Излязох от банята поохладен. Часовникът в хола показваше петнайсет минути след полунощ. Поредният делничен ден. Не си засичам колко време стоя под душа, просто видях червените цифри срещу мен, когато влязох. Трябваше леко да укротя пулса преди да си легна да спя. Открехнах леко вратата на терасата и запалих цигара. Знаете… С дъх на зелена ябълка. Това е моята марихуана. Тялото ми беше нажежено като мощен електрически уред. Навън валеше. През март. Кротко. След минута нещата в тялото ми щяха да се балансират.
Преди нуждата ми от душ правих секс. Не в банята, разбира се. В спалнята. С жена ми. Правих секс с любов. С много любов. Както ме съветва дълбоко уважаваният от мен Габриел Гарсия Маркес. Но аз наричам съсредоточеното в една точка огромно количество нежност, желание и страст – секс. А не като него – чукане. Но той има право да използва каквито си пожелае изразни средства – по-голям е. Макар, че се съмнявам, той да се е изразил точно така...
Измих си зъбите с електрическата четка и се върнах в спалнята при жена ми. Още не спеше. Гледаше ме с поглед, пълен с призната задоволеност и някаква блещукаща в тъмното форма на следоргазмена благодарност. Случва ми се редовно да ме гледа така… Шегувам се! Нямаше как да видя погледа и в тъмното. Просто ме заговори. Попита ме дали утре вечер може да отиде на някакъв рожден ден. Разбира се, че може.
Сънят сграбчи умореното ми от удовлетворение тяло, оставяйки ме щедро да повярвам, че избора съм го направил аз.
* * * * *
Делничен ден. Обичайните неща. Прибрах се към осем вечерта. Отново го разбрах от червените цифри върху електроуреда в хола. Не мога да нося часовник върху китката си. Последният си го купих от летището в Брюксел. От суета. Много ми хареса. След седмица го подарих. На приятел, който много обича да носи предмети със стрелки. Помниш, нали…?
В стаята ухаеше на плът, готова доброволно да се отдаде на сексуална инвазия... Аромат, заради който трябва веднага да извадиш копието си и да започнеш незабавни военни действия. Заради целостта на първичните си намерения. Буквално. Но все пак използвах метафора…
Жена ми седеше на дивана в хола и гледаше меланхолично към мен. Изглеждаше като скъпо платен еротичен модел в четен брой на порно списание. В много добрия смисъл на израза. Заклевам се! Облеклото, прическата, парфюмът… Кожата ù блестеше. Очите също.
- Чаках те, за да те попитам пак?! – направи въведението си тя.
А на мен ми се правеше секс. Отново. С много любов…
- Попитай ме!? – приех уводните ù думи аз.
- Дали имаш нещо против да отида на рождения ден тази вечер? Забрави ли?
Сетих се. Наистина бях забравил. Защо изобщо трябваше да ме пита.
Жените изглеждат по-различно, когато тръгват на нечие честване… Това ме разсея. Както и да е. Щях да правя секс по-късно. Не вярвам да се забави много.
- Не, казах ти, че нямам нищо против. Отивай. Изглеждаш много добре. Като за много секс… Благотворителен.
Усмихнах се. Тя се засмя, а зад мен нещо се раздвижи. Детето. И то беше пременено официално.
- И то ли ще идва? – обърнах се към майка ù.
Много странно! Всички са поканени, само аз – не. Откога нейните приятели не бяха мои…?
- Да, нали ти казах, че баща ù има рожден ден?!
Не си спомням да ми беше казвала, че ще ходи на рожден ден на този, който по принцип не можеше от години да понася. Не знаех и че рождения ден ще е вечерта. С бившия ù преди време уреждахме нелицеприятни сметки. Заради нея. Простете ми наивността, но какво щеше да прави тя в чуждия лагер, в този си крещящ за интимни импровизации вид? Окъпана в благовонни масла…
Вероятно погледът ми изстреля спонтанно въпросителни, та тя се почувства длъжна да поясни.
