Стоя пред огледалото и съм забравила какво трябва да правя пред него, а само издувам бузи с досада. Гледам отражението на Лина, която зад гърба ми наднича в леко отворената  ми дамска чанта. Знам какво предизвиква любопитството й. И иронично я подкачам:

- Любопитството погубва котката.

Тя се дръпва като опарена и ме поглежда гузно. Наистина прилича на котка с тези кехлибарени очи, очертани със зелени египетски сенки. Едно от нещата, които Лина прави най-добре, е да се гримира. Аз мога само да си слагам червило и то два пъти годишно. Е, малко повече! Ето, днес тя каза, че няма да тръгнем докато не заприличам на жена. А това за Лина означава да се гримирам, да се облека така, че да се обръщат след мен (макар че е спорна причината, по която го правят) и да повиша ръста си поне с 8 сантиметра. Рядко й се получава да ме накара да изпълня всичките й искания, още повече, че цялата процедура отнема доста време и струва доста нерви и на двете ни. На мен, защото го правя неумело и с голямо неудоволствие, а на нея заради моето абсолютно разногласие с нейното мнение по въпросите за женската красота като цяло и за моята в частност. Ето и сега: стоя пред огледалото и се опитвам да си сложа спирала на миглите. Спиралата е синя, което ми се вижда доста абсурдно като цвят за мигли, но след като се насмя на невежеството ми, Лина каза, че ако искам да стигнем преди останалите да са си тръгнали, трябва да побързам. Отново издувам бузи и продължавам да прокарвам четката със синята спирала по миглите си докато най-накрая Лина одобрява резултата, а аз се страхувам да мигам много-много да не би да не мога да си отворя очите след това. Готова съм с грима, обличам роклята си под непрекъснатите наставления на Лина да внимавам да не се размажа. В отговор само изръмжавам:

-         Ами като не ми даде първо да я облека!

-         Да, че да се изпотиш двайсет пъти!

-         Да не мислиш, че сега потните ми жлези са спрели да работят? – кипвам аз.

Лина затваря очи с изражението на мъченица. Само дето не прошепва молитвено скръстила ръце:

-         Прости ù, Боже, тя не знае какво говори!

Миг след това ги отваря и се насочва към мен с бодливата си четка в ръка. С другата посяга към флакона с пяна за коса. Ужас! Примирено я оставям да прави каквото иска с косата ми, защото вече усещам как  губя и малкото си желание за излизане. След като се оставих Лина да ме убеди, че трябва да разпусна и да се подготвя за понеделник, сега ще си понеса последствията.

- Вече можеш да си отвориш очите – чувам насмешливия ù глас.

- Кой знае дали ще мога – отговарям аз също толкова насмешливо. Успявам, разбира се и в огледалото виждам собственото си лице с прическа стил „Анджела Дейвис”.

- Така си супер! – поучително ми казва Лина, забелязала критичния ми поглед – Ако имах коса като твоята, никога нямаше да я приглаждам или пък да я връзвам като теб!

Благоразумно замълчавам. Като че ли моята бухнала коса може да бъде някак си пригладена! Какво да обяснявам, че като не е вързана, пада отстрани на лицето ми и ми пречи? За Лина външният вид (и особено собствения) е най-важното нещо. Как мога да очаквам, че човек, чийто девиз е: „Не позволявай несъвършенствата на тялото и лицето ти да се видят каквото и да ти струва това!” ще разбере защо падналият пред очите ми бретон е толкова неподходящ, колкото и дългият маникюр, закачащ и горното копче на клавиатурата? Не, такива глупости Лина не разбира!

Най-после съм щателно огледана от всички страни и приятелката ми кимва одобрително:

- Върхът! И то само за час и половина!

- Благодаря за качествения щемпел! – промърморвам докато обувам обувките си.

- Чух те! – възмутено казва Лина – Като почнат да се обръщат след теб, ще си ми благодарна!

Отново замълчавам. Благоразумно. От опит знам колко голяма благодарност изпитвам като започнат да ме зяпат. Последният път, когато позволих на Лина да ме убеди да изглеждам като днес беше преди... не помня точно. Но тогава, пред клуба, в който имахме среща, точно пред мен спря една тежкарска кола. От нея излезе един мъж, подобен на горила. Ланеца на врата му ми заприлича на синджир, на който е бил завързан и от който някак се е откачил. Изгледа ме отгоре до долу и съвсем безцеремонно ми каза:

- Ей, кукло, цветът на роклята ти мно`о ми ходи на колата! Аре, скачай вътре!

