяват в ръкава. А щом ме наближават – се провиквам почти по ганьовски:

• Какво става бе хора? Къде се бавят другите? Транспортът на емира със сигурност е тук и ни чака!
• Ами шефе и ние не знаем – вдига рамене единият от комиците Едната стюардеса нещо събра пътниците и си говори с тях почти седем осем минути.
• Да не е една стройна кестенява с очи като маслини?
• Тя! Тя! Голямо парче е шефе! – коколи очи комикът.
• Хе! Ми вие какви сте бе, че да не говори с вас. Да не сте куфари?
• Туй и аз му викам на Васето. Че чак му завидях на Монката. Щото с оная красотница с очи на кошута юница нещо си шушукаха на уше. Пък нас с някаква си уж привидна учтивост ни помоли да вървим.
• Привидна учтивост ли?! Хе! Какво значи това! Всички от екипажа бяха много мили!
• Може при вас така да е било. Но аз лично останах с впечатлението, поне що касае нас, как това нейното си беше кажи речи буквално натириване.
• Ха стига и вие сега! Това да не ви е прованс електирчката. Авикомпания е! Хе! Пък и тя на мен ми каза, че сте били върхът!
• Ами незнам бе шефе. Почти ни изтика пред другите.
• Добре, добре! Дай първо да се съберем, пък после ще се драчим! Значи така като ви броя от нашите чакаме само ония двамата?
• Да! Да! Ония флиртаджии Монката и Пешо бяха с нея!

Има няма три минути и от към ръкава се чува гълчавата на прииждаща група. Най-отпред върви въпросната тъмноока стюардеса. Това малко ме озадачава, защото до колкото съм пътувал със самолети, стюардесите винаги напускат последни самолета. За това и започвам да прехвърлям през ума си, какво ли пак може да е станало. И дали ония двамата не са направили нещо на финала. Виждайки обаче грейналата и усмивка, както и бодрата стъпка, с която си влачи куфара се успокоявам.

Щом наближава на два три метра от мен и кимвам приветливо.

Тя ми отвръща със същото.

В този момент обаче погледът ми е привлечен от моите двама хубостници - Монката и Пешо, които буквално се влачат най-отзад, дърдорейки си с другите четири стюардеси. Размахвам ръце с идеята да ме видят и да ускорят ход. Единия вдига глава. Вижда ме и моментално поглежда в страни. А и на всичкото отгоре се хили под мустак. Разбирам, че нещо става, но не мога да схвана какво точно.

В следващия миг стюардесата-чаровница се изранява с мен. Тръсва омайно красивите си къдрици и с жест на филмова звезда казва:

• Много съм Ви благодарна за кавалерският жест.
• Еее… Амааа… някак си непонятно и за самия себе си се стряскам от неочаквано оказаното ми внимание и едвам успявам да смутолевя - То сега, това за нищо! – притеснено потривам пръсти и добавям сконфузено Всъщност удоволствието да се намеся в полза на толкова чаровна жена бе изцяло мое!
• Благодаря! Благодаря! Поласкана съм от комплиментите Ви отново ми се усмихва тя - Ето!- пуска куфара, обхваща лицето ми с длани и ме целува по устата - Това е лично за Вас – казва отсечено стюардесата, леко се отдръпва, бърка в джоба си, вади банкнота, пуска я в корковата сафари шапка, климбуцаща се на ръката ми и завършва едва ли не с патос А това е за хората Ви изнесли представлението в редовна класа. Бяхте вълшебни! Почерпете се!
• Ама защо? То не… не… неудобно ми е така! – продължавам кажи речи да пелтеча аз, но след секунда се вземам в ръце и изстрелвам първия аргумент, за който се сещам – Защото то ония двамата киселчоци, нали си платиха?
• Не се притеснявайте! Те платиха за шоуто в бизнес класата. А това е от сърце за всички хора, на които направихте пътуването поприятно докато нямаше нет!
• Ама моля Ви – опитвам се да възнегодувам аз, но тя помахвайки ми с ръка, пуска една размекваща мъжките сърца лъчезарна усмивка и с грациозна походка на млада газела се отдалечава.

Обръщам глава да я изпратя с поглед, но с периферията на зрението си долавям, как с мен започват да се изравняват други трима от пътниците. Които най-вероятно ми благодарят на някакъв неразбираем за мен език. После също ми пускат дребни банкноти в каската, дарявайки ме с букет от дружелюбни усмивки.

Само дето не потънах от срам. Почувствах се като някакъв просяк или уличен шоумен. А да не казвам колко ми накипя, когато в края на краищата се светнах, как ония двамата мои хубостници Монката и Пешо, всъщност най-активно са участвали в заверата. Разбрали се били моля ви се със същата тази стюардеса – красотница да изостанат последни. За да сме имали кого да чакаме. Така тези от пътниците, които искали можело да ми пуснат подаяние в корковата сафари шапка.

Аууу… Идеше ми да им смачкам топките.

Ама да де! То че имаше и излагация и сеир - имаше! Но пък така или иначе вследствие на въпросната завера се събраха около петстотин долара. Което като се има предвид, че един кувейтски динар е равен на три долара и тридесет цента - стигнаха на трупата за два пъти да се почерпим по кафе и нещо сладичко.

Но пък ако честно трябва да призная – самият жестът от страна на онази чернооко - кестенявата красотница наистина ми се стори много мило начинание.

И такааа….

Три дена сме в Кувейт. Два дена при едни от принцовете на Бахрейн. И ден в Катар. Нагледахме се на всякакви луксове камили, дисдаши, фереджета и се наслушахме на маанета. На седмия ден летим със същия чартърен самолет към то Густо Майна Фелибето. Вече нали всичко е по така планирано - целият отбор сме си в бизнес класата. И точно сме се настанили, когато аз изневиделица пак получавам онова турболентното усещане. Този път е по-така към ту сърдечната зона. Оглеждам се и какво да видя – ми да. То аз съм си пак точно на същото място, на което пътувах на идване. Викам си може би и точно за това нещо на психосоматична основа да ми се е поприсвил стомаха. Щото да! Тогава на идване около очакването, как ще реагират ония двамата тузари бая ми се бе свило мяхчето.

Още не съм свършил с размислите си по темата и какво да видя! Онази стюардеса - чернооката чаровница от миналия полет току ми се усмихва. И доближавайки се дет’ се казва буз до буза тихичко, но някак закачливо ме пита какво искам да си поръчам…

Еее!

Това вече наистина си бе изненада!

Или пък защо не някакъв много приятен подарък от Съдбата! Сега тук на знам дали от притеснение или от някаква друга стрелкаща емоция, но малко ми поизтръпва лявото връхче на връзката от дясната обувка. Ама аз нали го давам пич. Вземам се в ръце и с привидно за подобни случаи спокойствие си поръчвам там каквото си бях наумил.

Такааа…

Като изключим въпросният краткотрепетен миг в първия час на полета всичко си тече като по вода. В един момент обаче чувам, как в салона на редовната класа се заформя нещо като скандал. Честно да си призная бях толкова уморен от напрежението около турнетата пък и от жегата, че изобщо не се и заслушах за какво иде реч. И тук отново изневиделично макар и само за части от секундата ме разтриса онова особеното турболентно усещане за предземтръсно магнитутно коленбание. За това полягвам седалката максимално назад. Опъвам крака и се опитвам да се отпусна. Точно обаче се намествам във възможно най-удобното положение и като че ли напук получавам силен позив да отида до тоалета.

Изпсувам – тихичко.

Ставам.

Отивам.

Ядец.

Нашата тоалетна, която е по посока носа е заета. Първо си мисля сега да се ядосвам ли, или да си седна на мястото и да поизчакам. После обаче някак си ми хрумва, как няма да ми стане по зле, ако малко с малко поразмърдам схванатия си глутелус. А защо не и понадулите ми се от седенето глезенни шарнирники да не поразходя.

Речено сторено.

Запътвам се по една от двете пътеки, минаващи през големия салон. И пак греда. Другата пътека е свободна, но на тази, по която съм тръгнал виждам как пред мен се суетят три стюардеси - моята черноока позната и тя там. Въпросните служителки една през друга доста припряно на чист български език се опитват да убеждават някакъв си пътник в нещо си.

Не ми се иска да се бъркам и някъде през две три седалки по-назад спирам да изчакам.

Жената, до която съм застанал се оказва българка и от нея научавам това - онова.

Чиста проза.

Да не кажа пълна скука.

Някакъв нашенец след като влезнал в транзитна зала скоропостижно смукнал няколко уискита. Съвсем в реда на нещата след прекараното време на алкохолна диета в Кувейт се трупясъл почти на мотика. И така в това му полусъзнателно състояние стюардесите го настанили на първата свободна седалка. Добре ама той след като подремнал и се освежил от климатика - ококорил очи. И не само това! Започнал да изявява претенции, как всъщност има билет за бизнес класа. А видите ли въпреки многото пари, които бил така като гледал към момента с ужас установил, че седял както той се изрази „Сред многобройното простодушното простолюдие!”. На всичкото отгоре въпросния махмурлия твърди, как ясно помни, че той чинно е седнал на мястото си в бизнес класа. Но незнайно защо и как, някой го бил пренесъл до тук.

Едната стюардеса ме вижда, че чакам. Изтегля се малко в страни и започва да се взира в таблета си. Аз се възползвам и преминавам. Върша там каквото се върши и се връщам. С учудване обаче установявам, как спорът все още продължава. И точно си мислех защо ли не са извикали човекът отговарящ за сигурността, но разбирам причината. Оказва се мъжът е в правото си. Наистина има съвсем редовен билет за бизнес класа. Но за жалост е жертва на дублаж. И въпросното място вече е заето от майка с дете. Но нашенецът си държи на неговото и туй то. А може би защото моята позната - младата стюардеса с ослепителният чар - е най-активна в полемиката именно и към нея летят заплахи за жалби, наказания и дори уволнения.

