Дядо Пимен беше седнал в голямото удобно кресло в игуменската стаичка и размишляваше. Старецът се бе облегнал на лакътя си върху бюрото, а погледът му се беше втренчил в старата икона на Богородица и Младенеца. Така той стоеше вече половин час. За какво толкова мислеше възрастният игумен? Дали за новата църква, дали за предприемачите, които са го търсили, дали за отчетата, които в последно време правеха само сеирджийски работи, погледът му не искаше да каже. Бе толкова необятен, че когато човек погледнеше в сините очи под вече побелелите вежди, сякаш виждаше мъдростта на морето. Но сега това „море” бе бурно, страховито, сякаш във всеки един момент можеше да вземе поредната си жертва. Но дядо Пимен нямаше да убие никого. Той не умееше да наранява. Неговите жертви бяха единствено в името на истината и добродетелта. Строгият му глас и страховития му поглед бяха най-силните му оръжия. Всеки, вгледал се в измореното от житейския препятствия лице, не можеше да издържи и поддаваше както тежките дъбове падаха под напора на планинските гръмотевици. Така възпитаваше характери, ставаше техен баща.

Медитацията на игумена беше нарушена от тежкото почукване по вратата на стаичката. Без да чака отговор от стареца, вътре влетя запъхтян и леко залитащ отец Иларион и плетейки краката и езика, отчето се опитваше да каже нещо. След като този стряскащ субект направи три кръга в стаята и докато дядо Пимен се помъчи да каже нещо, пияницата излезе и затръшна вратата на стаичката със същата сила, с която беше влетял неканен. Изумлението на стареца не беше такова, каквото трябваше да се очаква от една подобна картина. Но какво да се направи. Явно горкият игумен не беше успял да възпита достатъчно добре отец Иларион така, че да го направи свой наследник. Вместо това, ракията продължаваше да обучава дълбокогласия отец в своите сладостни занимания и да превръща Алкохолизма в ново религиозно направление на Християнството. Дядо Пимен поклати глава и стана. Той отиде до малката библиотечка, намираща се до отворения прозорец и взе Светото Писание. Разгърна го на една хартиена отметка и зачете наум. След малко затвори Библията, върна книгата, седна отново на дървения резбован стол и с едно „Ще имам аз наследник от тоя манастир, ама друг” отвори едно чекмедженце от бюрото. Извади от там няколко листа и започна усилено да пише. Старецът въртеше писалката толкова изкусно и методично, че човек можеше да си помисли, че е учил в католическа средновековна школа за писари. Дали пишеше биография, документ или нещо друго, старецът успяваше да прикрие добре, тъй като всеки един красиво изписан лист поставяше в касата на манастира. А от нея само той имаше ключ. Не веднъж обаче, беше откривал следи от гвоздеи, тел и всякакви предмети, с които явно вътрешни хора са се опитвали да докопат нещо от касата. Но тъй като в нея отдавна нямаше пари, тъй като всичко отиваше за поддържане на вече остарелите сграда, то опитите бяха намалели. А откакто манастирът имаше банкова сметка в града, „вътрешните хайдуци” се бяха съвсем отказали от пипането на касата. Дядо Пимен имаше едно наум, кой може да е бърникал с гвоздеи в ключалката, но не искаше да създава излишно напрежение. Именно затова не беше привикал всинца отчета, че дори и Ана, че дори и клисаря. Макар клисарят да се вясваше в манастира от дъжд на вятър, за да удари два-три пъти камбаната в манастирския храм, за да може да вземе заплата, нямаше как да бъде изключен от заподозрените, понеже имаше ключове от всяка една врата. На молбата на игумена да върне ключовете, Димитраки отговаряше, че не е дошло още времето. Бог му бил поверил ключовете, Бог щял да му ги вземе. Старецът обаче вярваше, че куче, което лае, не хапе и че Димитраки не би посмял да пипа, защото така или иначе рядката му поява в манастира щеше да го обвини веднага в което и да е посегателство в манастирската собственост. Затова си кротуваше. Но, пръв „Раковски” сред всички, подстрекател и въстаник беше отец Методий. Този тихичък на пръв поглед слаб и измършавял човечец, беше доста потаен, но винаги с бистър и щракащ ум, готов да изкара дори бабите на война в името на някой светия и мъченик. Всички тези питомци на дядо Пимен му създаваха ежедневни грижи, от които днешната проява на отец Иларион бледнееше по колоритност. Селските зевзеци имаха една приказка, че на дядо Пимен всеки ден му излизала нова бръчка на челото заради „циркаджиите”, които имаше на главата си. Но имаше и такива, които да го слушат. Един от малкото такива беше отец Анастасий. Дребното старче беше толкова добро, че на младини, когато искаха да го правят игумен, сам отказа да се бори за поста с ишеретите на другите. Тогава за малко отец Иларион да стане „началник”, но уви, старият игумен Кирил си взе за наследник отец от града. Дали сега и дядо Пимен да не направеше така. Имаше време за тая работа.

Беше почти четири часа следобед, когато на тежката манастирска порта се похлопа. Ана остави калестирчето, с което прекопаваше градинките близо до портата и отиде да отвори.

- Кой хлопа? Не приемаме гости по това време!

- Момиче, ние сме, от строежа! Идвахме преди няколко дена да говорим с игумена, като го нямаше. Искаме сега да приказваме с него.

- Сега ще му обадя. Чакайте вънка.

Ана тичешком тръгна да извика дядо Пимен. Точно щеше да влезе през вратата, когато на пътя ù се изпречи отец Иларион, видимо още не изтрезнял.

