Папаз дере бе наистина сбор от най-различни характери. Това си личеше още с посрещането на всеки един, който бе чужд за селото. Но най-вече палитра. Пъстра палитра от разнообразие от вярвания. Не само религията беше различна. Дори хора с еднаква религия бяха свободни да избират, в какво точно да повярват. Тук цареше свободата на духа и никой не можеше да я отнеме. Свободолюбието беше най-чисто в сърцата на северите. Точно поради тази причина те се бяха усамотили толкова далеч от останалите етноси. Но нямаше как. Всички останали бяха решили тяхната съдба още преди много десетилетия. Но затова пък в самото село, първи по дух и по чиста мисъл бяха мюсюлманите. Макар и втората по големина общност в Папаз дере, тази консервативна група по отношение на религиозните си вярвания бяха много по-истински като характери. Примери имаше много. Но най-важното за тях беше, че ако не друго то точно те поддържаха мирно и тихо селото. Напук на всички очаквания мюсюлманите и то истинските такива не разпалваха религиозни вражди, не насаждаха верска омраза и не бяха фанатици в религията. Да тук в Папаз дере те бяха живото доказателство как петстотин години робска психика може да накара дори поклонниците на Мохамед да се страхуват от сянката на ятагана. Живеещите в селото мюсюлмани като всички останали жители на Папаз дере, бяха потомци също на нежеланите, на изгонените. Ето това определяше техните благи характери. Въпреки някои единични изключения, в това забравено от цивилизацията място старите хора казваха, че „ако искаш нещо от някого, искай го от мюсюлманин”.

Мюсюлманите в селото живееха предимно в Мурад бей махала. Тази част на Папаз дере, по размер малко по-малка от Папаз махала беше закътана от другата страна на центъра на селото. Една единствена пресечка, водеше към нея и единствения начин да стигнеш до улиците с малките ниски къщички, беше да заобиколиш зад кафенетата. Естествения наклонен терен на Папаз дере, отделяше махалите една от друга и придаваше лек колорит. Но това в никакъв случай не биваше да се тълкува като изолация. Както по централната улица на селото и респективно на Папаз махала бяха разположени магазинчета, кафенета и всевъзможни други интересни места, така и в Мурад бей махала по нейната централна улица можеше да си видят типичните мюсюлмански дюкянчета. Може би беше една умалена имитация на Капалъ чарши, но както се казваше можеше да се намери почти всичко, от което човек има нужда. И макар женския пазар да беше по-голям, то тука със сигурност разнообразието беше колосално. Влизайки на сергиийките можеха да се видят най-напред типичните и разнообразни подправки, характерни за мюсюлманските гозби. От къде ги намираха и от къде ги носеха или произвеждаха никой не знаеше освен тях. Но пък ги имаше и много лесно можеше човек да се снабди, стига да притежава едно много рядко и ценно качество. Пазарлъкът. Да, без да се пазариш нищо не можеше да купиш тука. По пазаренето, търговецът разбираше колко да ти вземе. На „будалите” обикновено взимаха двойно повече, че и тройно, като казваха, че „и да си умен, ако не можеш да се пазариш, си като маймуните”. Затова пък в Папаз дере имаше по-големи шмекери и от мюсюлманските търговци, които лъжеха и се пазаряха много по-умело дори от тези в Истамбул. Това обаче, което най-много привличаше вниманието обаче тук, бяха платовете. Хората от Мурад бей махала имаха уникалната и рядка дарба да тъкат и да правят всевъзможни платове. Някои произвеждаха коприна, някой лен, някой памук. Но всички се отличаваха с голям майсторлък на изработката. Годините и предаването на занаятите бяха научили мюсюлманите на перфекционизъм в платовете. Коприната беше нежна и гладка, ленените платове изящни на допир, а памучните тъкани, галеха сетивата. И всичко това поднесено със аромат на мента, лавандула или някоя друга екзотична подправка. Нафталинът беше нещо абсолютно забранено. А и нямаше за какво да се използва. Платове не застояваха. Всичко се изкупуваше било то от местните жители или от туристите в селото. Но търговците на платове следваха едно основно правило. Те никога не шиеха