Стюардесите ме виждат, че пак чакам и се обръщат към мен, интересувайки се на къде съм се запътил. Обяснявам, как всъщност в момента вече се връщам. Те се отдръпват и ми правят място да премина. Поемам по пътеката, но нещо ми щуква и спирам точно пред ония с претенциите. Взирам се в очите му. Сегааа… Не знам! Може и малко по-така строгичко да съм го стрелнал, защото той на свой ред присвива очи връщайки ми кос тестстеронов поглед и пита, почти като за пред сбиване:

• К’о ми са въсиш бе брато?! Вър’и си по пъта! Туй мойто не ти влиза в работата – честно да призная акитата ми малко позавират, но със сетни усилия успявам да се удържа и му отговарям сравнително спокойно.
• Ей мъжага! Давай я покротко! Стюардесите ти казват истината! От там идвам!
• От къде там? – гледа ме тъпо къркантето.
• В бизнес салона пътувам. И нито та знам, нито та познавам. Даже като те гледам ми е чудно от де от теб пари за бизнес билет. Нооо…
• Ти да не си кука, бе брато?
• Може да съм може да не съм! Може и да не мога да ти кажа какъв съм…
• Хубу! Хубу! Ша ти кажа право истината. Лепнах го на покер от един пиян араб в едно скрито стайче в Ал Мутана Център.
• Да бе! Ей сега!
• Сериозно бе брато!
• Тъй! Тъй! А после как смени името на титуляра на билета с твоето?
• Ааа… Брато! Кука си ти кукаа… Ченгилийски въпроси задваш. Ама тъй кат’ ма гледаш на балък мязам ли ти?
• Чак на балък не… Но не си и професор!
• Прав си брато! Професор може и да не съм… Но за тез’ неща пипето ми щрака на десет! Още там на место през нета сменихме имената. Щото аз съм им сърбал попарата на арабелите. Като са пияни казват едно, па кат’ са таврясат праат съвсем друго.
• Добре мъжки! Халал да ти е билета тогава. Но трябва да знаеш, че в другото аз пък съм абсолютно сигурен.
• В кое другото?
• Арабелата те е преметнал.
• Как така?
• Нали ти казах не ти е празно мястото. На номера, за който говориш има жена! И наистина както те информираха стюардесите е с малко дете. Явно хабибито е знаел, че има дублаж. Не е искал да се разправя и си е заложил билета. Поне да си направи густото от играта. Пък колкото до другото – тез парчета не на мен мъжки.
• Кои парчета?
• Изобщо не съм те виждал да влизаш в бизнес класата. Ни в началото преди полета ни по-после. Така че - ай карай я по-споко!
• Нали ти казах, че това не е твоя работа.
• След като ме разкри, че съм ченге няма как да знаеш, кое ми е работа и кое не! Но ако толкова искаш може и да стане!
• Ти к’во бе!? Щом съм я докарал да бачкам в Кувейт нали са сещаш, че и аз имам връзки къде ли не – прави опит да се пърчи къркантето.
• Шш! Шш! Шш! Споко бе мъжки. Май, май махмурлука ти мъгляви мозъка и виждаш зор да ме разбереш. Искам да ти предложа да решим проблема по една друга схема.
• Щом е схема – може! Казвай ‘а та чуа!
• Чак пък ако толкова държиш да си в бизнес класата, мога да ти отстъпя моето място. То е там! А и е до пътеката.
• Яяя! Сериозно ли говориш?
• Гаранте бе мъжки! Даже ще ти е полесно, ако в това ти състояние се наложи да отскачаш по-често до тоалета.
• Хмм… сумти онзи, почесва се и правейки се, че може да мисли трезво и добавя – Ама това нали до края на полета? Да не е някоя ченгелийска муше врътка?!
• Ти к’во сега!? Хе! Не сме деца! Няма да си играем през час, през два на преместванки.
• Тогава съгласен! – изломотва къркънтето, дарявайки ме с дъха на миризливата си усмивка и вдига ръка Дай лапа! - плясваме си дланите, след което лично му помагам да се премести, а докато се водим му шептя в ухото – Мъжки и там искам да кротуваш. Щото ако пак започнеш да правиш панаири ти гарантирам, че ще ти лепна името в черния списък. А след това пет години няма да можеш да летиш с тази компания.
• Абе знаех си аз че си ченге ама... Хубу де! Ще си кротувам, че то с тия се лети на далавера, когато ги наемат за чартър.
• Именно. Край на разговора и от тук на сетне го играеш Трайчо Трайчев. Разбрахме ли се?
• Добре бе брато! – махва с ръка къркантето и сяда на мястото ми, аз намигвам на моите хора, правейки им знак да си мълчат, вземам си неща и отивам в големия салон за редовните пътници.
• тук малко се повтарят. Въпросната чаровна стюардеса до края на полета ме подлага на изключително топло отношение. А малко преди да се приземим дискретно ми подава някакво листче, прошепвайки ми на ухото, че на борда няма право на лични отношения с пасажерите. За това ме моли да я прочета, чак след като сляза от самолета.

Така и правя!

Е! Пак трябва да призная:

„Ни най-малко не съм го очаквал!”

В бележката имаше име и номер на мобилен телефона. Няколко топли думи за благодарност. Иии… Мила покана за контакт в удобно за двама ни време. И не знам как и защо, но пак от лицето към сърцето ми и после към слънчевия сплит ме залива онова особено чувство, което усетих още при първото обгрижване от нейна страна.

Миии…

След това нещата отново бяха в графата:

„Ни най-малко не съм го очаквал!”

Две много приятни срещи.

На третата - вечерята бе с пискюл.

Ехааа! Прав бяха за енергията!

И криво и право думи да редя…

От всякъде - не! Ами и от всичкото всякъде!
… и от към плът!

…и от към душа!
Тя си бе жена!

Ммм – да!

… приличаща единствено и само на жена!

Послеее…

Послеее…

Въпреки, че и двамата пътуваме много – особено тя… Много въпросително за мен, но се получава някаква форма на твърде бързо сближаване. Казвам бързо защото наистина никак не ни беше лесно със срещите. Аз с трупата по турнета - тя по полети и летища. Но така както изглеждаше, че е невъзможно да се засечем някак си изневиделица току се отваря прозорец. И бум! И двамата имаме свободни, я седмица, я три дена. Направо късметлийска работа. Може би и за това срещите ни бяха ярки като новоизбухваща звезда. Но така или иначе след като вече пети месец се виждаме по-така интимно между вихрените плътски урагани имаше и романтични затишия, в които започнахме да си говорим и за по-прозаични неща.

Илияна се оказа колоритна личност със сложни за описание нюанси на най-неочаквани за мен цветови комбинации. Даже в един момент започнах да си задавам въпроса това да е стюардеса някакво хоби ли е… Или по-скоро професионална линия, избрана единствено и само, за да види свят докато се прехранва. Щото май и по времето, когато не ходеше на работа тя пак се носеше някъде доста над земята. Имам предвид, че ходеше на йога. А и на някакъв си метод на Силва. Пък то и двете неща, като се замисля си бяха все едно да летиш из облаците.

И ако за Йогата казваше, че ходи заради това да си поддържа тялото - то за сбирките, в които практикуваше методите на Хосе Силва говореше с огромна доза уважение. Колкото до мен – хм! Бях чувал за телеестезия – там дето врачки и баячки гледат в миналото и бъдещето. Бях чувал за телепатия – дето си разменят мисли. И за телекинеза също бях чел. Когато с мисълта си преместват предмети, или ги карат да левитират. Но за нещо такова дето можеш да направляваш ход на събитията на други хората посредством силата на мисълта си – хм. Това ми дойде малко нанагорно. Пък за другото, което тя твърдеше, че го умеят Гурото и двама от групата - да материализират мисъл в предмет, след като си го визуализирал - не, не, не! Това вече мисля, че ми дойде свръх прекалено!

Или както имах навика да си казвам последните две неща ми бяха в графата:

„Ни най-малко това не съм го очаквал!”

Накрая от чисто любопитство реших да посетя техни сбирки. Признавам! В началото ми бе изключително трудно, изобщо да навляза в материята. Но както каза техния Гуро съм имал по-скоро проблем не с невъзможността, а с увереността. С две думи данни не ми липсвали. Дори съм можел да покрия критериите за средното ниво на групата. Но без сам да повярвам във възможността, че нещо подобно може да съществува в реалния ни свят, нямало как да се развивам от нулевата кота, в която съм бил в момента.

Пък то на мен проблемът ми не идваше от това, че не мога да намеря сила да повярвам. По-скоро засечката се получаваше от това, че не можех фактически дори да си го представя, как е възможно това за което говореха изобщо да се случва.

Примерно много мъгляво ми звучаха обясненията на Илияна, насочените импулси от алфа ниво на мозъка да се лекува рак. А още, че умът ми по никакъв начина не успяваше да спре лавината от въпроси. Да речем, защо ако е вярно, че чрез този методът се получава въпросния лечебен антиканцирогенен ефект, то той не се използва масово при лечението на онкоболни.

И ей те тук сега най-големият проблем, който възникваше е, че няма как участниците в групата да ми правят нагледни демонстрации. В смисъл ей така просто, за да покажат това или онова от възможностите си на такъв Тома Неверни като мен.

Вярно!

Можеха и да го демонстрират, но само по искрената молба на някой. До този момент не съм си отговорил защо, но си бе видно, как Илияна много искаше да и повярвам, че това и занимание не е някаква си проста загуба на време. За това измоли групата да ме включат дето се казва на живо в някакво тяхно мероприятие.

И те се съгласиха.

Присъединиха ме по случай, в който по молба на една отчаяна майка групата се бяха заели чисто на благотворителни начала. Идеята бе да осигурят набор от много скъпи лекарства за едно дете с проблемни бъбреци, чакащо подходящ донор. Когато първоначално са се захванали със задачата не са си давали някакви ограничения, как точно ще случи това. В смисъл дали чрез пряка материализация, или от някъде ще се обади някой и ще каже на член от групата, как тези лекарства ги има еди къде си.

В последствие обаче с цел обучителна демонстрация за пред моя милост се започна работа единствено и само по материализация. Или по-простичко казано задачата бе, визуализирайки комплекта от дефицитните медикаменти те да се материализират някъде из апартамента, в който се провеждаха сбирките.

Първоначалното ми впечатление…

Голяма скука!

Вече няколко пъти правим едно и също.

Седим в кръг!

Първо се опитваме да приведем мозъците си в алфа ниво.

После насочваме мисли в посоката лекарството да се появи.

Ей това тук вече май ми идва в повече.

Така и не ми ставаше ясно, как така някакво си нещо ще се появи от едното му нищо!

А и нали нямах тренинг в тези състояния на мозъка, за това обикновено сядах до Илияна. Но така или иначе не можех да изкарам в концентрация повече от три, четири минути. После главата ми се килваше на някъде. А Илиянка току ме сбутваше да не се строполя в средата на кръга. Че значи това да е бил четвъртия път, в който правим въпросното чудато нещо наречено от всички тук сесия… А аз с моите семпло приземени критерии си го наричам простоватичко - упражнение.

Почваме.

Този път дори имах рекорд.

Цели пет минути героизъм преди главата ми да се килне.

Но така или иначе до края нищо ново под слънцето.

Приключваме.

След всяка сесия те си имат изградена традиция. Пият кой каквото му е на душа – чай, кафе, сок или айрян. Няма как. Включвам се и тук. Не съм отпил обаче и три глътки от айряна, когато на входната врата се звъни. Всички се споглеждат, а Гурото се смее. Поглежда ме и казва:

• Новак Новаков теб търсят.
• Мен? – недоумявам аз.
• Да! За пратката е – пояснява той Би ли отворил - моля!?
• За отварянето ще отворя! – оглеждам се крайно учуден аз и продължавам буквално да умувам на глас – Странно! А защо пък точно мен да търся?
• Тук така правим.
• Хе! Как така? – въртя между пръстите си някакъв химикал, спирам за секунда, след което довършвам – Хе! Или не! Поскоро защо така?
• Част от обучението е! Адресираме материализираните мисловни пратките найвече до новаците, които не могат да повярват.
• Хе! – възкликвам аз, възприемайки казаното като майтап Тогава няма проблем – надигам се от мястото, но изведнъж ми минава през ум, как може пък и да е шега, спирам се и давайки си сам на себе си кураж през рамо добавям – Точно ще прочета, кой е подателят на пратката. А и още от кой адрес на небитието е пусната - но виждайки каменните изражения на групата се усмихвам съучастнически и се запътвам към врата.

