(1) Събуждането

Шайилиел

Днес се събудих и реших, че ще се самоубия. Ето вече чувам: ама как така, ама защо? Целият проблем е в ангелските тръби. Да, да, същите онези, които причиняват бедствия и катаклизми на Земята. Представете си как действат на бедната ми глава, когато звучат точно над мен. Ами, нека ви кажа – изобщо не помагат да се справя с главоболието си.

- Шайилиел, ела веднага! - прогърмя интеркомът и звукът отекна като камбана в стаята и в черепа ми. „За Бога, Михаиле, имай милост!“

Бавно се изправих и разтворих крила – явно бях забравила да ги прибера преди да се строполя на леглото, защото сега бяха поизтръпнали. Посегнах да потъркам очи и видях кръвта по ръцете си и разранените кокалчета. „Какво съм правила снощи? А, да, сбих се в един бар.“

Размърдах рамене, за да забързам кръвообращението и тръгнах към кабинета на Михаил. Ако шумното тътрене на крака и влачене на пера по коридора изобщо може да се нарече вървене. Кимнах на секретаря в приемната, прибрах крилата и влязох при началника. Той ми хвърли кратък поглед и с жест ме прикани да се приближа.

Ясното до преди минути небе започна да притъмнява.

- Кажи ми! Защо го направи? - Михаил крачеше из офиса извън себе си от гняв. - Погледни се! Нима така трябва да изглежда един ангел?

Пред него омачкана, с огромна синина на окото и разбита устна, в скъсани дънки и суитшърт, стоях аз, склонила глава и мълчах. А какво да кажеш, когато началството ти чете конско? Правилно – мълчиш и чакаш.

- Шай, ти си едно от най-силните Му създания. Беше в предните редове на войнството Му по време на войната. Той те създаде специална.

- Той е създал всички ни специални. - промърморих. - Затова никой от нас не е специален.

- Шайилиел! - прогърмя гласът на Архистратига, но не трепнах. Отдавна отмина времето, когато началникът можеше да ме изплаши – Не смей да оспорваш Неговите действия! Отец знае защо прави едно или друго нещо.

Премълчах си. Бях уморена, имах махмурлук и ме болеше глава. Щеше ми се Михаил да приключи по-бързо с тирадата си, за да мога да се прибера и да си почина.

- Нямам избор. Трябва да получиш наказание. Или от мен, или от Него. Мисля, че ще бъде по-добре, ако аз се погрижа за това вместо Отец. Изпращам те долу.

- Но, Михаиле, знаеш, че изобщо не съм способна да извършвам канцеларска работа. Това не е за мен. На долния етаж са само досадници. - започнах да мрънкам аз.

- Не ме разбра. Във връзка с края на войната те изпращам като посланик в Ада. Задачата ти е да се погрижиш за създаването на стабилни връзки с тъмните. Надявам се, че поне там няма да създаваш проблеми и ще се успокоиш.

- Добре. - отвърнах тихо.

- Какво? Няма да има викове, молитви, скандали? Нямаш възражения? - Михаил беше удивен. - Изпращам те в Ада.

- Какво може да е Ада в сравнение със загубата на Алекс? - изхриптях аз, гледайки в очите на началството.

Едва сега на Михаил му стана ясна причината за всички безумия, които натворих през последните месеци. Видях съчувствието в погледа му – загубата на подопечен е голям удар за всеки пазител. И все пак той беше уверен, че трябва да понеса някакво наказание. И двамата осъзнавахме, че в противен случай ще продължа да се саморазрушавам.

- Кога трябва да встъпя в длъжност? - попитах аз.

- Утре.

- Ами тогава отивам да отбелязвам назначението си. - обърнах се на пети и побързах към изхода.

(2) Срещата

Малфас

Днес се събудих и реших да не се поддавам на напрежението от очакването. Посланикът на светлите трябваше да пристигне преди два дни. Бях подготвил всичко, а това пернато още не се беше появило. Да не споменаваме, че кралят ми го натресе да го дундуркам и вкъщи. Опасява се да не би да ни изпратят шпионин.