Иначе съм широко скроен. Ако съм досадил на някого някога, във връзка с подобни ситуации, не е било от ревност, а за да внеса повече яснота в теоретичния аспект на нуждата от честност между партньорите…
- Детето отказва да отиде без мен, но все пак той ù е баща и трябва да е там. Ако имаш против, се събличаме и няма проблем. Каквото кажеш?
Хм, беше положила толкова усилия да се облече, че щеше да е кощунство да я накарам да се съблича толкова рано.
Но не разбирам едно – защо рождения ден на бащата върви в комплект с детето и неговата майка, която на този етап е моя жена. Що за баща си, щом детето ти поставя условия с кой да присъства на твоя празник. Говорим за дете на пет години.
- От моя страна няма никакъв проблем! – отвърнах.
След минута бях сам, защото закъсняваха. На подобни празници се гони конкретен начален час… От опит знам, че най-бързо те „гонят“ мераците…
Искам да обсъдим нещо. Да, с вас. Ако е удобно! Естествено, че детето трябва да отиде. Но защо баща му не дойде да го вземе? При това положение, какво правим с моята чест? На този купон ще бъдат всички, които ментално и физически не ме понасят и то не без основание, защото знаят, че искам да ги беля в нажежен до червено казан за компоти. От суеверие…
Тя отиде, но можех и да я спра. Научен съм да не използвам възможностите на тази унизителна за мен принуда. Колкото и да боли. Колкото и да кърви. Щом те питат дали може, значи го искат. Щом го желаят, значи все едно са го сторили. Жената, с която аз бях правил секс с много любов, взе грешното за двама ни решение. „Моята жена“ не би постъпила така. Тя би му дала детето и щеше да си остане с мен у дома. При честта ми и при секса с любов. Сега всичко се превърна в пепел. Пепелта от кремираното ù предателство. Нали не смятате, че съм краен? Да, така мисля – предателство е.
Възбуждащият аромат се превърна в зловоние и по спешност трябваше да напусна дома си, създал уют за предателство и любов с опорочени чувства…
Карах спокойно колата и пушех. Знаете какво… С аромат на зелена ябълка…
Движението на колата помагаше услужливо, моментно по-емоционалната ми мисловна дейност да не натоварва излишно главната аорта на сърдечно съдовата ми система.
Както казва един по-мъдър от мен учител, това че имам пари не ме прави богат...
Затова се обадих на приятел. Без да протакам. Нямах голям избор на кого да звънна. Обадих се на жена. Най-доброто момиче, което познавам. Мъжът не може да има по-добър приятел от жена с благ характер. Приятелството ни имаше допълнително предимство. Не бяхме правили секс. Никога. Под никаква форма. Тя не ме харесваше като мъж, но беше сигурна, че дълбоко в себе имам качества, които ме правеха перфектен приятел. Познаваше жена ми, но не беше пристрастна. Поне не към нея.
Каза ми, че е на някакъв купон, но че може да поговорим. Беше на рожден ден. Не на този, на който беше жена ми. Не беше и в същия град. Щях да затворя заради съвпадението, но се овладях. Винаги ме изслушваше. От много време насам.
Споделих ù какво терзае, дълбае и разкъсва себелюбието ми и тя спокойно потвърди, че съм абсолютно прав да се чувствам така. Жена ми там работа нямаше.
Направо я попитах дали може да се видим, защото не ми се прибира. Тя прие.
Карах около час и пристигнах. В ресторанта на един хотелски комплекс, в покрайнините на големия град. Дори не се наложи да я чакам. В ресторанта гостите на партито се бяха разотишли. Тя седеше на маса за двама и ме чакаше. Доброто момиче имаше много силен ефект върху сетивата на лошия мъж в мен. И тя беше семейна. Със съпруг, с който бяха отчуждени и деца, които го обожаваха. Живееха почти разделени, но все още контактуваха заради психическата цялост на потомците. Тя наистина беше добър човек. Направо блестеше сред толкова плява. Дори забравих за жена ми и партито на бившия. За еротичната ù визия и напоеното с ухаещ крем тяло. От секса с много любов нямаше и помен.
