Беше ранна пролет. Излязох от входа на блока и дълбоко вдъхнах от свежестта на утрото. Слънцето приятно ми намигаше с първите си топли лъчи, иззад пухкавите облачета. Птичките пееха - и те поздравяваха новия ден.
Забързан към спирката на автобуса, аз се наслаждавах на гледката, която се откриваше към планината. Да, денят предвещаваше да бъде приятен!
Както всяко утро, тълпата отрудени хора изчакваше с нетърпение поредния автобус. А, ето го и него…
Шофьорът отвори врати и всички вкупом атакувахме превозното средство. Под звуците на поредния латино - хит колата потегли напред…
Дали от ведрото настроение или просто бях настроен философски, реших да се вгледам в хората около мен. Все пак това бяха хората градящи поредното бъдеще. Бъдеще толкова желано и изстрадано – на интеграция в Европа:
- Ма, идиоткооо, кво си се облегнала на мене, ма ти култура няаш ли?
- А ти като си толко културен, що не ми отстъпиш да седна бе говедо?
- Кой е говедо, ма? Селянко такава! Що ше ти отстъпвам, да не си ...