Отварям. Пред мен стои мъж на средна възраст облечен по домашному. В ръцете си държи голям пакет. Поздравявам! Той ми отвръща и после пита за моето име. Отговарям му че съм аз. Той ми подава пакета и казва:

• Значи да! Правилно каза ЦРУ-то!
• ЦРУ то добре – сконфузено повтарям се аз, но после се взимам в ръце и питам – Прощавайте, а Вие как разбрахте, че съм тук. Още повече пък и че пакета е за мен? Аз не живея точно тук.
• Съседката!
• Хе! Съседката какво? – възучудено се интересувам аз.
• Нали Ви казах ЦРУ то! Съседката! Тя така каза.
• Хе! А коя е тя?
• Как коя!? – съвсем откровено недоумява човекът Нашето ЦРУ, ДАНС и КГБ. По цял ден е на прозореца. Или долу на пейката. Знае всичко за всички. И за живущите, и за техните роднини, че даже и за по-честите им гости.
• Хе! Ми добре! – съгласявам се в началото аз, но като поглеждам пакета решавам да го обърна малко на майтап и пак питам Ама тя щом е само троен агент и към момента не е човек и на Мусад, и на Ми 5, как е разбрала за кого е пратката? Вижте! - и соча към пакета - Тук няма нищо надписано! Куриерът ли и е казал?
• Ами то там е и главният въпрос я!
• Хе! Къде там? – опитвам се все още да се шегувам аз.
• Че нямаше куриер!
• Е как така? А на Вас кой ви го донесе?
• Това се опитвам да Ви обясня – гледа притеснено човекът и някак си нервно попридъвква устни – Бях сам в къщи. В един момент се чу нещо, като някакъв приглушен пукот. Котката настръхна и вирна гръб. После уплашено се вторачи във външната врата, все едно там има куче или друг звяр. Отидох. Отворих! А то звяр няма! Но пък този пакет лежи на изтривалката пред прага ми. Странно нали?!
• Хе! Че кое пък да му е странното? – недоумявам аз – Все някой го е донесъл! Вие обаче не сте чул позвъняването. Доставчикът, когато го е оставял, може би е тропнал посилно и си е тръгнал! А на Вас това ви се сторило като пукот - и готово.
• Не е готово!
• Хе! И защо?
• Живея в гарсониера. И дето се казва същата минута бях на вратата! Отворих. А то в коридора вече тъмно.
• Не Ви разбирам! Какво като е тъмно?
• Ние сме с плафониери с обемни датчици. Ако някой се движи, включват лампата за около тричетири минути. Това ще значи, че ако е имало някой пред вратата - там щеше да свети. А то беше тъмно. При това навсякъде.
• Хе! Ами някой ако го е оставил и е избягал или нагоре, или надолу по стъпалата?
• Казах Ви! Беше тъмно навсякъде. Ако и да е избягал, то през мястото от където е минал, нали пак щеше да свети?! А то бе тъмно!
• Ясно! Хе! Ама пък какво пречи някой да го оставил много преди това не спирам да упорствам с въпросите си аз.
• Е кога много преди това?
• Ами да речееем час преди това?!
• И така няма как да е…
• Хе! И защо?!
• Защото самият аз се прибирах десетина минути преди това с пукота.
• И какво от това?
• Ми товато е това, че тогава на прага ми нямаше никакъв пакет. Значи пакета се е появил малко след моето прибиране! Но кога е точното след това – тук вече не мога да кажа! Но пък нещото, което вече със сигурност знам – аз си го казах!
• Какво беше то!? Че малко сякаш се разсеях в тези Ви многословно сложновати обяснения!
• Има нещо странно, нереално и дори загадъчно при появата на този пакет!
• Щом казвате! Може пък и да е странно. А това, което ми разказахте на кой етаж от входа ни се случва? – започнах вече съвсем на сериозно да любопитствам аз.
• Два етажа над Вашия.
• Еее… Ами ето! Може би за това ние тук не сме чули този Вашия пукот!
• Не е така господине.
• Хе! Кое пак не е така?
• Не сте чули пукота, защото всичкото това се случва в другия вход.
• Кой друг вход?
• В съседния! – сочи ми в страни човека и пояснява Аз живея в съседния вход. И това също ми е чудно.
• Момент, момент! Нещо не разбирам! Пратка е за мен, но Вие сте я получили в другия вход при това два етажа погоре от моя? Така ли?
• Да!
• Хе! Наистина не разбирам.
• Вече мисля, че и аз нищо не разбирам – поглежда ме уплашено човекът.
• А как стигнахте до изводааа… спирам тъпия си въпрос аз и се плесвам по челото - А да, да! Простете! Съседка от кварталното ЦРУ Ви е казала.
• Да! След като отворих и тя както винаги цъфна на нейната врата. Аз я попитах знае ли кой ми го е оставил. Тя ми отвърна, че не. Но пък е сигурна, че пратката е за човек с Вашето име. И че той – извинете всъщност да де! Всъщност самият Вие, в момента очаквате пратката, точно в този апартамент в който сте сега. И ето. Аз звъня тук! И се появява не кой да е… Аз самият Вие. Тука сте си! И сте със същото име, което ми каза тя! И найвече чакате точно тази пратка.
• Добре! Добре! – вдигам ръце и правя някакъв жалък опит словесно да сглобя логическия пъзел на цялата ситуация, но от устата ми излиза само едно Амаа…
• Ох! – прекъсва ме почти на мига човекът с пакета, прави някаква супер жална физиономия и почти простенва – Много се извинявам… Нооо… Мога ли да Ви помоля, ако това сте Вие… Ако очаквате такъв пакет… Наистина Ви умолявам… Не ме разпитвайте повече, защото съвсем се обърквам. Чак главата ме заболява.
• Прощавайте. Просто ми беше любопитно. Благодаря Ви още веднъж.
• За нищо – потреперва с рамене човекът и после сочи към пакета Но следващия път бъдете по-коректен с изписването на адреса си.
• Разбира се! – усмихвам се почти на сила аз, затварям входната врата и влизам при останалите, а те се изправят, прекръстват се, казват едно хорово „Да бъде!” и започват да ръкопляскат а аз питам И сега това ли е нещото, за което се борихме?
• Да Диамантче Небесно отговаря ми Илияна.
• А защо е отишъл в съседния вход?
• Защото ти Небесно мое Диамантче все още не си съвсем готов.
• Как така аз?
• По време на сесия не съумяваш да си изчистиш мозъка си от плевелни мисли.
• И какво? Пълня процедурата с троскот, щир и магарешки бодили ли?
• Нещо такова! – обажда се единия от Мастерите.
• Хе! Нещо по като джокер за обикновени хора като мен, ще може ли?
• Как да ти го кажа я! Да речем зацапваш насочения мисловен поток на групата с нехармонични вълни. За това и се получават дефекти. И това се случва, както в самия процес на материализацията, така и в преструктурирането и в последствие при канализирането и хармонизирането на новите причинноследствените потоци.
• Хе! Това за плевела е много метафорично казано. Мастер ще може ли да ми поясниш чисто технологично къде греша?!
• Мислиш си не само по зададената тематика ами и за странични неща. Че на всичкото отгоре понеже все още храниш съмнения относно метода по време на сесия си позволяваш сам към себе си да си задаваш неуместни въпроси.
• Хе! Как така въпроси?
• Ами така поглежда ме строго Илияна - Също както в диалога със съседа преди малко.
• Че Илиянка какво пък му беше на диалога?
• Миличко Диамантче, ти изобщо усети ли се с колко излишни въпроса обсипа човека?
• Честно не съм! Хе! Може би защото ми бе любопитно, кое как се случва. Хе! Щотооо…
• Права е Илиянка прекъсва ме Гуру, усмихва се и продължава - Постъпваш така защото все още се съмняваш. Поддържайки съмнението си по време на сесия, изкривяваш позиционирането при материализацията. Но има надежда! Като за новобранец това което се случи, като краен резултат все пак е по-приемливия вариант.
• Хе! Казваш можеше да бъде и полошо?
• Можеше! Представи си Новак, че пакетът се бе материалзирал вътре в някой апартамент, чийто собственик е за дълго в чужбина. Или пък не дай си Боже в мазе или таван… Тогава отиде та са не виде.
• Добреее! Така да е! Хе! Ами съседката?
• Какво съседката?
• Как какво? Приемам, че може да ме е виждала, как идвам и си отивам от тук. Приемам и да е разбрала на кой етаж пребивавам, като дойда. Хе! Но от къде ми знае името. Още помалко пък, че и пакетът е за мен? След като ето! – соча аз към пакета - От видно по-видно е, че не него не пише нищо?
• Това вече е част от корекцията на причинноследствената последователност. Явлението го наричаме косвени паралакс – сенки.
• Хе! Сенките на паралакса ли?
• Да! Странни като тип двумерни събитийни форми, приличащи много на сенките от реала. Получават поради изкривяванията в текущата реалност. Горе долу малко преди тя да навлезе в новото си причинно – следствено русло.
• Хе! Наистина интересно! А поточно от какво се получават тези сенки?
• От огъването при резонанса или при погасяващото затихване на мисловните вълни. Които по време на сесия ние генерираме, като концентрирана насочена мисъл. А това се случва защото вълната подържана от жив човек няма как да бъде със съвсем идеална синусоида. Именно тези изкривявания или сенки се явяват нещо, като дребни сътресения в съдбовните линии. И хора, които по някакъв начин стават свидетели на тези изкривявания или недай си Боже лично присъстват в момента на самата материализация виждат по свой собствен начин ситуацията. Но понеже тази спонтанна корекция не е точно желаната я наричаме сянка – пояснява ми Гуру, след което изрича някаква сентенция около мрака и светлината, която на мен страшно ми допадна, дори на мига си признавам:
• Това е много точно казано – ще го запомня!
• Дай Боже – усмихва ми се той, но аз нали се бях замислил над моя проблем и веднага питам:
• Гуру, а мога ли да помоля да подкрепите казаното за сенките с някакво понагледно пояснение.
• Разбира се! Гледаш примерно снимка поставена на дъното на съд пълен с вода. Какво е необичайното, което виждаш?
• Е това е лесно! От разликата в пречупването на светлината между водата и въздуха ни се струва, че снимката е по на плитко.
• Така! Тук имаме чиста форма на така на речения нединамичен или пасивен пралакс. А ако нещо или някой направи вълнички върху повърхността на течността тогава?
• И това е лесно! Образът на дъното се изкривява. Може да ти се стори, как лицето от снимката или ти намига, или дори ти прави гримаси.
• Имено! По някакъв подобен начин вълните, които спомагат преходите на субектите да преминават от една линия на събитията към друг изкривяват възприятията на хората. Или както казваме тук реалния конфликт в събитийната зони хвърлят сенки върху битието. А колкото понеточно или непрецизно от къмто чистота на насочената мисъл се работи толкова по-големи и видими са тези изкривени явления наречени „сенки”.
• Хе! Разбира се! Също като фотографлаик, който като снима с гръб към слънцето и сянката му се вижда на кадъра.
• Ами да! Нещо подобно правиш и ти, когато участваш в сесиите и не си спокоен. Или влизаш в зоните на промени с неизчистени мисли.
• Хе! Виж ти! Интересно! – чеша се по брадата аз, замислям се и понеже никой нищо не казва питам Това ще рече, че случайно попадналите в обсега на вълните са нещо като косвените жертви при шпионските или подривни операции – така ли?
• Еее… Не е чак толкова кърваво. Но така се получава –да.
• До колкото разбирам обаче дори и мен да ме няма, почти винаги от дейността ви туктаме остават следи?
• Може да се каже и така. Защото всъщност явленията провокирани от нас понякога драстично противоречат на всякаква тривиална човешка логика. А хората, които стават преки свидетели на такъв род мисловно вълнов процес в повечето случаи получават разстройване на възприятията. Примерно са нещо като хипнотизирани.
• Ако трябва да съм честен съседа още помалко пък кварталното ЦРУ, знаещо детайли за мен съвсем не ми приличат на хипнотизирани!
• Разбира се! Има случаи, когато някой от свидетелите запазват логиката си донякъде включена. И тогава тези субекти имат аналитични проблясъци по време на самото събитие. Както с въпросния съсед. Този тип хора обаче се опитват да търсят чисто интуитивната или поскоро широко възприетата логика без да си дават сметка за съществуването на паралакс ефекта.
• Как, как!? – питам аз.
• Някой от събитията разиграващи се пред тях подобно на обикновения визуален паралакс, всъщност са си чисто илюзорни. Сиреч те си мислят че виждат едно, а то е нещо като оптическата измама. Също като примера за пречупването на светилната и поплиткото. Но – да! Тогава в най-общите случаи хората приемат събитието, като нещо чудато и необяснимо. Или по-простичко казано като Божия намеса - и толкова. Което разбира се нас ни устройва.
• Хе! Това последното бе яко! А в необщите случаи при ония с аналитичните проблясъци там как е?
• Пак не е чак такава болка за умиралка. В Частните случаи свидетелите като защитна реакция, започват да си съчиняват измишльотини, обяснявайки си видяното по найневероятни начини. Магии, действия на извънземни, рептилоподобни хуманоиди, световна конспирация и тям подобни. Е! И така да си мислят или иначе - ние си траем. И в тези случаи също изобщо не им пречим да си фантазират.
• Хе! Да не искате да кажете, че вследствие на ваши действия се раждат градските легенди.
• Нещо такова – да! Просто трябва да приемеш, че когато сме решили нещо да се позиционира някъде, без значение дали по метода на пряката материализация или чрез промяна на причинноследствените коловозиии… Тооо… Ами най-простичко казано – случва се. При това без дори да има логическо обяснение на събитието от гледна точка мисленето на средно статистическия жител.
• Май от тук там картината започва да ми се прояснява.
• Да! Да! Виждам аз, че имаш потенциал! Няма да ти е трудно дето се казва да влезеш в час! Защото след като знам с какво се занимаваш си мисля, че между нашия хоби мотив и вашия професионален хъс има доста голяма прилика.
• Хе! И къде е тя?!
• Едното е че и ние и вие пишем сценарии, с които целим да удовлетворим някакво очакване. Вие на публиката, а ние на хората, за които искаме да подобрим нещо.
• Виж ти! Интересна съпоставка – усмихвам се аз И ако приема, че това е едното - то кое е другото?
• Мисля другото е това, че и на вас и на нас ни е голяма тръпка да видим, как се усмихват не само очите, но и душите и сърцата, пред които представяме нашите сценарии. С тази разлика, че вие залагате на метафори, алегории, бутафории и другите му там литературни и сценични прийоми. А ние разчитаме найвече на това да останем невидимо анонимни в паралакс-зоната около илюзорните изкривявания на човешките възприятия. Е разбира се изключая онези случаите, когато обучаваме нови попълнения като теб.
• Прав си Гуру! Има го този момент. Понякога когато сме на ръба между минималната и нулевата печалба от представление искрите които бликат от усмивките на публиката ни остава единственият движещ мотив да продължаваме по този път. Хе! Колкото до дидактическите ви похватиии… Хе! Значи да разбирам, как това с обърквацията при съседа не е случайност, а едно от вашите педагогически изключения, което ми бе поднесено като урок!
• Точно така. И ако наистина искаш да повярваш мисля трябва да започнеш с анализа на този случай от тук и сега.
• Ясно! Ще опитам. А Гуру може ли Илияна да ми помогне, разказвайки ми и за още някой и друг от вашите подобни случаи. Ако разбира се това не е нарушаване на правила ви!
• Може! Но само ако обещаеш, нещо!
• И какво да е то?
• Че няма да се подадеш на ефекта на душевния паралакс и няма да и се разсърдиш – обажда се един от найпечените и намига на Илияна.
• Паралакс знам какво е. Но душевен паралакс - не! Може би тук му придавате някакво по-широко скроено тълкуване.
• Така си е! – усмихва се Гуру Не рядко хората намират сили да се позиционират в няколко гледни точки. От които събитията се виждат под различен ъгъл и начин. Това създава оптични аномалии, пораждащи логически илюзии, които не са част от окръжаващата ни среда, а в самите нас. Точно тогава страдаме от този вътрешен паралакс.
• Хе! Вътрешен паралакс!? Или иде реч за някаква шизоидност или аз нещо пак не разбирам!
• При нашия метод подчертано до контрастност душата виждат събиията по един начин. Сърцето по друг. А умът по трети. Очите по четвърти. И – да! Ние постигаме неща с концентрация на умовете си. Но мотивацията найчесто е генерирана в сърцето или в душите ни. За това и казвам, че сега сърцето и душата ти гледат на отношенията ти с Илияна по един начин. Но когато умът ти научи какво в действителност се е случило, може да погледне на картината от събития под съвсем друг ъгъл.
• Хе! Душевно сърдечни илюзии породени от вътрешен паралакс. Странна логика.
• Да! Вярно е! Логиката е точно толкова странна, колкото и нещата, които мога да се постигнат по метода на насоченото позитивно мислене. Предполагам в твоя случай полошият сценарий, е да останеш с погрешното впечатление, как си бил преднамерено подмамен, подведен или в най-лошия случай дори да си въобразиш, че си използван.
• Хе! А какво толкова се е случило, което да не знам или да не се досещам?
• Обещаваш ли да го приемеш мъжки и да не се сърдиш или не?
• Добре де! – разпервам ръце аз – Каквото и да е едва ли ще е толкова драматично…
• Хубаво. Ето! Значи сега пред теб позволяваме на Илиянка да ти разкаже, каква всъщност бе реалната ситуация, при вашето запознанство.
• Охооо! Това ли било?
• Да! В повечето от случаите, за да успееш да достигнеш до повисоките нива в този метод от тук се започва.
• А къде поточно е това - от тук!?
• Лично да си бил подложен на такъв Силва процес. И найдобре е да си бил точно в епицентъра на вихъра му. Ако постфактум успееш да анализираш осъзнаеш и приемеш случилото по възможно най-хуманния, обективен и логичен начин - това вече е един издържан изпит.
• За какво?
• За това, че си научил разбрал и осъзнал, какво би причинил на някой друг. А и каква отговорност носиш, ако не практикуваш Силва по стриктните правила на тази техника.
• Разбирам! Мисля ще ми е много интересно! Благодаря на всички за оказаното доверие.
• Моля! Между другото точно на Илиянка дължиш това, че ние те приемаме по този начин. Но не чухме обещанието, че няма да и се разсърдиш!
• Дообре! Илиянка обичам те! – прегръщам я аз и допълвам - И обещавам да не ти се разсърдя след като чуя историята - каквото и да съдържа тя!

