Не знам с какъв кураж се примъкнах до сами селото. Не беше от глад, беше заради нещо, което трудно мога да опиша. Може би заговори другата част от същността ми...Онази, която не ми бе отредена за живот, защото само на половина съм див. Но се радвам, че точно необузданата и волна част от произхода ми бе избрана от съдбата за моето съществуване- низ от премеждия и много любов.
Почти не помня майка си, старата вълчица, която някога срещнала един бездомен, прогонен от човеците и почти подивял, но силен индивид от кучешкия род .
Та, така съм се пръкнал на белия свят.
Вече трета година имам поколение, а спътницата ми е най- милото същество, което гледа звездите.
Пословична е верността на вълците, обичат се до края на дните си. Не е като при кучетата.
Не обичам напудрената им козина и мириса на човек, дето лъха от цялото им същество. Съжалявам ги, когато заради къшей хляб се оставят животът им да изтече по брънките на синджира.
Но, не всички са лигльовци...Джаро например не е такъв. Вади прех ...