„Събуди се, въздигни се, или падни завинаги.“

Сър Джон Милтън, „Изгубеният рай“  

            В една задушна юлска нощ, обзет от скука, Бог се замислил колко е досадно да си сам. И изведнъж му дошло на ум да се развесели с някой от своите „божествени“ анекдоти. Най- доброто, измисляно някога - да „изобрети“ същество, носител на съзнанието, че е всемогъщо като него, а всъщност да няма контрол над нищо, намиращо се извън малкия му свят. Цял живот да му е нужно да разбере, че умението да заповядва на себе си е доста по-мъчно от забавлението да държиш властта над Вселената. Но в дебелата черна книга, която всеки е виждал поне веднъж в живота си, друг съхранява в кабинета си, а трети заспива с нея под възглавницата, обвит с бяла нощница, държаща ръцете му неподвижни, Бог е нарисуван като добричък чичко и точно затова не бихме искали да сме толкова лоши и да разбиваме илюзии като ви го представяме по начин, противоречащ й. Та, по същество... В диханието, което напълнило белите му дробове, Създателят скрил щипчица фантазия, песъчинка воля и капка смелост. И какво му било нужно още да бъде щастлив, ще попита интелигентният ни читател? Трябвало да бъде изритан от вечния айляк на Рая с възможно най- глупавия аргумент, който после станал мото на всички човешки родители: „ Ти се противопостави на моята воля, затова си наказан.“

И тъй изритан, но за щастие с изтрита памет от предходните събития,  нашият герой си живеел живота, чиито параметри били зададени от Великия комик.

Стоеше си кротко нашият герой в тази студена дъждовна октомврийска вечер на място, което от 7 години се знаеше като „работното му място“. Странни създания сме ние, хората – измисляме си думи, придаваме им някакво значение, лепваме ги, където можем и си нижем величествени глупости сякаш нижем зрънцата на броеница. Измислихме ние понятието работа, измислихме си и странното нещо наречено „Тълковен речник на българския език“ и му нарисувахме следното значение: „работа е онази физическа или умствена дейност, която цели произвеждане на нещо“ И тук, може би, е моментът да вметна, преди драгият читател да ме е загубил в смисъла (и за него ще отворим дума), че нашият герой, който нарекохме с краткото име Човек, работеше като гробар т.е произвеждаше нищо т.е. правеше нещо, което нямаше смисъл за него. Но какво да ви щадя – той не придаваше никакъв смисъл на жалкото си съществуване, какво друго да работи иначе...

„И създаде Бог Човека по свой образ и подобие“

А как именно протичаше работното време...

Последната огнена глътка от долнопробното питие се изля в жалкото му тяло, все едно  поля сърцето му, което от известно време за него беше само мускул. Името на амброзията беше „Дива коза“, поредната дивотия на рода „хомо сапиенс“, която свързваше животинското царство с тази бълвоч, дело на някой навярно стабилно нафиркан.

Литровката беше начената от снощи и волята, която някога служеше на Човека за богочовешки подвизи, сега му стигаше до там да скъса скапания бандерол. Едно обаче не можеше да се отрече – това питие връщаше на Човека изгубения дар на въображението. Но дали това беше наследство от Бога или пръст на Дявола, нямаше значение, защото създаваше реалност по зададените параметри на консуматора. Ръбатата реалност в случая беше страданието, което беше отвело нашия човек до тази служба на погребален работник – полагането в земята тялото на сина си, както би се изразил „Бог“. Затуй именно нямаше друга по-полезна нему  работа от тази. Натикан вече до козирката, той забрави за времето и пространството и стана безчувствен към болката си. И точно в сюблимния момент на емоционална тъпота долетя Совата, която го навестяваше всяка вечер – пазителката на тишината, мрака и мъдростта Интересен й беше този експонат. И двамата започнаха дълбок разговор. Но по- добре си говорете с някой, отколкото сам, би казал всеки уважаващ себе си психиатър. Безмълвна, тя го поведе на пътешествие  в дълбините на гранясалата му душевност.

- Виждаш ли дивите зверове? Погледай малко лисицата как си пази територията. Как създава своите собствени граници. А ти? До къде се простираш, имаш ли представа. На какво си способен да се опазиш? Зверовете най- много от всичко ценят собствения си живот, а вие гледате само как да го унищожите. Знаеш ли, че ако тази гора в момента беше твоята територия, досега да си загинал. Онзи закон тук е в сила: „слабите се отстраняват“. А ти нито си силен, нито слаб. Ти си нещо по средата. Нито страхливец, нито смелчага. Нито жив, нито мъртъв. Щеше да бъдеш позор за гората. Когато някое от малките на зверовете загине, те се превръщат целите в слух и зрение, за да съхранят останалото потомство. Ти какво направи? Остави жена си и дъщеря си да се учат да бъдат мъже. И ако имаше малко повече сила в теб, щеше да се учиш от тях самите на мъжество, защото женските са пазителките на популацията. Жените ви съхраняват ценностите, грижат се за децата ви, грижат се за вас. Женската е безмилостна, когато трябва да опази малките си. Тя така е устроена, че няма право на отчаяние, не се налива по гробовете, а събира и малкото останала силичка в нея и я използва, докато има въздух в тялото си - редеше совата подобно на калугер, който преминава през зърната на броеница.