Прибираме се в къщи.

Илияна е доста смутена. Явно наистина се притеснява, как ще приема паралаксната гледна точка от към другата и страна. Решавам да и дам кураж:

• Споко миличко! Поръчваме си китайско. Имаме бяло винце в хладилника. Сядаме и започваш от А до Я без грам притеснения.
• Сигурен ли си Диамантчо мой Небесен!?
• Абсолютно!

Речено сторено.

Китайското идва.

Палим си две свещички за романтика и аз я подканям:

• Давай! Ти си!
• Амии… Беше ми писнало от натегачи, играчи и мераклии тип тъпкачи. Исках да попадна на сродна душа. За това помолих групата за помощ. Съгласиха се веднага. Проблемът е, че аз не мога да си помагам сама на себе си за такива неща. По тази логика не мога да участвам дори и в помощта по метода Силва към самата себе си. За това и нямах никаква представа, как се движат нещата.
• Извинявай ще пречи ли ако задавам въпроси?
• Ако не са прекалено сложни и не се изисква много мислене питай.
• Защо не можеш да си помагаш?
• За себе си мога само за здраве. Иначе за лични, битови желания и нужди се налага да моля за помощ хора, които практикуват такъв род практики.
• И съвсем ли не можеш? Някое и друго рамо няма ли как да си удариш? Хе! Да речем в тото да лепнеш някоя петица или шестица?
• Не.
• И защооо?
• Защото това с личните облаги възпитаващи в корист и егоизъм. Диамантчо Небесен, технически погледнато, казусът изобщо не е елементарен. Въпреки големия опит и високите нива, които имат двама от мастерите и Гуру, никак не е лесно да се постигне хармонично сближаване на съдбовните линии особено на сродни души.
• Хе! И защо така?
• Обикновено те се движат по доста отдалечени житейски орбити. И ако просто ей така ги сближиш изпадат в ахармоничност. За това групата работи през ден в продължение на почти месец. Но нямаше гаранции за нищо. Единственото, което ми обещаха е да ми кажат, когато са стигнали до критичната точка, създаваща условията за пресичане на две съдбовни линии..
• Хе! И какво?! Като стигнат до този етап и в края на деня получаваш моя снимка в едно с част от листинга с публикациите ми във Фейсбук . А може би и досието ми от МВР?! Така ли?
• Не, не, не! Те изобщо няма как да ми кажат: „Ето това е твоя човека - дръж го за яката!”.
• Хе! И сега какво?! – ставам от стола, отивам до една от витрините на секцията и се заглеждам в отражението си в стъклото – Хе! Да не излезе накрая, че аз изобщо не съм се раждал на този свят.
• В смисъл? – гледа ме учудено Илияна.
• Ами примерно първообраза на онова отражение – соча аз към витрината и продължавам Всъщност този готиния момък там не е истински човек!?
• А какъв да е?
• Амии… да речем някакъв си субект материализиран по зададените от теб параметри. Нещо като синтетикомисловен образ. Или виртуално сглобен ГМО хуманоид, чийто полеви проект е копиран от мечтанията за мъж на чаровницата Илияна?
• Стига де! Ти си си самия ти! От плът и кръв! И не си модулиран!
• Хе! След като с помощта на мисълта си можете да материализирате пакет пълен с лекарства, които са създадени от дузина комбинации на найразлични химически формули, колко му е ала Икеа да сглобите и един простодушен наивник на средна възраст като мен.
• Еее… Нее…
• Що де! Крак ръка глава. Малко плюмка за грунд. После лепиломисъл за здравина! И готово. Ей ти на – получава се опитна кукла, на която след това казвате Новак Новаков?!
• Не е така! Стига моля те. Това сега направо си го изплагиатства от Карло Колоди и Пинокио.
• Именно! Я как Пинокио от дървено човече с превръща в човек. И аз така. От мисъл в Новак!
• Да бе да! То и филм с един робот има с подобен сюжет. Ама никак не е лесно.
• Да бееее. То пък щото другите работи, които ги правите са едни лесниии. Хайде сега.
• Не, не, не! Виж Диамантче мое Небесно! – започва да ме гали по бузата Илияна Човекът има твърде многослойна и прекалено сложна енергетика. Няма как чрез предварителна визуализация да го материализираш, както направихме с лекарството!
• Ахаа! С две думи няма как да може да си поръчваме живи Барбита!?
• Не! Не може!
• Хе! А как тогава се случват нещата?
• Огъваш съдбовните линии… Извинявай не ти! Екипът с груповата си мозъчна работа прави това огъване.
• И какво поточно огъват?
• Нали Гуру ти обяснява. Пък и аз сега ти казах! Съдбвоните линии на хора в текущата окръжаваща среда. А това променя параметрите на ситуация със случващото.
• Хе! Значи групата е променила моите съдбовни коловози, за да се пресекат те с твоите?
• Не само твоите са изкривени! И моите Диамантчо също са огънати. Но това само да се срещнем е полесно. Лесно е ей така да срещнеш двама човека. По-трудното е обаче да бъдат срещнат две души, които да си допаднат и да са в хармония.
• Чак толкова ли са се постарали колегите?
• Еее! Разбира се. Ако не се внимава с настройките при изкривяването на съдбовните полоси може да се разминем на ръка разстояние, без изобщо да не се забележим. Или пък другата хипотеза. Може и да се запознаем, но да не успеем да преценим, че сме сродни души. Още помалко пък, че между нас ще може да възникне хармония.
• Хе! И какво? Разказвай де! Как ги ваяте тези огъвания, посуквания, крволичения, и преплитания! Ама ми го разкажи ако може, как се случва с човешки думи във видимата реалност!
• Дооообре! Малко след като излетяхме от Пловдив, Гуру ми се обади и каза този път внимателно да се оглеждам. Сродната душа вече била наблизо. Но можеше да е навсякъде. На летището, в трансферния бус, в хотела или дори още в самолета. Разбира се е, че не знаех нищо за външния вид на човекът, който я носи. Бях старша стюардеса. Това щеше да ми помогне, ако се наложеше да помагам на групата с каквото мога директно на терен.
• Хе! И ти къде участва като Силва агент на терен.
• Е как къде?! Спрях сателитния сигнал Диамантчо Небесен.
• Вярно?!
• Абсолютно! И нали видя от там тръгна всичко.
• Ама чакай сега! Как така го спря? Не разбирам!
• Чрез Фарадеева клетка.
• Как, как?
• Изградих я! – усмихва ми се закачливо Илиянака.
• Е как я изгради? Това да не е Лего!? За това се иска доста сериозна конструкция и солидно количество от метал!
• Конструкцията си е налице. А аз просто си наложих да мисля, как конструктивния скелет около тази част на самолета е самата клетка. След това си представих, как концентрираният ми мозъчен импулс тече по корпусното оребряване на фюзелажа, образувайки магнитно поле. Което бе достатъчно да заглуши всички радио вълни вътре. Поне конкретно тези, които са в бизнес салона.
• Вярно ли?
• Вярно е Диамантчо Небесен!
• Хе! И става ли?
• Е! Стига моля те! – разсмива се на глас Илияна, после ме целува по носа и продължава Нали сам видя - сигналът прекъсна?
• Да бе да! Но не ми се вярва! Хе! Амаа…
• Какво ама! Ако пак се съмняваш, че това не е възможно ще ти припомня, как по някое време телефонът на единия от ония надутите пуяци се раззвъня.
• Помня! Хе! И какво? Впрочем не! Поскоро исках да попитам защо стана така?
• Ти вече се беше застъпил за мен… Пък и шоуто си заслужаваше вниманието. Но аз бях много впечатлена от реакцията ти. Гледах изявите на твоите хора, но доста на сериозно си умувах: „Дали пък точно ти не си моята сродна душа?”. Та покрай тези си трепетни мисли се поотнесох . И изпуснах за малко силата си на концентрацията. А телефоните на ония са много яки. И щом интензитетът на заглушаващото поле намаля кажи речи на мига сигналът им проби и те пак се свързаха със сателитите.
• Ахааа… И после какво?
• Ами след като се излових, как силно си мисля за теб, предположих, чеее… Никак, ама никак не е изключено ти да си точно въпросната сродна душа.
• Хе! Ми защо не дойде да се запознаем още тогава?
• Е де! Първо бях на работа. А там това не е позволено. Второ ми се искаше да има нещо повече като доказателство. Когато обаче след седмица отново се появи пред мен… И не само бе пред очите ми, а и за втори път самоотвержено ме защити, вече реших да установим по-близък контакт. И така.
• Искаш да кажеш, че ти едва ли не си ме поръчала на Дядо Силва, който се е направил на Дядо Коледа. И аз едва ли не съм се явил като твой подарък.
• Еее… Диамантчо Небесееен… Не ставай груб. Нали обещааа?
• Шегувам се! Значи! Казваш! Хе! Онези моите вътрешни сътресенияяя… Приличащи на тектонтски вълниии! Хе! Или не! Поскоро на телесно сърдечни турболенции! Те са твое дело? Така ли?
• Неее… Не само мое! Поскоро основно на хората от групата. Но – да! Има наслагвания и от моите импулси да. Защото така като се замисля не е невъзможно и в някакъв неочакван резонанс да съм изпаднала с вълните на групата. Там докато аз със силата на мисълта си съм спирала сигнала на ония наглеци. Ама то – да! В повечето случаи така си се и получава.
• Как?
• Амиии… Как да го кажа!? Къде посилно къде по-слабо, но нашето влияние винаги се усеща по някакъв начин. Пък било то и необичаен или несвойствен за разбиранията на хората попаднали в обсега от мисловните вълни.
• Кое, кое се усеща и как? Може ли да поясниш!?
• Това което сподели за усещането, че си бил в нещо като турболенция, или пък в зона на магнитутна активност!
• Хе! Вярно че точно така го усетих! А знае ли се защо!?
• Защото преминаваш от една причинно следствена съдбовна линия към друг. При всеки е различно. Но найчесто обикновените хора попаднали във вихъра на подобно явление го отдават на някакво здравословно смущение и тичат на лекар.
• Ама то мен си ме тресе също като както влак преминава на висока скорост през стрелка от един коловоз на друг.
• Благодаря за това сравнение. Ами то си наистина нещо подобно. Композицията от четири вагона Дух, Душа, Съзнание и Тяло теглени от машината на Егото дружно преминават от един житейски коловоз към друг. Сам разбираш, че при този съдбовен преход няма как да не те попосдруса.
• Тъй! Тъй! Значи казваш аз съм бил един диамант в небесата с турболентости някъде в зоната на сърцето и душата.
• Е! Щом така го възрпиемааааш… Но ако това ще те успокой мога и да пооткровенича.
• Давай! Аз как си казах всичко.
• Диамантчо Небесен въпреки, че не съм точно артистичен диамант, като теб и групата ти и аз имах своите турболентности в сърцето.
• Хе! Ама то можем спокойно да те пишем в отбора на диамантите, защото нали точно ти ни издейства разрешение от командира. Пък за другото гледай ти как стоели нещата. Пък аз наивникът му с наивник на аерогарата в Кувейт си помислих, че получавам инфаркт.
• Еее… Съжалявам за психо дискомфорта, но явно няма друг начин.
• Казваш трай бабо в небето с турболентности в сърцето, даже това и да е лудост! Трай го бабо ти за да се срещнеш с новата си любовна хубост.
• Ехааа… С това стихоплетство си готов за чалга поет. Но пък ако трябва да съм честна това за диамантите в небесата дето били с турболентности в сърцата определено ми хареса.
• Еее! Балгодаря ти. А да попитам и за онова другото!
• Кое то другото Диамантчо Небесен?
• За халтурата! Дето ония пуяци ли ги нарече?
• Да!
• Там дето ми платиха тлъстата пачка… Това пак заслуга на вашето клубче ли бе?
• Може би косвено да!
• Хе! Какво ще рече това може би косвено?
• Че има вторични затихващи вълни от основното направление на мисловната насоченост.
• Ясно! А дали само това е обяснението? Някакъв по реален ракурс!?
• Да има! Тези двамата ние с колежките си ги знаем. Те се познават с големите шефове. Могат да поискат уволнението на всяка от нас. За това и се държат така.
• До колкото помня ти бая им скръцна със зъби…
• Наложи се! Пилотите ми казаха, че положението никак не е розово. Летяхме над действаща гръмотевична буря. От мълниите под нас приборите на самолета и без това са се колебаели. И още едно силно смущение от сателитните телефони на ония главанаци, щеше да дойде в повече на цялата електроника в самолета. За това и след като не вземаха от дума на своя глава ги заглуших.
• А това ти действие с какво допринесе те да ми платят без да роптаят? Струва ми се знаеш нещо поважно но си го къташ. Нали щеше да откровеничиш?
• Ако обещаеш да си остане между нас ще ти кажа.
• Добре! Гроб съм!
• Казах ти че ги познавам много добре! Тези двамцата са отявлено железни атеисти. Нямат и грам уважение ни към Бог, ни към Библия, ни към традиция. Да не говорим за морал или съчувствие. Техен върховен Бог са парите. Но пък имат една огромна слабост болезнено суеверни са.
• Брей! И от къде тези подробности?
• Това, че са суеверни го знам отдавна. Не един или два пъти са пътували при мен. Колкото до другото за което питаш… След случката, докато пият кафе в общото помещение на бизнес класата, колежката ги чула да си говорят. Ставало дума за това, как когато съм спряла сигнала точно тогава те били на път да влязат в някаква много сериозна сделка с криптовалута. В този момент ти си се появил с идеята за бас и офертата за представлението на Диамантите в небесата. А те и те като мен били впечатлени и се загледали в шоуто. После когато след представлението за малко им пуснах сигнала от тяхната си централата са им съобщили, как сделката е била капан. И ако към оня момент, когато е вървяло шоуто те са участвали, то са щели да загубят криптоеденици на стойност около милион и шестстотин хиляди долар. Това ги е накарало да погледнат на теб, нещо като на ангел пазител. Та подтиквани от умопомрачителното си суеверие са решили да ти платят. Все пак две хиляди динара са шести хиляди и шестстотин долара. А това съотнесено към то милион и шестстотин хилядиии долара еее… Колко прави това като процент можеш ли да го сметнеш наум?
• Амиии… Помалкооо… Чакай пак да проверя. Ами да! По-малко от половин процент.
• Ето това е истината. Внесли са ти половинпроцентова лепта, понеже с баса, който им предложи и с шоуто, което им натресе, отвличайки им вниманието от сделката ти буквално си ги спасил.
• Ясно. Казваш да не си въобразявам, че съм ги впечатлил с реториката, с шоуто, или пък че съм бил похитър от тях, ползвайки опцията бас и мъжка дума?
• Ооо да, да! Изобщо не се взимай на сериозно в тази ситуация! Паралакс в небето драги ми Диамантчо Небесен – паралакс. Гледаш как един самолет лети далеч в небето и ти се струва, че едва ли не се влачи в небесната шир. В този момент отнякъде припърхва врабче, което лети в същата посока. На пръв поглед то е по-голямо от желязната птица. Даже с очите си виждаш, как малкият врабец летейки изпреварва бялата следа оставена от самолета между облаците.
• Еее да, да! Това е то илюзията на паралакса. Всъщност врабчето е с размах на крилете двадесет сантима. Тежи четиридесет грама. И лети с тридесет километра в час. А на самолета крилата са двадесет метра. Тежи къде четиридесет тона. И лети с къде осемстотин километра в час. Просто в момента е на къде десет километра разстояние и за това всичко ти се струва точно на обратно…
• Именно. Понякога и житейските ситуации страдат от паралакс. Ти си мислиш, че виждаш едно, и че правиш второ, но в последствие, обхващайки цялата фактическа картина ясно осъзнаваш, как реалната ситуация всъщност е коренно различна.
• Хе! Виж ти! Пък аз наивника си мислех, че всичко съм постигнал сам!
• Е де! Твоята тогавашна гледна точка не ти е давала възможност да погледнеш от обратната страна на случващото се. За това и си се заблудил какво точно виждаш!
• Хе! Виж ти! Как наистина се променя всичко. И как след обясненията ти ситуацията ми изглежда доста поземна и реална от колкото в началото ми се струваше. Знаеш ли Гуру ми каза преди време нещо много умно и много на място точно за този род ситуации. Беше нещо за мрака, светлината и за проглеждането. А после си говорехме нещо за усмивките на душите и сърцата. Но не успях да запомня нито едното нито другото. Можеш ли да ми помогнеш?
• Неее… Така е много общо казано! Той Гугру цитира много умни хора. Нещо поконкретно можеш ли да ми подскажеш!?
• Ами не! Ни име се сещам ни думичка повече – жалвам се аз, но като я виждам, как свива устни и клати глава, махвам с ръка Добре де! Остави тогава! А днес за пакета?
• Какво за него?
• Той как се е появил? Тук можеш ли да помогнеш?!
• Да! Неговата поява е вече дето се казва е висшият пилотаж на асовете в метода Силва. И си е точен пример за мисловна материализация. Именно тогава се чува и пукота, за който говори онзи човек. Така поясно ли е?
• По ясно! Дай да те гушна!
• Давам! – подлага ми се тя, аз я прегръщам и усещам да ми шепти в ухото – Много се радвам, че така позитивно реагира на другата истина и не ми се разсърди!
• Еее! Орличке, орличке красива горда птичке. Още съм много, много влюбен в погледа в душата в косата и във всичко намиращо се в теб. Хе! За теб не знам, но на мен ми е още много, много рано за талкова дребни дреболии да ти се сърдя – завършвам обяснението си аз, тя ме целува по носа и клепачите, но аз не спирам да питам Остроклюно мое пиленце искаш ли да си пуснем някое филмче? Да речем нещо много леко и весело, Или пък да е малко по-тежко от към смешно. Искам само да гледам да се смея и в следващите два часа да не мисля за нищо сериозно.
• Съгласна! На каква тема да е Диамантчо мой Небесен?
• Е как на каква!? На хвърковата – разбира се! – започвам да имитирам крила с ръцете си аз.
• Сега така като ми махаш с тези ръце и се сещам за смотаняци с Чарли Шин.
• Дето го играе Топър Харли, пародирайки Том Круз от Топ гън ли?
• Да! Как ти се струва?
• Супер! Него мога да си го гледам по много пъти. Направо ми е като Том и Джери.