Моето решение и действителността се разминаха. Всичко потръгна грешно днес. Първо кафемашината ми се развали и не можах да пия чашка от черната напитка, а така имах нужда от нея. След това намерих на любимия си костюм петно от неизвестен произод. И накрая, пристигайки в офиса, не видях никого от подчинените си.

Седнах зад бюрото и се зарових в документите. След известно време почувствах силна вълна енергия. Това не беше някой от сътрудниците ми, но реших да не си създавам главоболия и продължих със заниманията си.

Бях по средата на един от документите за пристигането на нови обречени, когато от другата страна на стената започнаха да се носят силен смях и шум. Това продължи няколко минути, действайки ми на нервите. В края на краищата не издържах и отидох в съседната стая, там хванах размирника, завлякох го обратно в своя кабинет и го паркирах на стола за посетители. След това започнах да го разглеждам.

Честна дума, картинката беше интересна. Скъсаните на коленете джинси и кецовете се допълваха от огромен електриково-жълт суитшърт с качулка, заради което не можех да определеля що за индивид е това недоразумение. Беше ясно само, че е с половин глава по-ниско от мен. В този момент на вратата се почука и в стаята плахо влезе един от подчинените ми.

- Ваша милост, сър, - започна младшият неуверено. - приключихте ли разговора с посланика? Шайилиел ни трябва, за да даде указания за посолството. Вие сам наредихте нашето подразделение да й помага.

Точно в този момент се чу звук от пукане на балонче от дъвка. Обърнах се и се вторачих във фигурата в стола. През това време Шайилиел стана, свали качулката и отвърна на погледа ми. Забравих как да дишам. Ама че ангел стоеше пред мен: светли коси – късата прическа откриваше шията, на която се мъдреше татуировка във формата на щит с крила, и обсипани с метал уши; плътни устни, които се усмихваха подигравателно, съвсем не по-ангелски и тънки вежди с по една обица над сиви като изгрев очи, които сякаш прочитаха всичко в душата. Но в погледа се четеше по-скоро недоволство и насмешка, отколкото неприязън. А и тази дъвка, от която ангелът правеше балончета, слагаше кръст на всички маниери. Ако не виждах светлото сияние зад гърба й, щях да помисля, че в кабинета ми е наминала боядисана като блондинка демонеса.

- Може ли да вървя, съъъър? - проточи с превъзходство ангелът. „Тая кокошка подиграва ли се?“ - мина ми през ума, но не показах, че съм объркан.

- Върви! - подхвърлих беземоционално и отново седнах зад бюрото си без да обръщам повече внимание на присъстващите.

Трябваше да пристигне преди два дни, но вместо да се извини за закъснението пернатото най-нагло дъвче дъвка и си позволява да се бъзика.

Още не бях успял да се отърся от впечатлението, което създава, когато това недоразумение се върна обратно в кабинета ми и заемайки полулегнало положение в стола си, измрънка капризно:

- Малфи, хайде да се прибираме! Боли ме глава и искам да поспя.

„Що за съкращение на името ми! Боя ли си търси?“

- Нямаш ли си работа в твоя кабинет? - попитах без дори мускулче да издаде, че започвам да се дразня.

- Не-а. Разпусках палетата, които си ми пратил. Утре ще се заема с измъчването им. А сега, ако обичаш, заведи ме в дома си! Доколкото разбрах си проявил „благородство“ и ще ме приютиш за известно време.

- Да, нещо такова.

- Ами да тръгваме!

- Имам още работа. - отвърнах без да вдигам поглед от документите. - Ще почакаш.

- Ама че си скучен! А аз си мислех, че тук долу се забавлявате повече. Добре... - въздъхна Шай. - Ще отида да се разходя, докато приключиш. Така да се каже – да разгледам забележителностите.

Подобна перспектива изобщо не ми се понрави, тъй като ми беше заповядано да следя изкъсо действията на светлото създание.

- Като се замисля, май ще е по-добре да те закарам. Да си починеш от пътуването. Работата няма да избяга.

- Ето че не било толкова трудно. Само ти трябва точния стимул.

Не си направих труда да коментирам думите й. Но през следващите дни Шайилиел определено се потруди над съсипването на представата, която си бях създал за светлите.