(приказка за необяснимото)
Виждаха го често наоколо. Диво момче, със странна външност. Имаше грубо, боядисано с охра лице, със силно издадена напред долна челюст, а дългата, сплъстена коса му придаваше зловещ вид. Беше нисък и набит, с къси крака. Дори за непретенциозните жители на долината, момчето беше грозно и отблъскващо. Ето защо, никой не искаше да се доближава до него. Отговорните родители дори заплашваха децата си, че ако не слушат, Дивакът (както вече го бяха нарекли) ще ги вземе.
В тази приказна долина живееше едно много странно семейство. Мъжът, Диего, и жената, Лаура, познаваха всички билки, които растяха наоколо и приготвяха чудодейни еликсири, лекуващи болести както по животните, така и по хората. В началото бяха набедили Лаура за вещица, само защото беше достатъчно да погледне страдащия и веднага вадеше шишенцето с точния еликсир. Откакто, обаче, спаси две изгарящи от треска дечица, цялото село засвидетелства своята благодарност на семейството - всеки ден им носеха месо, яйца и мляко. Диего и Лаура имаха петнадесетгодишна дъщеря - Есперанса. Тя беше наследила напредничавия ум и красотата на майката и трудолюбието и способността за само-вглъбяване на бащата.
Един обяд, когато седнаха да се хранят, Есперанса изглеждаше много неспокойна. Диего, който говореше рядко, само я погали по главата. Лаура я прегърна и попита:
- Защо си такава днес, Есперанса? Искаш ли да поговорим за това?
- Искам, майко, но малко съм изплашена.
- Не бой се, дъще моя! Знаеш, че нищо не е по-страшно от твоя страх.
- Да, майко - усмихна се момичето поуспокоено. - Сутринта отидох да набера букет от специални билки, защото ми беше хрумнало да ви изненадам с една смес. Стигнах до поляната, когато Дивакът се изправи пред мен. Спомних си, че вие сте ме учили да не се боя от него. Затова го приближих и му се усмихнах, а той само леко разтегна устни. На врата си носеше много красива, продупчена раковина. Протегнах ръка и я докоснах. Тогава, Дивакът започна бавно да избледнява, докато накрая изчезна съвсем. Убих ли го?
Лаура и Диего размениха загрижени погледи. Едва сега разбраха защо момчето беше внесло ужас сред местните хора. Диего каза съвсем простичко:
- Не си, дъще. Той отдавна е мъртъв. Ще помогнем на духа му да намери покой.
Вечерта, когато Луната се показа, Диего и Лаура взеха кошницата с техните чудодейни еликсири и още някакви неща, които само те знаеха за какво служат. Те излязоха от селото, видяха Дивака, който ги чакаше, седнал на един камък. Щом ги зърна, скочи и с жестове ги прикани да го следват. Скоро се озоваха до блатото. Момчето беше стигнало първо и ту сочеше нещо пред себе си, ту вдигаше ръце към небето. Малко след това Диего и Лаура разбраха причината за поведението му - в блатото лежеше скелет със същата, като на момчето, издадена напред челюст и къси кости на долните крайници. След като внимателно извади скелета от блатото, Диего започна да копае яма. През това време Лаура намаза черепа с охра, извади няколко нанизани продупчени раковини и скоро скелетът на жената беше положен в собствен гроб. Момчето най-после се усмихна искрено и постепенно силуетът му се стопи в мрака.
Повече никой не видя Дивака. Някои зли езици твърдяха, че Лаура и Диего са го удавили в блатото. Какви ли не ги измислят хората?
© Весислава Савова Всички права запазени