Речено сторено.

Теглим го!

Пускаме го!

Гледаме и се кикотим.

В един момент не знам защо и от къде, но мен ме стрелва мисъл. Натискам паузата и заставам пред нея.

• Какво? – пита тя.
• Сега не знам това дали идва от твоите хора в групата, но докато гледам филма и пред очите ми все се появява един много мой човек. Живее в съседния блок. Що щуротии сме правили – чет нямат. И двамата много си се кльопаме. Беше инструктор към ВВС. Пострада при инцидент на тренанжора за катапултиране завалията. Правиха му две операции на гръбнака. И сега осем месеца няма да излиза от къщи. После казват още две години ще се възстановява. Но едва ли в този период ще може да отиде до летището. Много ми е жал за него. А след къде месец има рожден ден. Страшно ми се иска с нещо поне малко да го зарадвам…
• Красиво желание! От мен съвет за подаръка ли искаш, или някаква друга помощ!?
• Ами ти нали си там все сред летците. Нещо можеш ли да помогнеш да му намерим някакъв макет на изтребител. Но да е потака голям. И колкото се може да е по-близко до оригинала. Да речем мащабче тридесет и няколко към едно.
• Ще помисля – отговаря ми Илияна избутва ме и пуска филма.
• Много, много ще съм ти благодарен Орличке красива птичке.
• Добре, добре сладурко! Утре ще звънна тук таме, да видя има ли някъде някой макет.
• Ехааа! Дай да те целуна.
• Давам! отговаря ми тя и си подлага бузата, но аз се позадържам на устните и и тя нежно ме избутва на страни - Ама чакай сега, нали искахме да гледаме – поглежда ме умолително моята изгора и аз чинно лягам до нея и се зазяпвам в пародията.

В един момента тя натиска паузата. Скача отгоре ми. Залепя челото и носа си до моите и казва:

• Диамантчо Небесен имам идея!
• За кое? – питам учудено аз.
• За подаръкът на твоя нещастен приятел!
• Слушам.
• Ще помоля групата да му материализираме макет на самолет точно в този мащаб, който ти искаш в стаята му. Ако и ти се съгласиш да участваш и ни се получи, ще имаме още един шанс да повярваш в метода Силва. Как мислиш?
• Можем да опитаме – да!
• Отивам да им се обадя! – скача от леглото тя.
• Ама чакай!
• Няма чакай! Понякога орлите летят побързо от идеите си!
• Хе! Вярно ли?
• Вярно! Орлите никак не си падат по бавните занимавки.
• Тъй ли!
• Тъй! Ти да си чул или видя някъде басня, в която орлица да играе шах?
• Не!
• Задръж тогава филма на пауза! Диамантчо Небесен до пет минути се връщам – сочи към телевизора тя, грабва си телефона и отива в другата стая, след малко се връща ухилена до уши и казва Пратих им съобщение. Повечето са съгласни! Чакаме само Гуру и единия от мастерите, които без проблеми могат да материализират мисли да ми потвърдят.
• И какво значи това?
• Че ще го включим като практикум за следващите сбирки.
• Супер си орлице. Хайде сега кацни при мен и да си догледаме филма.
• Дадено!

От следващия път започваме да правим сесии за моя човек. Минава време. Това което не съм казал на моята орлица е, че с въпросният приятел сме астрални близнаци. Сиреч родени сме в един и същи час, ден, месец и година. Ама то и до сега не е ставало думата кога съм роден, или пък кога тя има рожден ден. И понеже все още не сме ходили цяла година така и не сме си празнували рождените дни!

Моят обаче наближава и аз решавам да изненадам групата. Въртя суча, но умишлено правя така, че да имаме сесия точно на рождения ми ден! Илияна обаче от предния ден е наряд. Лети до Истанбул и обратно. Ще се върне към дванадесет на обяд. Сесията е обявена за два след обяд. Тя ще дойде направо от летището. За това ми е дала ключа от апартамента, в който се събираме. Първо имах на идея да ходя с моята кола. Но после се сетих, че ще пия. Минавам само да си взема шапката от Волвото. То беше на съседното място, до което обичайно спирам. Защотооо… Някакъв си незнаен за квартала елемент с таралясник Ивеко беше спрял на моето.

Но то нали рожден ден, докато пътувам с таксито телефонът ми не спира да звъни. Таксиджията ме спира между двата входа. Ей така с умнофон на ухо слизам от таксито. Завършвам си разговора. Затварям. Проточил съм врат, оглеждайки се къде ли ще е най-удачно да паркират от фирмата. Все пак да могат по-така дискретно да разтоварят почерпушки, окраси, джундурии. И точно откривам вариант когато чувам глас:

• Не в тоз’! Не в тоз’! В другию ‘ход ша да йе рожденият ден момче в другию!
• Така ли? – вдигам поглед и виждам жена на къде седемдесет и няколко години, седяща на пейката между двата входа и повтаряйки отговарям повтарям – Значи в другию?! – а докато го правя ме осенява прозрението, как това всъщност е кварталното ЦРУ и едвам сдържайки смеха си питам – Ама това сигурно ли е?
• Да! Да! Мож’ да си сигурен!
• Благодаря бабче! Щом казваш – вярно ще да е! А поточно на кой етаж? – проявявам мним интерес аз, опитвайки се да бъда максимално сериозен.
• На четвъртию у середината отговаря ми жената и буквално се вторачва в мен, след което, клати глава, махва пренебрежително с ръка и прави кисела гримаса – Теййй… Шо ма поднасяш бре момче. Ми то нали ти си рожденика?!
• Аз ли съм!? – тук вече не се сдържам и започвам да се смея на глас.
• Ми да! Ти си си! Ма си ‘одил да си фризираш алаброса! Па и с таа новата капа, ептен та не познаф. Ай да си ми жив и здрав. И ющ мно’о ‘а са водите с Илиянка. Па ку йе рекъл Бог и да са вземете. Че и читава челяд да си учувате. И унуки да дочекате.
• Много ти благодаря бабче! – отговарям аз вземам и ръката и я целувам.
• А ти как се казваш?!
• Стойна чадо! Стойна ми думат!
• Много ми е приятно да се запознаем бабо Стойне. Аз моето да го казвам ли? Или вече го знаеш?
• Еее… Голем си майтапчия тиии… Па ма поднасаш – нъл тъй?
• Що де? – отново се правя на сериозен аз.
• Па язе всегда угаждам имената на всите люде де улизат, и излазят у тия трите входа. Тама ония многото ора де се сбирате ти викат Новак Новаков. Оти ти си найновия у дружината. А Илиянка – она па ти дума Диамантчо Небесен!
• Добре бабче! Много благодаря за поздравите. И ти да си жива и здрава. До сто години да я докараш.
• Ха така момче. Давай ми кураж! Че дядото ми веч ич го не бива. И ха от твойте уста право в Божиите уши пожеланието ти да въри.
• Тъй, тъй ша да е! – отговарям аз и чувам, как умнофонцията ми звъни.

От фирмата, която съм наел да организира подробностите около купона ми звънят да се уверят, дали съм на адреса. Отговарям, че вече ги чакам от вън. Към един без десет всичко що е украса декор и подреба е готово. Хората от групата започват да идват. И по моему са много изненадани. Появява се и Гуру. Малко ми се смръщва, че не съм предупредил. Веднага се обажда на един, който почти винаги закъснява и го моли да ми купят подарък. Онзи обаче го чувам, че хленчи, че няма зелен сертификат и обяснява, как ще ми купи нещо я от Била, я от Кауфланд. След около десетина минути въпросният пристига заедно с Илияна, която си е още с униформата.

С идването си тя подбира цялата група в другата стая. След малко излизат и всеки държи подаръчна торбичка. Един по един преминават покрай мен и всеки ми подава подаръка си. Илияна е последна и поднася прекрасен букет цветя.

Започвам да вадя. В едната торбичка има пластмасова кутийка за четка за зъби. В другата е самата четка. В третата обикновена сапунерка. В четвъртата самобръсначка еднодневка - куча марка. В края на краищата се окомплектова нещо като възсемпъл тоалетен набор.

Групата се събира в компактна маса и хорово ми честитят. След което Илияна ми се извинява, че подаръкът е така скромен в сравнение с моята почерпка. И от името на всички ме моли да проява разбиране, понеже на практика съм ги оставил без никакъв шанс да се подготвят.

Връщам жеста с благодарностите и на свой ред им се извинявам за притеснението.

Каня ги да се почерпят.

И така купона си тече.

Говорим си за това за онова.

