8.06.2012 г., 15:15 ч.

Дилема 

  Проза » Разкази
766 0 3
8 мин за четене

ДИЛЕМА

Някога ме учеше…

После станахме приятели…

Вика ме, да се видим, да си побъбрим…

И се видяхме, и си побъбрихме…

И ме разсмя…

Майтапчия си беше…

Че то бива майтап, бива, ама той ме шашна!

От института, дето калъпят такива като мен…

И дето той му е шефът… ме канят за професор!

Ей това е майтап!

И се разсмях, и викнах по едно, да черпя за майтапа…

А той, отпива от чашата и ме убеждава, че не е майтап, а че са решили да въведат нова дисциплина…

И го разпитвам, на какво ще уча хлапетата…

Отпи пак от чашата, изгледа ме и вика:

- Ще разправяш, ще говориш за неща, като в оная история, де ми я разправя преди време…

- Коя бе, аратлик?

- Оная, за птицата, с многото очи…

 

Вътре сме!

В залата!

Всички!

Необичаен изпит!

Прави се, преди да започнем дипломните проекти…

За няколко часа трябва да направим проект…

Такъв, какъвто нормално се прави за месеци…

А сега, за няколко часа, да покажеш…

Можеш ли да мислиш, има ли нещо в пипето ти…

И обявиха задачата!

„хижа за сто места, високо в Балкана…”

И затвориха вратата!

И всички се приведоха и задраскаха по листовете…

И аз се приведох…

Но ръката не иска нищо да драска…

В главата кипи…

Но към ръката, никакъв импулс…

… „къде ли е това, в Балкана, равно ли е, стръмно ли е, урва ли е, трева ли е, скали ли са…”

В главата кипи, времето лети, ръката не мърда…

И листът и бял, и чист…

И по някое време усетих, че не съм в залата…

Отлетях някъде надалеч, надалеч…

Там, де някога „кога овчарче бях и стадото пасях”…

И кога то се кротне и запасе…

Ние, хлапетата, лудувахме, щурувахме, гонехме се по зъберите, по скалите, надвиснали над Джендема…

И кога се уморим от лудории…

Присядахме на някой зъбер и не откъсвахме очи…

И сега усетих, че отлетях и съм на един зъбер…

И приседнах, и се загледах….

И наляво, и надясно, и напред, и нагоре, и надолу…

И ми идеше да полетя…

И се видях като птица…

Но странна, не с две, а с много, много очи…

Че то тук не можеш да гледаш само в една посока…

Иска ти се да виждаш всичко и отведнъж…

И отляво, и отдясно, и отпред, и нагоре, и надолу…

И не усетих кога ръката задраска…

И на листа се появи птица…

И не каква да е…!

Орел!

И огромен…

И не с две очи...

С много…

Прозорец до прозорец…

И драсках, драсках…

И на листа кацна птица…

С много очи…

Но… звънецът иззвъня!

Времето изтече!

И ми завъртяха една тройка по милост!

 

След няколко месеца съм на работа.

Ще измислям къщи, ще прекроявам градове…

Измина месец…

Един ден на масата ми сложиха папка…

Програма за проект…

Никой не искал да го прави…

Далече било, стръмно било, време нямали..

Та аз, най-младото…

Разгърнах папката… и чета, и не вярвам…

Шега или проведение…!

„хижа за сто места, високо в Балкана…”

Шега ли, майтап ли, но след няколко дни с тия, дето поръчват проекта, и отбор специалисти сме в Балкана…

Искат да е там, но са се спрели само на района…

Точното място ще избираме сега…

Че то трябва и да е достъпно, и да е удобно, и да има място и за ски, и да има вода, и да има гледки,…

И да са такива, че да не се забравят.

И обикаляхме три дни…

И мълчах, и никъде не се спрях…

Дотогава, кога се изправихме пред ръба на Джендема и приседнах на един зъбер, и не откъсвах очи…

Ни отляво, ни отдясно, ни отпред, ниотгоре, ни отдолу… и съм издумал:

- Тук!

И ме гледаха, като смахнат…

Но се заслушаха, кога заговорих за птица..

За орел, но не с две, а с много очи, зареяни в бездната долу, в скалите отсреща, с козите по тях, във върха над тях…

И акъла ли им взех, акъла ли си загубиха…

Но ми повярваха…

И я изградиха!

На зъбера, от който исках да полетя…

Аз не полетях…

Но многооката птица полетя…

И прелетя и планини, и граници…

И продължава да лети!

Та сега, що да правя?

Да се съглася ли, да откажа ли?

Ако говоря такива неща, дали няма да ми се смеят…?

Ще мога ли…?

Трябва ли да се обяснява…?

Че кога нещо започнеш, без значение дали ще пееш, дали ще рисуваш, дали ще пишеш, дали сграда ще измисляш…

Трябва да полетиш!

И без страх!

Ако и отдолу да е бездна…

Ако и отпред да е връх…

Политай!

И никога натам, дето друг е летял!

Макар че ни в небето, ни в изкуството път има…

И ако в небето и диря не остава…

То в изкуството може и да остане…

Тогава за какво да говоря?

За какво да разправям?

На какво да ги уча?

Да летят?

Че кой и как учи птиците…?

Нали просто ги изхвърлят от гнездото…

А да им казвам ли, или да премълча?

Че птиците ги гърмят, кога излетят…

Че Икар изгоря…

Кога полетя…

И отказах…

И мястото още е свободно…

© Иван Стефанов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • "На какво да ги уча?
    Да летят?
    Че кой и как учи птиците…?
    Нали просто ги изхвърлят от гнездото…
    А да им казвам ли, или да премълча?
    Че птиците ги гърмят, кога излетят…
    Че Икар изгоря…"

    Но ето, че си намерил начин как да учиш на летене - чрез мъдрите си творби, които издигат духа... Благодаря за насладата от досега с великолепните ти разкази!
  • Уютно е в разказите ти.
    Поздрав, Иван!
  • Успелият човек ... ще ми се да има смелостта,преподавайки да "облагороди" с характера и знанията си пътя на младите. Поздравления за автора!
Предложения
: ??:??