- Когато като млад четях Сартр, философията беше моята любовница. Днес мразя философията, мразя науката, мразя и бога, ако го има изобщо. А теб, птицо проклета, мразя най- много от всичко на света. Дявол си ти, да знаеш - изплакваше Човекът.

- Мразиш познанието, защото го свеждаш само до собствените си интереси. Не можеш да приемеш, че си  част от света, но не се изчерпваш с него. Искаш да си вечен. Но в жалкия си половинвековен живот си готов с готовност да умреш, защо ти е тогава вечността? Вечността ще е адът за теб. Ти не тъжиш толкова за детето си, колкото за себе си. Ужасяваш се, че и ти ще изчезнеш някой ден.

- Ей, птицо дяволска! Искаше ми се да бях с 40 години по-млад, да извадя жилката от задния си джоб и да те обстрелям. Ама като се замисля сега, твърде глупаво е, съжалявам. Нямам нужда от жилка, мога и с голи ръце да насочвам камъни към тебе.

И както кротко си говореше, старият господин пазач взе първият му попаднал камък на земята и с такава точност се прицели в совата, че ако я беше улучил вероятно нямаше никой нормален и трезвен човек да  повярва, че това е сова, а не охранена стара гарга, умряла  вероятно от пристъп на тежко преяждане с мърша. Но, уви, нашият герой беше натикан до козирката, а „дяволското създание“ можеше да лети.

- Поредното доказателство за глупостта ти. Не забравяй, че слухът ми е убийствен. Защо си мислиш, че не чух мислите ти, преди още ти самият да си си ги помислил?

Изненадващо дори за разказвача, Човекът и Совата така се изгубиха в тази игра,  че не усетиха как нощта взе да си отива. Мястото на совата вече не беше тук и тя се подготвяше да отлети. Но, преди да го стори пусна още една от вълшебните капки в очите на Човека.

- Хубаво се позабавлявахме с теб, но виж какво сме направили. Избутали сме всички круши от дървото върху този гроб. Дано само този, който спи тук вечния си сън да обича круши, защото дори името му не се вижда. Колко невъзпитано от твоя страна, драги гробарю... 

Няма нищо по- пречистващо и отрезвяващо от няколко искрени капчици, потекли от очите, потекли от душа, която се цери от слепотата си.

- Не само че обича круши. Той умира за круши. – След тези думи последва такъв чист детски смях, че нашата гостенка вече нямаше какво да прави тук в този момент. Щеше утре вечер по същото време да долети, за да поеме с достойснство завещаната служба на нощния пазител на душите на мъртвите.

Това, читателю, е разказ за изцеление на душата, болна от скръб и страх. Което изцеление се случва най- добре, връщайки се към онези моменти, в които сме най- силни и безстрашни, чисти и естествени, спонтанни и истински. Защото именно детство е моментът, в който сме най- близо до Рая.

Човекът видя,  макар да му се усмихваше в огледалото един грохнал стар, че пътят е велик, за всекиму единствен и уникален. А дивите зверове как са овладели тази аксиома на съществуването само -  приемат рожбите се за такива до момента, в който сами могат да се грижат за себе си, моментът, в който сами поемат по собствения си път. За тях смъртта не е ужас, тя е продължение, защото истинският смисъл на живота би следвало да се търси в това да дадеш шанс и новото поколение да се порадва поне на един изгрев и да изпрати поне един залез; да си част от вечния жизнен кръговрат. И простота на това, че не си единствен, ти позволява да живееш истински.

Да, крушите бяха любимите плодове на сина му. Той умираше за тях.

Ето така, драги мои Човекът сам създаде себе си. Обърна гръб на така идеализираната божественост, погледна зад рамото си към природата, от която все пак произлизаше, и се спаси. Защото бог и Бог са различни. Бог, измислен от хората, свързан с осакатяващата дума религия е ефимерно понятие. Ограничен е той в служба на човешката глупост и слабост, изпълнява желания все едно е вълшебна фея. Но бог, неизмислен от никой,  е изначална мъдрост. Търсите го? Не губете времето и нервите си в ходенето по черкви, а се обърнете към природата. Там е истинската мъдрост. Вие я носите в себе си, а пропилявате живота си да я търси от вън.