Джаро
Не знам с какъв кураж се примъкнах до сами селото. Не беше от глад, беше заради нещо, което трудно мога да опиша. Може би заговори другата част от същността ми...Онази, която не ми бе отредена за живот, защото само на половина съм див. Но се радвам, че точно необузданата и волна част от произхода ми бе избрана от съдбата за моето съществуване- низ от премеждия и много любов.
Почти не помня майка си, старата вълчица, която някога срещнала един бездомен, прогонен от човеците и почти подивял, но силен индивид от кучешкия род .
Та, така съм се пръкнал на белия свят.
Вече трета година имам поколение, а спътницата ми е най- милото същество, което гледа звездите.
Пословична е верността на вълците, обичат се до края на дните си. Не е като при кучетата.
Не обичам напудрената им козина и мириса на човек, дето лъха от цялото им същество. Съжалявам ги, когато заради къшей хляб се оставят животът им да изтече по брънките на синджира.
Но, не всички са лигльовци...Джаро например не е такъв. Вади прехраната си с това да ме преследва.
Срещнах го в деня, като посегнах на стадото на стопанина му. Любимата ми кърмеше и опосках две стари овце, дето изоставаха.
Така се започна.
След ден глутницата от двукраки влезе в дирите ми и насъска кучетата. Опитаха се да ме сприщят, но побегнах през глава и само с крайчеца на окото си зърнах водача на песовете. Красив и едър, самоуверен, по- бърз от вятъра се носеше подире ми. После разбрах, че му викат Джаро.
Най- лоши са човеците! В началото не усетих нищо. После под кожата ми припари. От тогава са сачмите, забити в бутовете ми.
Добре, че блесна светкавица и рукналия порой ме спаси.
Дълго ме търсиха след това, засади ми устройваха...И все Джаро пускаха пръв срещу ми.
Убягвах им...Усещах ги и разгадавах ходовете им.
Дивото винаги ще надделява. Сигурен съм в това, защото знам цената на живота си. Нищо в него не е на готово, и не е случайно. Колкото повече врагове имам, толкова съм по- предпазлив и по- хитро меря стъпките си.
За последно видях Джаро преди повече от четири пълни луни. Посегнах отново, и играта се повтори.
Почти стигнах леговището, когато реших да свърна в дефилето. Излъгах преследвачите си, изкатерих скалите и ги съзрях от високото. Бързината е най- важна, когато се касае за живота.
Джаро беше изпреварил всички и за миг погледите ни се срещнаха. Не издаде звук, обърна се и тръгна към хайката. Избра най- трудния път- този през драките и шипките. Дереше козината си, влачеше се по корем, сякаш искаше да отклони вниманието им. Проехтя изстрел и той изскимтя, сви се на топка. Сбъркал го бе някой с моята особа... Пое моя куршум.
От тогава не спирам да мисля за него и до сега се чудя защо го направи.
Затова дойдох. И...Защото чувствам, че е достоен...И някак си... Липсва ми.
От далеч го съзрях. Лежеше спокоен, тъжен и апатичен.
Трудна е кучешката съдба. Никое куче не се ражда свободно...Ако ли пък се случи да се скита, пак е в тежест на двукраките, дето се вземат за господари на света. Но аз знам- вътре в себе си те не се замислят за най- важното. За свободата! За тежестта на цената ѝ. Защото ако беше иначе, нямаше да ме преследват като да съм най- грешната душа под слънцето.
Джаро подуши въздуха и ме усети. После се изправи бавно и накуцвайки приближи, свел очи. Сигурен съм, че нещо заговори в кучешкото му съзнание. Нещо много здраво, но притъпено от човека в стремежа му да господства.
Не знам на кого да благодаря. На съдбата, че го намерих, на хората, неуспели да създадат най- безупречния кучешки род, или на всичко, което ми е дала дивата ми безпогрешна половина.
Нещо блесна във въздуха и усетих как мускулите ми изпращяха в усилието да побегна. Хукнах като луд, после за частица от мига съзрях зад себе си Джаро. Следваше ме накуцвайки пред човека с гърмящата пръчка. Потънах в прегръдката на гората, а тревожната нотка на опасността превзе съзнанието ми. Бе изпълнила всяко кътче и стаена в драките чакаше мен. Искаше главата ми. Бях в засада и на всяка цена трябваше да оцелея- заради синовете си, заради онази вярна любов, която никога не бих предал. И която ме чакаше в пролетното леговище разчитайки на мен, вярвайки ми. Единствената любов, след тази да дишам свободно...