Още си спомням с болезнена яснота изненадата, че изобщо можеше да произнесе толкова дълго изречение и чувството, което изпитах когато сграбчи ръката ми. Затова сега имам известни резерви към обръщането след мен.

Въпреки всичко, настроението ми бавно се повишава докато се качваме в таксито и после в клуба заварваме цялата компания налице. Сядаме и вечерта е под знака на приятелски разговори, закачки, смях и наздравици. Нямаме някакъв конкретен повод, но отдавна не сме се събирали всички заедно. Това е достатъчен повод да вдигаме наздравица за всеки от нас по отделно. Лина вдига чашата си за мен:

- Не позволявай...

- ... на несъвършенствата на лицето и тялото ти да се виждат, каквото и да ти струва това! – довършват в хор всички и на масата избухва смях.

Лина е почервеняла от възмущение. Изчаква всички да утихнат и казва бавно и натъртено:

- Ама не можете да отречете, че изглежда супер и че всички мъже я зяпат и само дето очите им не изхвръкват!

Изведнъж ми става неудобно и сконфузено се свивам, доловила истина в думите ù. Другите на масата започват да се оглеждат на всички страни, за да проверят има ли наистина мъже с изхвръкнали очи, забравили собствените си подсвирквания при пристигането ни. Не си позволявам да направя същото. Просто не обичам да гледам лица без очи.

Тази вечер гост на клуба е някакъв пианист. Може би затова разговорът ни потръгна хубаво, просто се чувахме добре. Като дойде и моят ред да разкажа какво ново има покрай мене, Лина презрително сбръчка нос:

- Нищо ново, само работа!

Хвана ме яд, но като я погледнах, не можах да не се усмихна. Познаваше ме толкова добре, а и беше права на всичкото отгоре. Затова кимнах:

- Така е – бачкане до откат! Последните два дни шефът е полудял.

- Че той по принцип си е луд! – казва Слави, който го познава.

- Да, ама сега е по-луд. В понеделник очакваме височайше посещение от Света София. Явно шапката е тръгнала да обикаля владенията си и по цял ден само слушаме как откъдето е минала е всяла повсеместен ужас. Колегите от другите градове казват, че проверките и тестовете били брутални.

Това беше само част от цялата истина, защото нещата в офиса ни бяха съвсем сходни с лудница. Това – по принцип. А сега с допълнително изнервящото ни очакване и долитаща по ефира информация за отвратителното поведение на баш шефа, бяхме заприличали на лудница, пълна с буйстващи, най-буйстващ, от които беше шефът ни. Всяка дребна нередност като че го убождаше отзад и той непрекъснато мърмореше, ако имаше клиенти или направо викаше, ако салонът беше празен. Много пъти приятелите ми ме питаха защо не кандидатствах за управителското място. Ето затова! Не че ми липсва амбиция и отговорност, но да завися от хора, които нямат и най-малката представа от моята работа, а само ми рецитират заучени фрази... Мерси! На този етап предпочитам да изпълнявам каквото са ми задали и да псувам шапката.

Постепенно темата за моята работа отстъпва. На помощ на пианиста е дошла една гърла, чието присъствие беше незабелязано досега. Обаче щом се изправи пред микрофона, на мига се успокоих – ако все още имаше мъже с неизхвръкнали очи, то сега щяха да се сбогуват с тях. Жената беше с някакъв екзотичен бронзов тен, върху който оскъдната бяла рокля изпъкваше. Оскъдна, но въпреки това закриваща стратегическите места. Спрях да я оглеждам когато чух гласа й. Беше невероятен – дрезгав и толкова омагьосващ, че затворих очи и не реагирах веднага, когато непознат глас до мен каза:

- Може ли да Ви поканя?