дрехи. Не защото не можеха, а защото не им беше занаят. В Мурад бей махала, за разлика от много мюсюлмански общности липсваха бъканите с вносни стоки и ментета сергии за дрехи. Тези, които шиеха бяха друг миллет. Определено ромите в Папаз дере се справяха доста по добре със шивачеството. Тази рядка колаборация между роми-християни и мюсюлмани беше ненадмината в света на търговията и занаятите. А какво можеше да се каже за тютюнът. Разнообразието на тютюн и тютюневи продукти беше по-голямо отколкото който и да е било магазин някъде по света. Тук можеше да се намерят ориенталски, местни, азиатски, малайски, та дори кубински тютюни. И всичко това расло на прословута почва на Папаз дере. На тази почва, която северите наричаха „саррат”, а мюсюлманите „кармазъ таш”, тютюнът ставаше двойно по-ароматен, тройно по-вкусен и многократно по-безвреден. Много хора, често идваха от тук да изкупуват тютюн за фабриките, но срещаха „жилавите корени” на мюсюлманските търговци. Цената не се сваляше за нищо на света. Пазарене нямаше. Ако искаш купуваш, ако не „Аллах берекет”. Затова, защото те смятаха, че техният тютюн е погален от ръката на самия Аллах и поливан от Мохамед. Някои по-стари хора дори казваха, че самият архангел Джибрил баел на младите тютюневи растения, за да пораснат. Само така, като станат големи можеха да бъдат видени от очите на Всевишния. Лепкавите листа на тютюневите растения се чувстваха като децата на съдбата. Както житото растеше за християните, така тютюнът растеше за мюсюлманите. Тези две растения имаха сакрално значение за Папаз дере. Никой не смееше да разоре нива с пшеница или такава с тютюн. Освен ако не искаше да си навлече гнева на Всевишния. И без значение как се казваше той – Йехова или Аллах, то бе готов да наказва… И двата миллета обичаха земята, но дали тя ги обичаше толкова много, бе отделен въпрос. Защото, когато ставаше дума за земята, дори бащината религия не бе толкова силна, да предпази от караници… Но изглежда Аллах бе добър с мюсюлманите и прощаваше. Точно поради тази причина в Папаз дере най-големите арендатори бяха именно от този етнос. Дали защото бяха умели в каквото и да се захванат или с божия помощ, то земеделието на селото преуспяваше.

Мурад бей махала беше разположена върху естествен баир и всяка една точка от селото, дори входа към Картал махала и отдалечената Домуз махала лесно се забелязваха. Много често казваха, че мюсюлманите си бяха избрали най-стратегическата част от селото. В действителност беше така. Махалата можеше да се сравни с малка хълмиста крепост, с един-единствен вход и отвсякъде заобиколена от камъни и дървета. Камъни покриваха и красивите и чисти улички на Мурад бей махала. Приличаха на павета, заоблени от времето и от стихиите на планината, камъните лъщяха всеки изгрев, като че ли бяха намокрени с вода. Верно, че бяха малко хлъзгави особено зимата, но за сметка на това предлага за децата и по-разкрепостените вдетинени духове, незабравими възможности за забавления. Макар, че улиците бяха тесни за спускане с чувал през зимата, то не едно или две детски седалища бяха редовно охлузени от по-твърдия лед. Къщите бяха нисички, като придаваха на махалата оня приказен вид от хиляда и една нощ и може би някаква тайнственост. Съчетано с ароматите на всевъзможните подправки и тютюни, дори простото минаване през Мурад бей махала докосваше до дъхът на Ориента и създаваше един уникален спомен, който можеше да се почувства или тук, или в далечните Азиатски държави. И макар да бяха ниски, къщичките бяха достатъчно големи за събират многобройната челяд на хората от махалата. Като че ли постройките бяха живи и винаги можеше да се детска глъчка и смях. Липсата на питейни заведения, можеше правеше тази махала на селото една от най-тихите особено нощно време. Мюсюлманите бяха направили по улиците специални фенери. Така махалата никога не зависеше от електроснабдяването на селото. А и когато сърцето и весело електричеството не беше нужно. Защото пламъкът на газените лампи бе тази стихия, която може да събуди истински усмивки, особено когато е съчетан с добрата нощна компания.

