Една сова ми разказа:

Имало едно време двама братя. Те живеели високо, високо в планината, където не бил стъпвал човешки крак. Всеки ден водели спор помежду си:

  - Човеците, които живеят долу, под планината ме обичат повече от теб - разпалено говорел Лошото.

Те обичат караниците, клюките. Всеки ден гледат да си навредят. Аз съм техният любимец!

   - Не си прав! - отговарял Доброто - Сред тях има и такива, които ме обичат и вярват в мен! Помагат си в беди, обичат се и си прощават грешките!

   - Добре - казал един ден Лошото - Да слезем при тях. Ето точно под нас до планината има една бедна селска хижа. Нека всеки от нас приготви нещо и да видим на, кой подарък, ще се зарадват!

   Речено - сторено. Лошото понеже имал черно лице винаги се обличал в бяло. Доброто, който бил с бяло лице се обличал в черно. Така пременени в най - новите си плащове те тръгнали към подножието на планината. Слизали, слизали и привечер, когато слънцето вече залязвало, почукали на вратата на селската къща. Отворила им една жена, която от всекидневните си грижи била с разчорлена коса и дрехи изцапани с кал и пръски от манджите, които приготвяла на огнището:

   - Кои сте вие! - намръщена попитала тя. - Не ми губете времето!

   - Идваме отдалеч и от много високо, жено! - сърдит отговорил Лошото. - Може ли само да преспим при вас? След това бързо, ще си тръгнем.

   - При нас е много тясно. Аз имам десет деца. Баща им го убиха във войната. Сама ги отглеждам! На всичкото отгоре едно от децата ми е болно. Приковано е на легло повече от шест години! Какво да го правя! Да го изхвърля в реката ли?...

   Лошото бръкнал под белият си плащат и извадил голяма кесия натъпкана догоре с жълтици.

   - Това е за вас! Само ни приютете за една нощ!

Очите на жената светнали при вида на златото. Тя бързо избутала Лошото навътре в помещението. 

   - Ами ти, какво ще ми дадеш? - препречила пътят на Доброто жената.

   - Имам само тази червена роза - говорейки Доброто бръкнал под плаща си. - Но тя е красива! Прави чудеса!

   - Добре влизай, влизай и ти - между другото казала жената, като изхвърлила розата навътре в тясната стая.- Добре, че спътникът ти е човек на място и даде, както трябва...

   Щом влязъл вътре Лошото бил заобиколен от децата. Всички искали да се докоснат до белият му копринен плащ. Доброто, който влязал след това се огледал. Видял в дъното на бедното жилище един малък дървен нар. Там осветявано от догаряща свещ, само лежало дете. Личицето му било бяло, като камък. Ръчичките му тънички и сухи едва - едва помръдвали. Само очите му издавали, че е живо. Те били огромни, небесносини. Сякаш светели в тъмната и прашна стая. Търсели, търсели нещо!... В крачетата му стояла червената роза, която Доброто бил донесъл.

   - Кой си ти? - попитал Доброто и приседнал.

   - Аз съм дете. Много съм болно. Не мога да ходя. Трудно дишам. Казват, че ще умра! А не умирам вече шест години...

  Доброто се обърнал с гръб към детето. Може би да скрие сълзите си... Взел розата, която донесъл и я поставил до личицето на болното дете.

   - Сега си пожелай нещо и то, ще се сбъдне!

   - Наистина ли! - очите на детето станали още по - големи и сини.

   - Да! Обещавам ти!

   Доброто и Лошото станали и си тръгнали. Поели нагоре към върхът на планината, където живеели от хиляди години. Никой не знае къде се намира тази планина. Някой казват, че тя е на север, други на юг. Трети твърдят, че тя е вътре в човека. Всеки от тях трябва да я изкачи планината и сам да избере Доброто или Лошото.

   Совата, която ми разказа тази история, някога, през зимата си беше счупила крачето. Прибрах я вкъщи. Превързах я с бели бинтове. Докато се лекуваше ме научи на езика на совите. Само където се карахме всяка вечер, когато запалвах лампата, за да отида до банята. Когато дойде пролетта свалихме бинтовете. И тя изхвръкна, разбира се беше вечер, совите не обичат светлината, може би затова са мъдри?!.

 Попитах я преди да си тръгне:

   - А какво стана?

   - Какво ли ? Ти какво мислиш? Докато майката и децата гледаха златните жълтици, които бяха изсипали на пода се вкамениха. Никой от тях не можеше да помръдне или проговори. Болното дете, както държеше червената роза се изправи на крака. Сякаш никога не беше болно. Излезе в тъмното и нагази в тревата. И се радваше, радваше...

   - Ами аз, ами аз?! Кого да избера? - извиках след совата,когато се готвеше да полети.

   - Ти вече го избра, когато зимата ме приюти! Не видя ли розата до леглото си? И пали по- рядко тези лампи! Което не може да се види без светлина, не може да се види никога!

_______________________________________

С много обич на всички деца!

Да избират винаги Доброто!

02. 06.2019г.

Пловдив