Подадох ръка и станах повече заради ритването под масата, което беше дело на Лина, отколкото от желание да танцувам. Обичам музиката и обожавам да танцувам, но тази вечер... Лина настоя да облека синята си рокля. Това само по себе си не е причина да не ми се танцува, бедата е, че тази рокля беше скроена права, дълга до глезените, а за да може да се ходи с нея от двете страни имаше две големи цепки, които стигаха до средата на бедрата. Каквото и движение да направех, краката ми се откриваха почти целите. Не че им имаше нещо, но не държах да са обект на нечие внимание. Всъщност, сега не беше чак толкова зле, защото се поклащахме съвсем бавно в ритъма на „Когато една жена обича един мъж”. Мъжът, когото не бях огледала добре, носеше риза на модно райе и вратовръзка в тон, беше висок и достатъчно мускулест, за да не изглежда кльощав. Ръцете му бяха меки, по всичко личеше, че не работи с тях. Носеше пръстен с прозрачен камък. Беше странно да танцувам с непознат. Досега не ми се беше случвало да ме покани някой и да не поиска поне да се запознаем. Стана ми ясно, че избързах, защото чух в ухото си:

- Не се представих. Казвам се Жоро.

„Благодаря, че ме информира!”

Понеже не отговорих, Жоро леко ме отдалечи от себе си, за да види дали съм го чула. Вдигнах глава и – голяма грешка! – срещнах очите му. На слабата светлина не можех да определя цвета им, но със сигурност бяха светли и ме пробождаха като че ли бях изправена пред мишената на Робин Худ. Всичко това трая секунда-две, но странното усещане от погледа му не ме напусна до края на песента. Гласът на певицата вече заглъхваше, а Жоро все още държеше дясната ми ръка, която по някое време беше сложил върху гърдите си и я беше похлупил със своята. След последния акорд на пианото ме поведе към масата, имах чувството, че нарочно се бави, на дансинга бяхме останали само ние двамата. Държеше ме за ръка, не можех да се отскубна и да хукна като някоя дивачка, затова го следвах също толкова бавно.

- И сега – поздрав за утрешния младоженец! – гласът на певицата. В същия момент зазвуча бавно и протяжно танго. Усетих как ръката му стисна моята. Погледнах го и сякаш разбрах въпроса:

- Ще танцуваме ли?

Кимнах хипнотизирано. Тангото е моята слабост, музиката ме изпълва със страст, пали огън в очите ми, кара тялото ми да се извива чувствено... Но рядко го танцувам. Много рядко, не понасям да го танцувам като обикновен танц, а повечето мъже го танцуват именно така. Защо се съгласих – питах се докато Жоро ме завъртя в обратната посока. Обаче още в интродукцията ми стана ясно, че сега ще бъде друго. Един поглед само и разбрах, че срещу мен стои мъж, с когото не просто ще танцувам. Щеше да е танго – истинско! Стояхме на две крачки един срещу друг и се измервахме с очи. Висок, стабилен, с пригладена назад коса и изгарящи очи – усещах ги как палят огън откъдето минеха. Раздвижих тялото си сякаш да се изтръгна изпод погледа му. Той пристъпи към мен, но още преди да завърши движението си, аз му обърнах гръб. Продължавах да се движа в ритъма, събрах ръцете си, сякаш сама са прегръщах. Вече го усещах зад гърба си, дъхът му раздвижи косата ми:

- Беса  ме, беса ме мучо...

Хвана лявата ми ръка и ме завъртя така, като че ли искаше да ме развие от собствената ми прегръдка. Усещах го – силен и стабилен. Още преди да спра да се въртя се отскубнах от ръката му. Отново застанах с гръб. Сега той ме заобиколи, направи го бавно, описвайки силуета ми с ръка, но без да ме докосва. Застана отстрани, хвана с ръка брадичката ми и обърна лицето ми към себе си. Отново кръстосахме очи. Отпусна лицето ми, протегна ръка, аз протегнах своята и ние се прегърнахме. За миг застинахме така, после усетих как той се накланя назад. Стегнах се вкопчена в шията му. Не се страхувах, бяхме едно тяло, тръпнехме и пулсирахме заедно. Ръцете му ме държаха, галеха, прегръщаха, краката ми се допираха в неговите, усещах меката материя на панталоните му по голата кожа на бедрото си. Тялото ми се извиваше, прилепнало до неговото... Усетил заглъхването на песента, Жоро ме завъртя за последно и последните акорди ни оставиха притиснати един в друг – аз, приведена напред, той – зад мен, покрил ме с тялото си като с шал. Тишината бе оглушителна, но ръкоплясканията след нея бяха още по-оглушителни. Спогледахме се смутено. Всъщност, смутена бях само аз и прочел сякаш желанието ми да се измъкна от дансинга, Жоро ме хвана за ръка и с театрален жест ме посочи – нямаше как, поклоних се. Той също се поклони. И така се обръщахме на всички посоки. На моята маса приятелите ми бяха станали прави, крещяха и ръкопляскаха, насреща, срещу тях имаше друга подобна компания, които досущ повтаряше крещенето и ръкопляскането. Жоро им помаха. После ме заведе до мястото ми. Задържа ръката ми и я целуна пред всички.

