Добро утро София…
Беше ранна пролет. Излязох от входа на блока и дълбоко вдъхнах от свежестта на утрото. Слънцето приятно ми намигаше с първите си топли лъчи, иззад пухкавите облачета. Птичките пееха - и те поздравяваха новия ден.
Забързан към спирката на автобуса, аз се наслаждавах на гледката, която се откриваше към планината. Да, денят предвещаваше да бъде приятен!
Както всяко утро, тълпата отрудени хора изчакваше с нетърпение поредния автобус. А, ето го и него…
Шофьорът отвори врати и всички вкупом атакувахме превозното средство. Под звуците на поредния латино - хит колата потегли напред…
Дали от ведрото настроение или просто бях настроен философски, реших да се вгледам в хората около мен. Все пак това бяха хората градящи поредното бъдеще. Бъдеще толкова желано и изстрадано – на интеграция в Европа:
- Ма, идиоткооо, кво си се облегнала на мене, ма ти култура няаш ли?
- А ти като си толко културен, що не ми отстъпиш да седна бе говедо?
- Кой е говедо, ма? Селянко такава! Що ше ти отстъпвам, да не си саката?
- Нещастник, мъж ми било! Кат` си турил папионка да не си сто кила?
- Сто съм я, че и двайсет отгоре, които с радост ще ти стоваря ей сегинка!
- Помощ, бе хора, бият ме! Всички сте свидетели, тоя ше го съдим!
Всичко можеше да свърши зле, но внезапните спирачки дойдоха тъкмо навреме. Сега и мъжа и жената вече седяха на достатъчно отдалечени места един от друг, а тълпата не позволяваше да се докопат отново! Звучният диалог бе заместен от сърдития бас на шофьора на фона на друго – диско парче:
- Кой ти е дал книжка, бе келеш, да ти… и цялата рода!
Ах, миризмата на кръчма ме задави. Встрани от мен седеше дрипав пияница, който преди да отпие от бутилката в ръка се чукваше с въображаем приятел с думите:
- Ай, Наздраве Кире! – след което си поръча от младежа в черен костюм, стоящ до него – Момче дай по още едно и си сипи и ти - аз черпя!
След това през сълзи продължаваше:
- Кире, Киреее – майка му стара Кире… - и запя – „Ако умрам ил загинам…“
Зад мен се чуха стенания. Обърнах се и видях момче и момиче – явни привърженици на откритата Любов. Те се целуваха и опипваха все по-страстно:
- Мамо, мамооо, какво плавят каката и баткото? – полюбопитства хлапето пред тях.
- Ами, обичат се миличко.
- А ти като ме обичаш защо не плавиш така?
Жената смутена от въпросите на отрочето си се зачуди как да отговори, когато малкия продължи:
- Мамо, мамооо, баткото стипе каката. Нея не я ли боли?
- Боли я, сигурно я боли мама!
- Тогава кажи му да я оставиии… – и детето се разплака.
- Хайде, успокой се, Стоянчо, и да погледаме бубутата навън. Ето едно червеноо, ето едно чернооо, а там се показа и едно бау-бау. Виждаш ли бау-бау?
Пред черно БМВ изскочи куче и шофьора забързан за някъде мина директно през него:
- Мамо, мамооо – развесели се детето – бау-бау стана на кайма, хахаха…
- Карти и билети за проверка, моляяя… - извиси контрольорка и с мъка се запровира в тълпата.
- Госпожо, Вашите билети и карти.
Но женицата срещу нея не я забеляза, а продължи тихичко да хлипа и да си говори. Явно имаше много проблеми и нервите й не бяха издържали.
- Ваньо, тая е нередовна, ела да я глобиме.
Ваньо беше спретнато старче на ръст два пъти под габаритите на своята колежка, облечен в камуфлажна шуба, която го скриваше изцяло освен лицето, сякаш подало се иззад някой чувал:
- Госпожо, моля, трябва да си платите глобата.
- Бе, Ваньооо, чакай аз ще се оправя, ти много меко го даваш.
- Ей, жена – изкряска на ухо контрольорката – или ше си платиш глобата или с нас в районното.
Стресната жената се извърна и порой сълзи обляха лицето й:
- Нямам пари, разберете ме нямам, нямам.
- Ето, аз ще платя – обади се човек до нея… – оставете дамата на спокойствие!
И всичко утихна – чуваше се само шума на мотора и гласа на радиото.
След още едно – две внезапни спирания, аз се оказах при шофьора, а беше време да сляза. Автобусът спря.