С доброто момиче дълго си говорихме и дори се посмяхме. Не съм глупак. Знам, че ме харесваше. Знам, че вярваше в доброто в мен и затова ме изслушваше. Толкова силно имах нужда от нея, че бях готов на всичко, за да ù го докажа. Имах нужда да повярва, че ме бива. Че ставам. Много исках да я прегърна, но се страхувах. Че ще я разочаровам. Че ще я отблъсна. Че повече няма да ме изслушва. Че ще съм като другите. Че ще го направя, защото в момента съм наранен. Не бях наранен, а предаден. Разочарован. Вероятно е едно и също, но съм сигурен, че исках да я прегърна. От ужасно много време. Просто се съобразявах с мнението ù, че за приятел ставам, но не и за мъж.
Ставаше късно, а на мен не ми се прибираше. Да се прибера в зловонието вкъщи, а предателят да се върне и да се сгуши в мен?!... И аз да правя любов с огризките от честността ù. Е това на никой не го пожелавам. Щях да си взема стая в хотела. Да си допия виното. Да изпуша още една цигара и да гледам телевизия. Изпратих доброто момиче до колата и се сбогувахме.
Вече го правех. Гледах нетрезв телевизия и бавно се унасях. Утре още по-трезво щях да осъзная, че всичко беше отишло безвъзвратно по дяволите. Че в моя отбор има предател. Не искам да съм част от свят без отбори. От това текучество на лоялни кадри. От това безпардонно морално прахосничество. И пак познати щяха да ми казват, че съм краен. Защото искам да живея сам, но не и предаден. Да си говоря сам, но да не се огъвам от компромиси, забучени като ръждясали пирони в мен. Точка. Аз съм кофти мъж, но перфектно ставам за самотник. Ако приема дълголетие в сношение с предателство, обричам душата си на вечност без шанса да прегърна някое добро момиче. Да, може и никога да не стане, защото добрите момичета не приритват за мен, но поне вратата ми ще бъде широко отворена за шанса. А с мисълта, че имаш шанс, се спи по-спокойно, отколкото след секс с предател.
На вратата ми се почука и някой направи със сърцето ми каскадна забивка. Задъхан, останал без сърце, се надигнах от широкото легло. Отиде в трибуните на препълнената зала. Някой фен можеше да ми го върне… И лошите мъже понякога имат почитатели.
Случиха се три много важни неща. Отворих вратата. После отстъпих крачка назад, а тя затвори врата зад гърба си. Доброто момиче. Вярвате ли в чудеса? Аз вече да.
- Защо доброто момиче е тук? – попитах.
- Защото има приятел.
- Значи ти винаги си ме харесвала?
- Винаги съм знаела, че в теб има и добро. Просто не си мъж за момиче като мен. Но няма по-перфектен от теб за приятел.
- Какво имам право да направя сега? – съвсем искрено попитах.
- След като затворих вратата след себе си, всичко, от което ще се почувстваш добре.
- Може ли няколко часа да те гледам докато лежиш до мен?
- Може.
- Не е ли уморително?
- Да лежиш до приятел? Не. Разтоварващо е.
- А после ако те докосна?
- Да, можеш да ме докосваш.
Подадох ù ръка, която тя прие. За първи път откакто я познавах. Никога не бях прегръщал водопад. Не бях оставал жив, пропадайки в бездна. Не бях превръщал мислите си в облаци. Не бях разкъсвал излишното от мен. Не бях се чувствал съвършен.
Лежеше върху спалнята. С гръб към мен. Желаех я толкова, че не исках да наричам това, което изпитвам към нея, с никаква фраза. Не беше копнеж. Не беше и страст. Изпитвах нужда да разрежа интимната си лудост към нея и да се хвърля побеснял в пропастта ù.
Обърна се към мен и ме целуна. Доброто момиче. Нещо в мен, което ме притежаваше, изкрещя от възбуда, като многомилионна тълпа. Дъхът ù беше природата, сред която съществото ми трептеше. Онемял я попивах и с лекота голотата ù прикривах. Като тънки клонки под листопад...
© Константин К. Всички права запазени