Падането не продължи дълго... беше очаквано и затова не го изненада. Беше се случвало и преди, и затова не го обърка, нито успя да го изплаши... но без значение колко пъти се бе повтаряло, без значение дали бе нещо познато и вече преживяно... то оставаше болезнено и неизменно съпроводено от горчивина, която се изливаше в гърлото му всеки път...

Ударът проехтя глухо и бързо бе погълнат от пустошта наоколо. Прахта, която образува гъста, сива мъгла около момичето, при сблъсъка му със земята, го задави и то дълго време не можеше да си поеме въздух. То изчака облакът да отмине, увлечен от подухващия вятър... вятър, който един Господ знае откъде идваше, предвид пустинята, в която бе попаднало... събра сили да се повдигне леко и седна върху студения черен пясък... направи опит да изтупа дрехите си, но усети остра, пареща болка и едва тогава забеляза ожулените си, кървящи ръце и песъчинките, полепнали по отворените рани... Сбърчи чело, преглътна и за първи път си пое дълбоко въздух... Измина около минута, без да помръдне дори и едва тогава отмести поглед от точката пред себе си, в която се взираше, и внимателно проследи всичко онова, което го заобикаляше... пясък... черен, студен, безлюден и вятър, владеещ всичко... не беше много, но достатъчно, за да разбереш, че не ти е позволено дори да търсиш тайните, които крие това място, и че всяка дързост ще ти стува повече, отколкото можеш да платиш...

"трябва да изгориш всички мостове,

да оставиш всичко зад себе си... то е минало! Мястото му е там!

Да рискуваш и да забравиш,

да паднеш, за да се върнеш...

... и този път да избереш друга, нова посока...

надявайки се, вярвайки, знаейки, че сега... ще е различно...

този път ще е истинско и няма да сгрешиш или да съжаляваш след това...

... и никога, никога повече няма да се налага да идваш тук отново...

        ... до следващия път..."

... то постоя така... неподвижно, загледано в пясъка пред себе си. Не мислеше за нищо. Не виждаше нищо... Единственото, което знаеше, бе, че не може да остане още дълго тук, ставаше все по-студено и вятърът се усилваше с всяка изминала секунда... мъглата се завръщаше, пълзеше и бавно, но ясно заявяваше претенциите си към едно пространство, което ù принадлежи... момичето усещаше леденото ù дихание по врата си, то проникваше в кожата му, в тъканите, в кръвта, заедно с нея преминаваше по цялото тяло  и достигаше сърцето... Идваше нощта. Трябваше да тръгне възможно по-скоро, възможно по-бързо да избере посока и да се махне... такова решение и никакво време... накъде да върви, какво да търси и къде всъщност иска да стигне...  защото тази пустиня бе само началото, откъдето всичко започваше, всеки път, и то познаваше нейните закони. Без значение колко изморено, отпаднало и изтощено се чувстваше... без значение колко силно копнееше просто да затвори очи, за секунда дори, знаеше, че не може... И когато желанието стана по-силно от него, точно преди  да победи и окончателно да го сломи, то се изправи и тръгна напред... Зад гърба му вятърът образува вихрушка, която вдигна облаци от пепел и пясък и мигом заличи следите, които момичето остави... Остана само мъгла. А отвъд мъглата - бездна, сред която сега опустошителна вилнееше смъртта, разярена от това, че е изгубила новата си жертва.

... Дългата му коса изглеждаше сива от пепелта, кръв се стичаше от разранени ръце и протрити колене. Лицето бе ожулено и по него ясно личаха следите от засъхнали сълзи, застинали там още преди да бъдат изплакани. Роклята, някога синя на бели цветя, сега бе захабена и разкъсана на много места. То вървеше бавно, без да обръща глава, знаеше, че дори и за миг не може да направи това, защото зад него има мъгла и някъде там разярена дебне смъртта... чакаща точно това, само да зърне страха в погледа, тогава мигом да протегне своята безкръвна ръка и  да се наслади на плячката...

... Песъчинките, остри като натрошени стъкла, режеха безмилостно премръзналите ходила и след тях оставаше кървава, солена следа. Блясъкът им  заслепяваше с тъмнина и момичето вървеше напред като оплетена в капан дива сърна, търсеща изход от мрежата... От време на време се препъваше в някой изсъхнал, стар крен, останал на повърхността, за да напомня, че и тук някога е текла река...

... и се лута така сред тъмнина, в очакване да срещне все пак изгрева, откъдето започваше светът... а в душата му все същите слова...

      "нека този път не е грешка... нека разбера...

       моля те, нека намеря парчето, нали се сещаш... частта... и дано успея да продължа... нека никога повече не ми се налага да стъпвам върху тази земя"

                                                                                 ... до следващия път.