- Моля, отворете първата врата трябва да сляза! – прозвучах неуверено аз.
Последва мълчание, придружено с поглед на изненада.
- Моля Ви – трябва да сляза! – този път настоях.
- Слез! – почти излая шофьорът и физиономията му се изкриви в нетърпелива подканяща гримаса.
- Но как? Вратата пред мен е затворена, а до втората врата е невъзможно да стигна. Автобусът е претъпкан.
- Ми, да… - поде този път патетично човека зад волана – хората пътуват, особено сутрин, кой на работа, кой за удоволствие, а Вие?
Сарказмът му ме накара да почервенея, едвам се сдържах:
- Вижте какво, аз трябва да сляза тук и Вие ще отворите проклетата врата.
- Дали пък да не ти дам и да покараш, бе копелдак, я трай, че си изкара първото наказание. Ще ни придружиш до следващата спирка, че и аз бързам.
Този път бях извън релси, сграбчих го за ризата и изревах:
- Слушайте ме много внимателно – помолих Ви най-учтиво да отворите вратата и вие ще я О-Т-В-О-Р-И-Т-Е. И нека Ви напомня автобусите пътуват по определени маршрути и спират на определени места, наречени „спирки“. И понеже сте спрели на моята спирка, чувате ли – М-О-Я-Т-А, то вие…
Не успях да се доизкажа. Чу се детски плач, последван от респектиращ женски тембър:
- Ей, чуете ли го тоя, бе? Ма как така неговата… Абе не ви ли стигат мезонетите, вилите и мерцедесите, та и спирки почнахте да грабите. Мошеници такива, крадци, убийциии. У-бий-циии, у-бий-циии!
Думите са безсилни да опишат последвалата какафония. Автобусът се превърна в трибуна на реплики, дуплики, псувни и прочие… Сини и червени „дискутираха“, кой с каквото може. Аз пребледнях и почувствах някаква обреченост.
Шофьорът махна сърдито с ръка и тръгна рязко точно в момент, когато последната баба се опитваше да заеме позиция на стълбите. Горката женица се олюля и се прекатури през глава на бордюра.
- Къде гледаш бе, бабишкер? – ревна оня по-сърдито.
- Добро утро София… - ни приветства нежно радиото – часът е точно…
Свързани произведения
Коментари
-
... или па Лека нощ България...
-
Чудесен пример за нашенско единство и разединение.
Добро утро, София... И лека вечер, България. -
Ей,... Това съм го пропуснал, много добър лаф... Peter...
-
- Ти познаваш ли ме мене бе, а.. питам..и знаеш ли кой съм..
- Кой може да си бе, щом се возиш в автобус и то в 7 часа сутринта... -
Благодаря Ви Миночка,... Правя каквото мога... Гедеон, то си беше отдавна, а за случката с тоя "Чавдар" ето ти тема за разказче...
-
Много образно и точно.Непринудено разказваш и това го прави прекрасно четиво!
-
Явно има бая, май трябва да променя стила на писане, че много за продължения се събраха...
-
Значи имаш материал за продължение.
-
Благодаря Ви Роси и Пепи!... Може да горчи,... ама това е положението... Хахахаха, наскоро даже успяха да ми отворят чантата, ама се усетих навреме и я дръпнах... Баш на слизане...
-
Важното сичко да е у вътрешните джебове, женските си стискат чантите яко под мишка, щот режат и дръжки, и над дъното. И една карфица в подплатата, като почне некой твърдо да се отърква. само го боцваш отдолу с непукистки взор у джама, и кучетта си лаят, рейсът си върви.
Пандпресията не прощава, пресира наред! -
😁😁Страхотно си го пресъздал! Усмихваш се, ама ти горчи!
-
Благодаря Ви! По онова време, когато го писах - в зората на Демокрацията още нямаше Ковид и Еспумизан, затова липсват...
-
Ти си върха! Докато четях, сякаш и аз пътувах в този автобус, толкова реално си пресъздал ситуациите! Усмихнах се, с една крива, но болна усмивка...
-
Колко мило, ама много ли?...
-
Голям купон! Как съм го изтървала тоя автобус Сериозно, Фусков, докато четях ми стана едно мило
-
Благодаря Ви Силвия, DPP и Акеми! Поне можем да се посмеем... Нал` тъй?
-
Голямото село в пълната му прелест.
-
Хахаха, мила родна картинка, всеки ден е тъй развеселен.
Човек трябва да е силно над нещата, че да оцелее в джунглата -
Актуален разказ!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