Трябваше да изненадам преследвачите си и спрях.
После се обърнах и тръгнах срещу Джаро. Само няколко крачки...Няколко, а дълги като низ от трудни вълчи животи. Крачки към спасението, кратки като кучешкото чувство за свобода.
Бягах като луд, после ненадейно свих край гората. Чувах как заблудено падат куршумите във вълчите ми дири.
Вълк съм! Търсеха ме, за да тържествува всичко, но не и дивото, не и свободата ми.
Щом избегнах засадата се промъкнах към хълмовете. Изкатерих се, а усетили присъствието ми, кучетата в ниското полудяха. Когато Джаро пристигна се втурнаха към него. Хищно впиха острите си зъби в плътта му, озверели за кръв. Песове! Не знам защо го сториха.
В този миг не дочаках луната и извисих глас.
От тогава не съм срещал Джаро. Не намерих и трупа му.
Смених леговището и една нощ споменът за него ме върна към старите места. Долових мириса на човеците и предпазливо изкачих скалата. После надникнах към поляната.
Догарящият огън озари лицата на мъжете. Учудих се, че кучетата не бяха с тях...Сягаш и те бяха изоставили господарите си.
- Казвах ли ти, че тоя мелез един ден ще те предаде?- Поде мъжът с мустаците.
- Мелез, мелез, ама наполовина вълк!- Измърмори друг.
Луната пусна синкавите си ластуни и се стаих.
- Знам, че ще ме критикувате! Но Джаро е брат на онова чудовище. Когато намерих леговището ...Само Джаро беше вътре. Взех го, защото вярвах, че вълк по вълчи се побеждава.
- Важно е как заслужаваш дните си на земята. - Обади се един възрастен мъж. - Дали насила... Или волен.
Притаих дъх. Може би в онзи миг трябваше да се спусна и да се опитам да спася брат си. Да се бия до кръв...Или до куршум. Заради глупостта на всевластващите. Но аз бях целунат от съдбата. Бях избран... Бях вълк.
Нададох вой. Знаех, че гласът ми смразява кръвта в мозъка на низшите духом край жаравата и гаснещите въглени.
После потънах в дебрите на нощта. Свободен...
© Ивита Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря, Злате!
-
Интересно, увлекателно разказваш, Иви! Поздравления!
„- Важно е как заслужаваш дните си на земята. - Обади се един възрастен мъж. - Дали насила... Или волен.“
Волни да са! -
Благодаря Ви, Мини и Ники!
Хубава да е вечерта Ви! -
Автор на който се възхищавам!
Чудесна си, Иви! -
Много вълнуващ разказ, Ивита! Хареса ми и те поздравявам за уменията ти. Благодаря ти, че ми достави това удоволствие!
-
Благодаря, Вале!
Благодаря за "любими", Дани! -
Много ми хареса.
-
Благодаря ти, Жени!❤️
-
Умееш да разказваш, Иви. Умееш!
-
Благодаря, Акеми! И Бисмарк е в тази компания.
Благодаря, Наде! Успешна и усмихната да ти е новата седмица!
Благодаря, Безжичен! Подсети ме за една мисъл, че никога не играят в цирка.🙂
Прекрасен ден, приятели! -
Колко иносказателно! За хората, човеците, които "човек за човека е вълк" (homo homini lupus est), а при вълците никога не "вълк за вълка е човек" - мой принос, ама може много други да са го казали.още..от древността!
+ -
Ех, талантливке...
-
След Честър и Джаро. Обичам такива кучешки разкази.
-
Благодаря за хубавите думи, Владо!
Маестро, радвам се, че ти е харесал. Благодаря ти. Ще се радвам да прочета нещо твое на тази тема.
Благодаря, Стойчо. Така е!
Хубава вечер, приятели! -
Който цени свободата:й знае цената!
Поздравления, Ивита! -
Много вълнуващ разказ поднасяш, Иви. Поздравление!
Това си е чиста психология на животинското съзнание, приравнимо с човешкото. Джаро - братът на вълка, който разказва тази история. Липсват подобни безценни разкази. Джек Лондон се вълнува от този кръг въпроси, а това прави твоя разказ още по-значим. Произведенията за вълци извисяват човешкия дух. Големи поети са писали на тази тема. Далеч по-скромен от тях и аз съм писал такива поетични текстове. Например:
https://otkrovenia.com/bg/stihove/prikazka-za-edna-princesa -
Хубав разказ. Обичам такива...с край, осмислящ целото повествование. Пет звезди от мен.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
