Дòбра

 ДÓБРА

Чу в съня си, че петелът пропя. Стана полека от леглото, да не събуди дъщеря си. Момичето спеше спокойно. Дори не трепваше в съня си. Зората още не беше се пропукала и хлад нахлуваше през отвореното прозорче на одаята. Дóбра заметна тъкания чаршаф и зави момичето. Така си живееха двете, откакто другата ѝ дъщеря пристана рано-рано – едва петнадесетгодишна – на чорбаджийския син. В селото се говореше, че той насила я отвел, но  Дóбра нищо не можеше да стори. Сама жена, вдовица беше. Минаха десет години, откакто мъжът ѝ падна от покрива на новостроящата къща и се преби. По същото време малката –  Златка – едва шестгодишна, беше там и видя смъртта на баща си. Той беше паднал в краката ѝ и кръвта му бе опръскала роклята ѝ. Оттогава детето онемя и стоеше със зареян в далечината поглед. Дóбра остана сама с двете деца и недовършената къща. Продаде голямата нива, за да я довършат, и остана с малката и двора. Така се изхранваха през тези години. Работеше и на чуждо. Голямото момиче, Кунка, ходеше на училище и даскалката я хвалеше много. Дóбра водеше малката винаги със себе си. Когато голямата свършеше ученето, я прибираше у дома. Малката сядаше до кака си и я гледаше как учи. Много по-късно разбраха колко много знаеше. Нали не говореше, те така и не подозираха какво има в главата ѝ.
Годините минаваха. Голямата дъщеря имаше вече две деца и чакаше трето. Малката изведнъж израсна. Висока, но не кльощава. Тънка в кръста, гърди като дюли изпъваха сукмана ѝ, а бедрата – високи и силни. Кафяви очи, големи и влажни като на кошута. Коса като гарваново крило, черна, на букли, които обрамчваха бяло лице. Когато вървеше, леко се полюляваше. Беше вече на шестнадесет и откъдето минеше, момците преглъщаха и коленете им се разтреперваха. Но никой не я закачаше. За всички тя беше „нямата".
И голямата ѝ дъщеря беше красива, но нейната красота беше земна. Нея мъжете като я погледнеха, сърцето им се запалваше и очите им я поглъщаха. И Дóбра беше хубава мома. Най-хубавата в селото беше навремето и с Никола се взеха по любов. Нещастна съдба. Все още беше хубава. Ожени се малка, само на шестнадесет. На двадесет и шест овдовя. Нямаше още четирдесет, но никой не смееше да я поиска за жена заради Златка.
Дóбра работеше и мислите ѝ се носеха. Утрото полека настъпваше. Добитъкът, дворът, всичко нея чакаше. Златка се опита да ѝ помогне, но тя не разреши. Усещаше, че детето ѝ не е за тази трудна работа. Беше се договорила със зетя днес да ожънат нейната нива. Той ще вземе двама ратаи и ще се справят. Нивата не беше голяма. Само ѝ каза да му занесе обяд. Ратаите ще си отидат по къщите да пладнуват. Денят течеше като спокойна река, която си знае пътя. Тя свърши външната работа и влезе в къщата. Тук Златка шеташе. Беше подредила стаята и който влезеше, ахваше. Момичето везеше какво ли не и се беше научило да плете дантела. Правеше и поръчки за сватби и кръщенета. Всички се чудеха на сръчните ѝ ръце и усета ѝ за красота. Селяните казваха, че от небето е получила дарбата. Рисуваше и на книга. Можеше да те нарисува и като погледнеш рисунката, сякаш ще ти проговори. Когато влезе, Златето я прегърна и целуна. Винаги така започваше деня. Беше любвеобилно дете, въпреки трагедията, която бе изживяло. 
Дóбра заговори, а момичето само кимаше с глава. Денят се преполови и Дóбра се сети, че трябва да пусне водата. А беше дошло време да се занесе храна на зетя. Тя помисли, помисли и се обърна към момичето:
– Злате, ще занесеш ли обяда на бати си, че аз ще окъснея. Водата трябва да пусна първо. Ще минеш по прекия път. Сега всички пладнуват и няма опасност някой да ти стори зло.
Момичето кимна с глава. Взе бохчата с обяда и излезе. Дóбра отиде да пусне водата и когато се върна, видя къщата празна. Златка я нямаше и това я притесни. Остави мотиката и тръгна към нивата. Когато стигна, с ужас видя детето ѝ да лежи на земята с раздран сукман, а зет ѝ да си превързва гащите. Изтръпна, разбирайки какво се е случило. 
И викна с цяло гърло:
– Омразнико мръсен, какво си направил на детето ми, разбойникооооо!
– Я млъквай, че и на теб ще направя същото! Млада си още и си без мъж. Добре ще ти дойде.
Дóбра сякаш полудя. Грабна подпряното на снопа гребло и хукна срещу него. Зетят, изненадан от нападението, не успя да се предпази и Дóбра с цялата си ярост стовари греблото на главата му. Мъжът се залюля, като ожъната ръкойка се строполи на земята и не мръдна. Дóбра не му обърна внимание. Отиде при дъщеря си, помогна ѝ да стане, свали си престилката и опаса съдрания сукман. Хвана я за ръка и тръгна. Момичето мълчеше ужасено. Като излязоха на пътя, Дóбра се спря. Какво да прави?