- Благодаря ти!

Защо му беше този театър?

Обърнах се към компанията. Те ме гледаха с весели очи. Погледнах Лина, която тъкмо казваше:

- Косата ти...

- Тихо! – троснах се аз – Ти ме ритна да стана, не помниш ли? Сега не ми казвай, че прическата ми се е развалила и че гримът ми се е размазал!

Някой неблагоразумно се изхили и Лина изля яда си върху него:

- Не е смешно!

После се обърна към мен и каза:

- Само исках да кажа, че косата ти изглежда супер, а гримът ти е водоустойчив, така че не може да се размаже! – острите нотки в гласа ù показваха, че ми е обидена, но в котешките й очи блестеше лукаво пламъче – Казах ли, че всички ще се обръщат след теб?

Всички отново се засмяха. Метнах им по един предупредителен поглед:

- Стига толкова!

Дани обобщи от името на всички мъжки елементи в групата:

- Защо си такава дръпната? Повечето жени биха били доволни да изглеждат като теб. А че с тангото скри шапката на всички, няма какво да говорим – само погледни как всички се взират насам! И партньорът ти също!

Дани е най-разумният от цялата тайфа, но от думите му, кой знае защо, ме присви стомаха. Затова си взех чантата и се приготвих да стана:

- Къде? – тревожния глас на Лина.

- В тоалетната – примирено въздъхнах. Тази вечер Лина се изживяваше едновременно като кръстницата на Пепеляшка и като дойката на Жулиета. Възпрях опита ù да дойде с мен. Исках да остана малко сама. Тангото още се стичаше по мене, лепнеше по мислите ми, по кожата ми... В устата ми имаше вкус като от много сладък мед – ароматен, но тръпчив и чак горчащ от сладко.

Пред тоалетните ме чакаше Жоро. Именно – чакаше ме. И трепна зарадвано като ме видя. Без всякакви увертюри ми каза:

- Помислих, че си тръгна – тонът му беше твърд и за малко да му се тросна: „И какво от това?”

- Не съм – отговорих.

- Радвам се – усмихна се той – Не ми каза как се казваш.

Отклоних поглед. Как се казвам? Защо му е да знае как се казвам? Той като че ли се понаведе, за да чуе по-добре.

- Ана.

- Ана? Казваш се Ана? - какво толкова странно имаше? – С едно „н” или с две?

Погледнах го, интересът в очите му ми дойде в повече и отново отместих поглед:

- С тире – промърморих.

- Моля?

- Нищо, нищо... С едно „н”, щом е толкова важно.

Внезапно осъзнах, че се държа като идиотка. Човекът се опитваше да завърже разговор, което беше нормално при обстоятелства като тези. Защо се държах така? Опитах се да се стегна. Поех протегнатата му ръка:

- Приятно ми е да се запознаем, Ана с едно „н”!

- И на мен ми е приятно, Жоро, от някой друг град!

- Личи ли си много?

- Ами... да. – изказът му беше някак мек, южняшки.

- Видях, че сте голяма компания...

- Да, и всеки момент някой от тях ще дойде да провери защо се бавя още...

Жоро изобщо не помръдна.

- Мисля, че видяха, че тръгвам след теб.

Това ме смути повече, отколкото ръкоплясканията на хората преди малко.

- Виж, сигурно ще ти е неудобно да оставиш приятелите си и да дойдеш при нас, но може би ще се съгласиш да отидем някъде заедно?

А сега де! Как така заедно? И къде някъде? И исках ли? Усетил колебанията ми, Жоро каза с усмивка:

- Не е нужно да бързаш с отговора. Ще ми отговориш на последния танц...