Всеки разказва за смешни, или интересни случки когато е бил нов в групата. И наистина като ги слуша човек, започва да осъзнава, колко често в живота сме свидетели на паралакс породен от различните гледни точки. При това не само на самата житейска или стереометричната позиция, в която сме застанали в пространствено. Понякога паралаксът се получава и от ъгъла на зрение, който самите ние сме си изградили като индивидуална ценностна система. И може би в контекст с подхваната тема Гуру ни подкача:

• Ама и двамата сте големи тайни! Нищо не казахте за това, имаше ли душевни пралакс трусове след като Новака чу другата страна от истината или не?
• Горе долу нормално – върти китки Илияна и после поглежда към тавана.
• Хайде деее… Илиянка той да речем Новака може и да се притеснява, ама поне ти дай малко повече инфо. Кое му е горето и кое му е долото в ситуацията?
• Горето е това, че моето Диамантче Небесно не се вкисна. И че не понечи да иска да късаме…
• Ахаа! Еее… Това е видно! Все още Новаков те гледате влюбено. Не че и на теб не ти личи амааа – нали си наше момиче няма да те издаваме… А долното кое казваш, че е!?
• Ами от както разбра за това и ме държи на сухо от към секса…
• Аууу Илиянкаа… Това долното наистина си е много долно – хваща се за лицето една от дамите.
• Еее… Новак недей така де мъжки… вдига рамене най-големия майтапчия на групата.
• Ама моля виии… Това е някаква инсинуация… вдигам оправдателно раменен аз -Абсолютно лъже за това. Не че аз съм и отказвал. Просто тя имаше няколко последователни наряда, а аз турнета. И поради това почти не сме се засичали. Пък за последните дни сега… Сегааа… Айде да не влизам в подробности…
• Знаем! Знаем! подемат всички почти в хор, а онзи големият майтапчия допълва - Тя винаги така си прави когато е в цикъл! Не и обръщай внимание – завърша той, но аз някак не мога да се ориентирам за какво иде реч и питам притеснено:
• Как така го знаете? Да не би да е ходила с някой от групата и като се е връщала от наряд и е била неразположена да му е отказвала секс?
• Не! Не! – хили се под мустак майтапчията
• Ми? – не спирам да се озъртам аз.
• Винаги когато е в цикъл прави така!
• Как така?
• Започва безогледно да лъже – отново ми отговаря групата в хор, след което всички прихваме да се смеем.

По някое време на вратата се звъни.

Един от групата отваря.

Минутка след което се връща при нас с думите:

• Новак Новаков да се яви на входната врата. Негов стар познат го търси за свиждане.
• Стига Венци! – провиква се някой – На рожден ден сме се събрали. Това твоето „свиждане” ми прозвуча много по затворнически.
• Или пък не дай Боже болнично – допълва го Илияна.

Отивам и какво да видя – пред мен стои съседът, който преди време ми донесе пакета с лекарства за безнадежно болното дете. Този път в ръцете си държи плик.

Поздравявам го. Усмихвам се. И питам:

• Пак ли са сбъркали адреса?
• Не! Този път всичко е точно. Донесоха го у нас, защото сутринта тук е нямало никой. А Вие сте дали моя адрес като резервен. Но сега е в пъти подобре!
• Какво имате предвид? – питам аз, защото не помня на никого да съм давал ни адрес, още помалко пък резервен.
• Това, че поне имаш жив куриер. При това с фирмени знаци по облеклото. Така вече пратката не ми изкара акъла, като онази предния пакет, дето се появи кажиречи от нищото.
• Еее! Поне това е добре! – махвам с ръка и опитвайки се на ход да съобразявам какво всъщност се случва, питам Някъде трябва ли да подписвам!?
• Не, не! Аз се подписах! – отговаря ми човекът, подава ми плик с логото на DHL, понечва да си тръгне, но пляскайки се по челото се спира, подава ми ръка и казва – Ох! Как щях да забравя! Честит рожден ден! И се извинявам, че съм неподготвен, но научих за това едва сега, когато тръгвах да нося плика…
• Научихте ли? – отново не на шега се чудя аз И от кого?
• Е как от кого!? Съседката ЦРУ то като чу, че отварям врата и излезе да ми каже, че сте рожденик!
• Да беее! Ама съм и аз един недосетливко. Видяхме се ние с нея! Седеше от пред на пейката. Пък и тя нали знаеше всичко за всички!
• Такава си е тя! И винаги е на мястото къде найлесно може да научи най-много.
• Така, така! Моля Ви влезте да се почерпите.
• Ааа не, не! Неудобно ми е.
• Не може така. Това е за мое здраве.
• Не, не! Не съм ваксиниран. Пък и не знам кой какъв е там при Вас!
• Разбирам! Поне ми кажете колко човек сте у вас?
• Трима! Аз жената и детето! Защо?
• В съседката двама ли са?
• Да! Тя и дядото – мъжът и де! Защо?
• Ще Ви кажа! Само моля изчакайте ме за секунда! – влизам правя му две пакетчета и му ги нося – Ето това е за вас, а това е за съседката Стойна.
• Нямаше нужда, но много благодаря! Жив и здрав да сте! – поема торбичките съседа и си тръгва.

Влизам и това което ме учудва е, че заварвам всички от групата по местата, на които бяха докато подготвях пакетите за съседа. И не само това. Всички са сериозни. А в стаята се усеща някакво напрежение. Не мога да разбера какво става. Поглеждам към Илияна, но тя е бетон. Първото, което ми минава през ума е, че те са се почувствали пренебрегнати, докато аз се занимавам със съседа. Става ми неудобно и за да изляза от положение вдигам чаша за наздравица.

Отговарят ми и нещата сякаш малко се пораздвижват, но у мен все пак остава усещането, как нещо в атмосферата между нас не е така както съм свикнал да е. Отново поглеждам към Илияна с идеята да ми подскаже, дали нещо не съм сбъркал. Но вместо очаквания жесто-мимичен отговор, тя повдига вежди и някак си суховато пита:

• Миличко искаш ли да ми подадеш торбичките с подаръците? Да не са там на масата, че като се развихрим може някое да пострада я от вино я от нещо мазно.
• Да, да – отговарям аз нанизвам си ги на китката и ги подавам заедно с плика донесен от съседа.
• Диамантче миличко, пликът от DHL да го сгъвам ли, за да го мушна в подаръчната торбичка, или да не го мачкам?
• Нямам претенции – отговарям разсеяно аз.
• Е! Мисля това е крайно безотговорно – почти на момента реагира единият от мастерите и пояснява – По принципите на деловодството неотворена поща не се сгъва.
• Така си е! – допълва го Гуру Може в нея да има важен документ, или снимка, които не е редно да бъдат прегъвани.
• Я бе! усмихвам се аз, рефлекторно се вторачвам в плика и питам - Чак пък толкова важен да е този документ?
• Ми ние от къде да знаем? – някак си несвойствено се подсмихва Гуру.
• Така ами! – обажда се другият мастер, поглежда ме и допълва Може нещо от емиратствата да е. Грамота за добро представяне… Или пък защо не нова покана…
• Или орден Стара планина от Президента за заслуги в авиопредставленията – обажда се и найголемия майтапчия – че той нали си е точно пилот.
• Или пък да е покана за почетен гражданин ма Кувейт – обажда се друг един от групата, прави важна гримаса и завършва – А вътре в плика е златният ключ от града.
• Що пък не! То нашето момче, я как много си го бива в шоу мецанатството – усмихва се Гуру.
• Ооо… Я престанете да се занасяте! – прекъсва ги найголемия майтапчия - Не ми говорете врели некипели. Щом не е на домашния адрес значи е нещо, което трябва да е дискретно до потайност. А щом е така, значи най-вероятно го канят на фердже или гюбек парти в някой харем из ония топлите страни. Дето там Новак Новаков си има навика да си вее байряците. И точно за това са пуснали поканата до тук. Обаче гредааа. Те от къде да занаят, че с Илиянка членуват в един и същи Силва клуб – а?!
• Стига и вие! – вдигам ръце и сконфузено поглеждам към Илияна, която неочаквано за мен все още остава много сериозна Карате ме да се замислям. Наистина защо пощата идва до тук? Това че от време на време се подвизавам на този адрес го знаете само Илиянка и вие.
• Ааа не е така! Съседът и бабчето дето знае всичко също са в час – смее се една от нашите дами.
• Ама вие наистина започвате да ме притеснявате с тези подмятания – не на шега се стряскам аз – Илиянка, око обчиаш, я ми го подай този плик, че май започва да ми прилича не на плик, а на ябълката на раздора.
• Или на ябълката, която Змията е подала на Ева в Рая!
• Еее… Ако е такааа… Край с розовият Рай на влюбеността и романтиката от Седмото небе. Еййй че кофти. И сега като отвори плика и като тръгне един безкраен поток от ипотеки за нова къща, деца, нощни дундуркания, води с копър, миризма на пълни папмперси, гюрултии, че и за капак сърдитата физиономия на капризната и вечно недоволна тъща… – каканижещо започва да ги реди найголемият майтапчия.
• Я да вземеш малко да се спреш! – скастря го една от дамите И хич недей да плюеш по тъщите, че то и аз такава ще ставам – завършва авторитетно критикуващата.

Групата отново се залива от смях…

Илияна ми подава плика.

Отварям го.

В този на DHL има друг.

Той е с логото на Луфтханза.

Това съвсем ме хвърля в почуда.

Отварям и него. Вътре има писмо.

Но е на немски. Имаме една колежка с немска гимназия. Подавам и го. Тя започва да чете. На втората минута ченето ми увисва. Оказва се това е оферта от Луфтханза за дванадесет участия на трупата, с която пътувахме до Кувейт. Ще се осъществяват в самолети на немския превозвач, пътуващи по най-дългите им дестинации. Има покана с дата и час, в които да се явя в офиса на Луфтханза в София за уточняване на подробностите.

Направо съм като гръмнат.

Чудя се на къде да гледам.

Това което виждам е, че всички отново се събират в компактна група и дружно ме поздравяват с рождения ден. Тогава и схващам, как всичко преди това с онзи твърде семплия тоалетен комплект е било постановка. От тук нататък купона се развихря. Е! Не пропускам да разуча подробности от Илиянка. По нейна инициатива групата решила да ми направи подарък по техния си Силва начин. Събирали са се тайно от мен и правили сесии по посока на това аз да получа оферта, която до сега не съм получавал.

И след почти месец работа…

• „най-случайно” се оказало, как четиримата шваби, с които пътувахме към Кувейт били някакви големи клечи в Луфтханза. Те още тогава много харесали шоуто. Даже един от тях записал части от него. И ти да видиш някъде преди две седмици на двама от тях им хрумнало, как може далечните полети на най-големия немски превозвач да бъдат освежени с някакви ала флаш моб програмки. Които разбира се на живо да създават непринудено настроение в тягово скучните десетчасови полети. Тогава третия от тях се сетил за нашето шоу. Пуснали го на екран на управителен съвет. Четвъртият бил най-наблюдателен. И някак си предположил, че след като толкова самоотвержено съм защитавал стюардесата не било изключено и да се познаваме. Потърсили я чрез международната асоциация на стюардесите. А като открили Илияна от там нататък нещата се подредили така, че да приключат точно днес. И то точно по този начин, в който ги видях аз.

Купона свършва.

Тръгваме да се разотиваме.

На вратата Гуру се ръкува с мен и казва:

• Надявам се вече да сме спечелили доверието ти? И няма да се налага да ти привеждаме повече доказателства на живо. Защото нали помниш онова, което ти казах за мрака и светлината?
• Да, да! И много благодаря за което! – усмихвам се сконфузено аз, защото не ми бе удобно като някой бавноразвиващ се по пет пъти да го моля да ми го казва, за това и се опитвам да се измъкна от ситуацията – Май само кой го е казал малко позабравих….
• На мен пък ми се струва, че всичко си забравил, но както и да е! Че значи ако и когато си го спомниш ще имаш шанса да преминеш на следващото ниво в Силва техниките! Найважното е да не спираш да се опитваш да си го спомняш!
• Добре Гуру! – отговарям аз и тръгвам.

Пътуваме към къщи и си говорим с Илияна.