– Ще отидем при чичо ти Димитър. – Усети как Златка стисна ръката ѝ. – Не се страхувай. Той ще знае какво да сторим.
Димитър бе брат на мъжа ѝ и кмет на селото. Помагаше им винаги, когато го потърсеха. Минаха по малките улички, за да стигнат до къщата. Кучето ги познаваше и не ги залая. Почука на вратата и Димитър отвори.
– Бате, има ли още някой тук?
– Не. Защо питаш? Влизай, де! – Той видя Златка и се изненада: – Дóбро, какво се е случило?
– Да влезем. 
Димитър мина напред и ги остави да влезнат.
– Пратих Златка да занесе обяда на зетя, а той, мръсникът, я изнасилил. 
 Дóбра не издържа и заплака.
– А аз грабнах греблото и го убих, чичо Димитре.
Дóбра и Димитър ахнаха и замръзнаха. Не толкова от думите, които чуха, отколкото от гласа на Златка. 
– Злате, мама!... 
Златка сложи ръка на устата ѝ.
– Аз го убих, чичо, аз.
– На нивата ли остана? – попита Димитър.
      – На нивата, бате.
     – Дóбро, заведи Златка у вас, а ти веднага се върни да видим какво ще правим. 
– Бате, той беше наел двама работници. Те отидоха по къщите си да пладнуват, но ще се върнат да довършат.
– Аха. И ще го намерят.
     – Аууу, и бохчата ще намерят. Не се сетих да я взема.
     – Няма нищо, Дóбро. Злате, ти бори ли се с него?
– Не, чичо. Той ме изненада. Каза ми да сложа храната на дънера и докато я подреждах, наведена ме сграбчи отзад, запуши ми устата...
– Хайде, Дóбро, заведи Златка у вас и бързо се връщай. Бързайте да не ви види някой. 
Дóбра и Златка тръгнаха и скоро се прибраха в къщата. 
– Злате, изкъпи се, мама. Заключи вратата и не отваряй на никого. Аз ще ти извикам, като се върна. 
Тя прегърна момичето, което се притисна до нея, целуна я по челото и излезе. Димитър вече беше решил какво ще правят. Беше отишъл скритом до нивата и донесъл греблото. Нарязано и нацепено, то се беше превърнало в трески за огрев. Каза ѝ, че ще я извикат да даде показания, и нареди какво да говори. Златка да не споменава.
Всичко мина и замина. Никой не се усъмни в Дóбра, но така и не се разбра кой е убиецът. Зетят имаше много врагове. Беше горделив и не търпеше възражение. Беше чорбаджийски син и се държеше като началник. Дóбра се страхуваше за бременната си дъщеря, но тя издържа. Беше в последния месец на бременността си. Имаше още две деца и не излизаше от къщи навън. Не я пускаха даже да дойде до дома. Дóбра виждаше внуците си само отдалеч. 
Златка започна да говори и всички казваха, че новото нещастие със смъртта на зетя е отворило устата ѝ, както старото със смъртта на бащата я беше затворило. Дóбра се беше притеснила да не е заченала и отиде при една знахарка. Жената даде билка и всичко мина благополучно. 
– Мамо?
– Какво има, Злате?
– Хайде да отидем да вземем кака!
     – Как така да я вземем?
– Така. Имаме право да я поискаме.
Дóбра се изненада на ума на дъщеря си. Полека-лека тя разбираше колко е умно момичето ѝ. Въпреки че не ходи на училище, край сестра си се беше изучила на всичко. Започнала беше да ходи в кметството и да чете от книгите. Чичо ѝ Димитър я оставяше и тя полека-лека започна да му помага.
– Ами ако не я пуснат?
– Мамо, говорих с кака. Тя иска да се прибере.
– Хм! Ами ако сватовете не ни дадат децата?
– Ще си дойде така, а после ще видим как да ги вземем.
– Дъще, с тези хора не можем да се преборим. Богати са. Ние сме средна ръка, а и сами жени.
– Ще видим.
– Хайде сега да отидем до там.
Облякоха си празничните сукмани и тръгнаха. Златка обаче тръгна в друга посока.
– Къде отиваш, дъще?
– Ще вземем и кмета с нас.
– Чичо ти Димитър?
– Мамо, казах кмета.
Дóбра учудено погледна дъщеря си, но разбра, че тя вече знаеше какво прави.
Кметът ги чакаше. Както предполагаха, чорбаджията не даде децата. Кунка беше приготвила торба с дрехи. Целуна рожбите си и тръгна. 

*** 

Дóбра изми ръцете си. Току-що беше бабувала на дъщеря си. Пое внука си, издигна го високо над главата си, обиколи цялата стая с него и го остави на майка му.
С тези две ръце, с които даде живот на детето, беше отнела живота на бащата, но не се чувстваше виновна. Знаеше, че Бог ще я съди един ден, и беше готова да понесе наказанието си. Беше изчистила позора от къщата си и беше спасила връзката между двете сестри. 
Не тя беше убила зетя. Той се беше убил, когато изнасили дъщеря ѝ и когато тръгна да изнасили и нея!
Гледаше сияещите лица на дъщерите си, които се любуваха на бебето, и беше сигурна, че щастието се настани в нейния дом!