Една постройка обаче се отличаваше съществено на фона на ниските бели хоросанови къщички в Мурад бей махала. Това беше джамията. В действителност тя беше единствената конкуренция по мащабност на голямата черква в Папаз махала. Но за разлика от нея беше не по-стара от 60 години. Старите хора разправяха, че в селото липсвала джамия цели двеста години, след като северите били запалили малката такава. Тогава бил последния конфликт между севери и мюсюлмани. Но новата джамия наистина носеше целия облик и колорит на Мурад бей махала. С една единствена подробност, нямаше нищо кичовско и претрупано в нея. Беше подобно на църквите и манастира, един от архитектурните шедьоври. Беше кръстена на махалата – Мурад бей джами. Носеше името на един от най-видните мюсюлмани на Папаз дере – Мурад бей. Казваха, че именно с неговото злато, което било намерено преди 80 години на дъното на един кладенец на края на махалата е построена именно джамията. Но освен, че беше оставали огромно заровено имане и то на различни места според легендите, това и е единствения мюсюлманин, който някога е управлявал Папаз дере. И то не през времето на османското владичество. Старите имами казваха, че е бил най-„добрия” мюсюлманин, защото е следвал винаги точно Корана, без ни най-малки отклонение. Без грам, дори по-малко, фанатизъм в религиозното си мислене. Той е възприемал всички като равни, без да ги дели по етнос или други признаци. Предполагаше се, че е имал син, но тъй като никога не е имал жена до себе си, така и не се знаеше, дали родът му бил продължен. Но името му така или иначе продължаваше да живее в името на голямата джамия в Папаз дере. А сградата беше неистина красива – висока, бяла, светла, зовяща правоверните мюсюлмани на молитва. И както и църквите носеше както преклонение пред благия Аллах, така и страх от силния Аллах. Може би затова в Папаз дере битуваше схващането, че храмовете са направени да плашат. Това беше само половината истина. Наистина храмовете имаха впечатляващ размер, но докато църквите впечатляваха със своята колосалност и мощ на грубите и ъгловатите форми и със колоритността на иконописта, то джамията създаваше чувството за една мекота на архитектурата. Нямаше остри ъгли, нямаше ръбове, нямаше нищо което да те накара да погледнеш от другата страна. Беше нетрадиционно и нетипично по-малките джамии да имат толкова минарета, но тук наличието на цели четири беше интересно решение, което се криеше във факта, че Мурад бей винаги е искал по-всички посоки на света да се чува зова за молитва, без оправдания, без излишни напомняния. Точно заради това нямаше и високоговорители по тях. Зовът за молитва, се чуваше благодарение само на гласа на мюезина. Със силата на огромните бронзови и месингови камбани на черквите, звучаха гласовете от минаретата. Но това не биваше да се възприема като конкуренция или съревнование на религиите. Това беше начинът да се накарат хората да влязат в храма. Светлосиният стъклен покрив на мюсюлманския храм, караше влезлите в него да видят светлината на безоблачното небе, да се докоснат до това, че Аллах е велик, и че по неговата воля небето е синьо, за да му се радват вярващите. Същата топлина, същата кадифеност идваше и от мекия килим застилащ мраморния под. Върху килима бяха извезани хиляда и една звезди и един полумесец. Нямаше една еднаква звезда по килима, както нямаше и една еднаква звезда по небето. Старите казваха, че всяка звезда е един добродетел, който човек трябва да притежава.

Честият ислям далеч не бе онази фанатична и брутална религия, за която се смяташе. Особено тук в Папаз дере. А мюсюлманите не се определяха нито като сунити, нито като шеити, дори не си и помисляха да се категоризират в някоя група. Те просто бяха истински вярващи. Това ги различаваше от всички онези, които се биеха в името на Аллах. Също като онези, които се биеха в името на Христос и в името на Господ. Но това рядко съчетание от религиозна хармония между християни и мюсюлмани съществуваше само там където агнето не струваше повече, от чистото сърце. Тук в Папаз дере…