• Наистина страхотна изненада. И това всичкото е по метода с насочено позитивно мислене така ли?
• Определено! Но беше пипнато детайлно. Вярно! Няма я найтежката форма на Силва метода – материлиализацията, но пък тук причинно следствените комбинации и прегрупирането им, за да придобие такъв формата на последователност и проява си беше виртуозно изпълнение. И то в твоя чест.
• Хе! Вярно че е така! То това да приготвиш такова нещо си е като да пишеш сценарий за филм или книга. А съседа и баба Стойна?
• Какво за тях?
• И те ли бяха включени в подредбата? Или тях ми ги изсипа случайността?
• Неее! Никакви случайности нямаше тук! Всичко Диамантчо Небесен си бе чист сценарий! Нещо като демонстрация на висш пилотаж с намигване по посока на елегантност.
• Хе! Елегантност казваш!
• Да! Искахме ей така за разкош да преплетем нещо, което хем да ти е познато, хем по някакъв начин съвсем странично лице, да ти посочи разликите в резултатите.
• Кои резултати?
• Там когато ти участва и пакета попадна пред чуждата врата. И сега, когато всичко беше изпълнено по конец. Но както вече не еднократно ти бе казано за всичката тази прецизност е необходимо да се постигне висока степен рафинираност на мисълта.
• Да, да! Съгласен! Наистина ще ми трябва да поработя по въпроса. Аз и за това не съм спокоен, какво ли ще се получи там по ония другия проект с моя човек… започвам да разсъждавам на глас и в този миг ме пронизва мисълта, как съвсем забравих да честитя на астралния си близнак и възкликвам - Еййй… Илиянка ми аз съвсем изключих, че и моят човек днес има рожден ден…
• Кой твой човек?
• Астралният ми близнак. Раненият пилотинструктор от отсрещната кооперация. Дето работихме за едромащабния макет на самолет за днес за рождения му ден.
• Аха! Сетих се! Ами щом днес е датата като краен срок за материализация ти сутринта говорил ли си с него?
• Нали за това се опитах да ти кажа!
• Кое това?
• Че се бях концентрирал над организацията на купона при вас и него изобщо го забравих!
• С две думи дори не си му честитил, което означава, че нямаме обратна връзка получило ли се е нещо или не?
• Ами така излиза. Но пък съм сигурен, че къде пладне, когато тръгвах от нас не видях у тях да има някакво необичайно раздвижване. Пък то ако нещо се бе появило ей така изневиделица в хола му, той няма как да не ми звънне. Щото нали мен лично ме беше помолил да му го търся.
• Разбирам. И сега!?
• Какво сега?
• Ще му купуваме ли нещо за рождения ден, или не искаш да ходим и да го разстройваме?
• Грабна ми думите от устата – Хайде да те помоля да минем покрай някой цветарски магазин. Букет цветя поне да му вземем.
• А подарък?
• Е! не ми се иска така на тъгъдък да претупвам избора. Сега ще му поднесем цветя. Пък за другото понататък ще помислим.
• Дадено.

Купуваме едни прекрасни антуриуми.

Малко преди да стигнем пред нас колата попада в дупка и аз си изпускам ключовете в краката. Навеждам се да ги търся. Те обаче са се заврели под седалката ми. От първи опит не мога да ги стигна. След някоя и друга минута усещам, че колата спира. Така както съм наведен хвърлям едно око и с периферията усещам, че сме си пред нас. Това ясно. Нещото което обаче ме смущава е, че Илиянка не излиза от колата, а някак си бодро барабани по волана и се кикоти.

• Каквооо!? Не ти ли се е случвало?
• Никога!
• Да бе никога! Айде сега! Няма шофьор, който да не си е търсил ключовете в краката.
• Не ти говоря за ключовете – Диамантчо Небесен.
• Ми за какво?
• Някой ти е паркирал на мястото.
• Да беее! Аман от навлеци! Вчера някакъв с един барутникИвеко се беше нацибрил на любимото ми местенце. Даже днес като тръгвах се зачудих, ако пък е някакъв приходящо тъпкач, защо ли в единадесет преди пладне още не си е тръгнал!
• Ивеко това марка самолети ли са?
• Стига де! Това пък от стюардеса не съм го очаквал – отговарям аз и в този момент спипвам ключовете, но единия се измъква от връзката и трябва специално да го търся Ивеко е нещо като филиал на Фиат, който произвежда, камиони, микробуси и автобуси – продължавам да обяснявам докато опипвам за да намеря ключът беглец.
• Ами явно тъпкача си е тръгнал, но после някой друг ти отново е спрял на мястото ти. И точно за него ти казвам, че от както съм вземала книжка за кола такова чудо на паркинг не ми се е случвало?
• И какво толкова му е чудатното? Да не би атомната подводницата от кралски флот на Британия да е дебаркирала на мястото ми.
• Нещо такова.
• Да беее! почвам да се кикотя и аз, изправям глава и замръзвам – Ха стига ве! – закривам очи с длани откривам ги пак и възкликвам - Ама това си е истински изтребител! – след което почти несъзнателно изломотвам - Не може да бъде. Самолет на паветата пред блока насред Пловдив? Стига де!
• Е какво толкова пък се чудиш. Нали с групата работихме по твоята молба да направим подарък за астралния ти близнак.
• Да деее… Ама то нали идеята беше за макет едно към то тридесет и нам колко си. И то макетът да се материализира къде малките часове на нощта в хола му! А това си е баш мащаб едно към то едно!
• Еее… Не е съвсем едно е едно. Виж крилата му са отрязани.
• Крилата да! Ама иначе като мащааааб… ! – отговарям аз, буквално излитам от колата и се залепвам за реактивния изтребител, кипрещ се до моето Волво на паркинга пред блока – А бе Илиянка какъв ти макет това си е направо истински самолет. Метала, боята, надписите. Точно си е истински – не спирам да емоционалнича аз.
• Ако е истинскиии… Тогава нали се сещаш това какво значи? усмихва ми се закачливо тя.
• Да! Че в сесиите отново нещо не сме изкусурили до край.
• Именно! И кой може да е причината за това?!
• Да, да! Днес вече за кой ли път ми се налага да обещавам, как повече няма да зацапвам потока от насочени мисли със странични мисловности – после се плесвам по челото и допълвам Знаеш ли Орличке даже сега се сещам къде на няколко пъти сгреших по време на някой от сесиите .
• Къде?
• Нали с теб наскоро гледахме онзи филм първо Смотаняци едно, а после през няколко дни и Смотаняци две с Чарли Шин?
• Да и какво?
• Ами всеки път когато започвахме да се концентрираме и на мен все ми излизаха кадрите където Чарли се опитваше да се приземява на някакви странни места. А аз все си го представях, как смотанякът Топър Харли едва ли не паркира тук пред блока. И ей го на заради моите глупости гледай къде се е материализирал самолета - нервнича аз, но в един момент усещам как ръката на Илияна се плъзга по рамото ми, а тя прошепва:
• Остави сега тези терзания и тези самолети. Виж там от втория етаж един човек ни маха и ме моли да ти кажа, че иска да погледнеш нагоре.

Вдигам очи, а там моят астрален близнак. Стои до прозореца с усмивка поне четиридесет и осем карата и ни маха. Да не говоря, че от всякъде си му личи, как буквално целият грее от щастие. Но въпреки това определено е видно, как от време на време трепетно бърше очи.

Тръгваме да катерим стълбите, но някъде малко преди първата площадка, ей така от нищото в умът ми щръква онази сентенцията на ученика на Фройд, която Гуру на два или три пъти ми каза. И която ми бе станало стана нещо като фикс идея да си спомня. Обаче нали вече съм гърмян от деменцията заек, за да не би пак да ми се изпари от главата, на мига започвам да си я казвам на глас:

• Човек става просветлен, не представяйки си фигурки от светлина, а тогава когато освети мрака на собственото си невежеството със своята съзнателност.
• Охоо! Виж тиии! Разширена интерпретация на любимия на Гуру цитат от Карл Густав Юнг.
• Даа! Ето това е сентенцията за която ти говорих. А може и да си права че е интерпретация. Навярно все още не мога да си спомня, как точно е оригиналът. Но мисля звученето е много подобно.
• Ахаа… Това ли било то!
• Това!
• Значи точният цитат е: „Човек става просветлен, не като си представя фигурки от светлина, а като прави мрака съзнателен”.
• Да, да, да! Много ти благодаря Орленце хвърковато.
• Еее за нищо Диамантчо Небесен. Мисля обаче. това което каза ти смислово, е обърнато единствено и само към персоналното израстване. Докато сентенцията на Юнг е философско прозрение, касаещо личността, стремяща се към еволюция чрез одухотворяване на окръжаващият я групов интелект, от която самата тя е неразривна част. Но пък да! И твоето като смисъл не е никак лошо. Защото за да се стигне до това да помагаш на другите в просветлението трябва да започнеш от самия себе си. Както предполагам е направил и Гуру!
• Благодаря орличке! Хе! Знаеш ли!? – питам аз но тъй като все още мисълта ми не се е избистрила започвам да трия брада.
• Какво!? стиска силно ръката ми и Илиянка и продължава с ултимативни нотки в гласа - Кажи де! Къде отлетя?
• Хе! Не знам защо! Но си мисля! Че след толкова мъки да си го спомня този израааз… И след като това се случи точно на рождения ми дееен… Ми изниква въпросааа… Дали пък този факт да не е някакъв небесен знак!
• За какво?
• Да речем, че ще ми е полесно да се справям за в бъдеще със Силва задачите а Диамантче Хвърковато?!
• Ахаа… Казваш днес имаш добра поличба нещо като подарък от Съдбата за рождения ден!
• Да!
• Ами хайде тогава, както казва баба Стойна ЦРУто: „Помози Бог!” и „Да бъде!” – отговаря Илиянка, този път ме хваща за ръка повече от нежно, а то дланта и копринено топла, като фин слой разтопен шоколад.
• Да бъде! – отговарям аз, целувам я по китката и ти да видиш, сякаш някаква необяснима сладост се разлива по устните ми, при което малко стреснато спирам на място и започвам да си мисля:

„ Виж ти! Виж ти! Как едните му турболентностите в сърцата създават паралакс във възприятията ни, променяйки стереотипите ни и на ума, и на душата!”

• Какво стана пак? Защо спря? Да не би да имаш още някакво ново прозрение? Хайде Диамантчо Небесен! Човекът сигурно изгаря от нетърпение да изрази радостта си!
• Точно нещо такова си мислех сега като спрях – лъжа грозно аз.
• Кое такова? – застрелва ме с уточняващ въпрос Илиянка и искам не искам ми се налага да замазвам ситуацията, хвърлаяки в ефир първата дошла ми наум реплика:
• Че Гуру е много прав! – усмихвам и се аз с надеждата , че съм се, измъкнал но уви Илиянка не спира с въпросите:
• Нали това обсъждахме до сега! Че той за много работи е прав! Сега за кое поточно намекваш? – уточнява тя, а аз отново мисловно забоксувам но и туктакси един спомен от разговорите ни с Гуру, ми се явява, буквално като спасителен пояс и на мига отговарям:
• Мисля един или два пъти ми каза, как когато си се постарал да отделиш време, правейки нещо добро за някого, след това е голяма тръпка да усетиш, как не само лицето, но и душата и сърцето му се ти се усмихват!
• Ахаа… Май си започнал да усещаш нещата в дълбочина, а Диамантчо Небесен?
• Май да! Май, май и при мен прозрението започва да преминава в просветление!

ПП:
Ако разказчето бъде допуснато до конкурса картинката вдъхновител ще я публикувам след гласуването