- Къде, оттивашшшш, моеттто момишенце, а? Къде отивашшш.

- Отче, дръпни се, че бързам, няма време да се разправяме сега!

- Ааа, не трябва да се бръза на тая швят… Бръзата кушка слепишки ги рашда. Пак шта питам, де отиваашш.

- Отче, дръпни се като ти казвам, бе!

- Дръпам се де, дръпам се, ааааааааа дншка целия швят само се люлее и се ядосва. Даже игумена ми са стори раждвоен така. – отец Иларион хълцаше на всяка трета дума и беше изключително трудно някой да му разбере кога е в нетрезво състояние. Въпреки всичко нямаше лош пиянски нрав и беше по-скоро досаден, отколкото опасен. Именно затова игуменът го оставяше да прави каквото си иска. Щом не прави бели, нека си пие. Който трябва, ще го съди на небето.

Ана изкачи витата стълбичка до стаята на игумена и почука свенливо на вратата. Старецът позна нежната ръчица по грубата дървесина.

- Влез, Ана!

- Дядо Пимене, вънка на портата чакат онез хора, дето ти разправях, че идваха, да приказват с тебе.

- Отпрати ги, дъще, нямам желание да говоря по такива дела в момента. А и виждаш брата Иларион пак са го „нахапали молци”, ще има да ни приказват манастира до Света гора чак.

- Ама те са много настоятелни, щом за втори път идват, едва ли ще им хареса да ги отпращаме пак. Нали ги знайте с тез тъмните очила, да не вземат да напакостят нещо на манастира, да си го връщат.

- Ти се не бой за манастира. Докато аз съм начело и Господ пред мен, няма кой да пипне и с пръст светата обител. Ама, хай, ще им угодя.

- Добър човек си, дядо Пимене!

- Ана, запомни от дяда си игумен. Добрите хора не се познават по добрите дела, а остават скрити. Само св.Петър, моето момиче, знае кой е добър и кой лош. Че и аз не съм добър човек. Ей на, преди малко отказах заради себе си да пусна в манастира хора. Туй не е добро. Ох, тези стълби млади крака вече трябва да ги качват. Аз съм за малката собичка долу. За моите години ли е да се занимавам с цял манастир.

- Няма ли да избереш наследник?

- Търпение, Ана, търпение. Най-напред да видим къде да заключим Иларион, да не почне да рецитира „Откровение”, виж може някой да ни застреля тогава.

Благата усмивка на игумена накара момичето да се усмихне с онази наивна детска физиономия. Но зад нея се криеше желанието поне за миг да види мъжа с дяволския, змийския поглед. Асен. Тя си го представяше почти всяка вечер. И макар да смяташе, че е грешно, нейното съзнание надделяваше над разума и извикваше хилядите образи на едрия мъж с черните очила. Бе толкова млада, толкова невинна. Защо дядо Боже ù изпращаше такива изпитания на това време.

- Ана, внимавай, ще се подхлъзнеш на стъпалото.

- Простете отче, разсеях се!

- Ако не те познавах от пеленаче, щях да кажа, че си влюбена. – дядо Пимен се ухили широко, а Ана се изчерви толкова силно, че едвам не потъна в тежките гранитни стъпала.

- Не се срамувай от себе си, дете! Каквото е дадено от Бога, не бива да се отрича. После за тая работа ще приказваме, сега иди да излъжеш отец Иларион и го заключи в избата долу, докато не ги отпратя тез хайдути. Да ги видя какво ще дирят на света земя.

Игуменът взе бастунчето, което оставяше на парапета пред вратата и подпирайки се на него, тръгна към манастирската порта. Каменната пътека беше дълга около петдесет метра, но старецът ги измина като че ли за няколко секунди. Неговото съзнание работеше толкова бързо, че помагаше на изнемощялото тяло. Когато отвори портата, пред него бяха трима мъже – най отпред Асен, зад него англичанчето и още един бодигард.

- Добър ден, отче! Ти ли си игуменът на манастира?

- Аз съм, чадо, аз съм!

- Ние сме дошли по работа да те питаме нещо. Ще ни приемеш ли?

- Що да ви приемам, да спите ли ще оставате. Гости ли ще сте, че да ви приемам. Отец Анастасий каза, че сте идвали преди няколко дена, сте искали благословия? Каква благословия мога аз да ви дам, ако и сам Господ не може да ви даде?

- Отче, запази си литургията за неделя. Искаме да дойдеш да осветиш строежа на новата църква, за там благословия да дадеш!

- Момче, я ми разправи кой иска да я прави тази църква. Защо се е нагърбил посланик на Бог да става?

- Ето го моят началник зад мене. Не говори български, аз се оправям с нещата около строежа.

- Тогава що ми идва на крак, като няма да приказва. Преводачи в таз държава няма ли?

- Идва, за да е сигурен, че няма да ме излъжат отчетата! Простете, и Вие бяхте отец, нали?

- Ти кажи що се е наел черква да строи?

- Жена му е българка… Сънувала, че на това място трябвало да вдигне църква, ако иска да ù се сбъдне най-съкровеното желание.

- И какво ù е желанието?

- Отче, като ме гледаш, да ти приличам на Мойсей. Аз сънища не тълкувам. Аз идвам да уредя освещаването на строежа и туй то. Ако трябва, ще си платим.

– Не те ли е срам, бе момче! Идвате по никое време в манастира! Просите благословия! Нещо друго? Да ви дадем и буркан с туршия да може да си замезвате насред пости? Хич не ви вярвам. От четиридесет години съм игумен, ама хайдути като вас не съм виждал. Англичанин, жена му българка. Сънувала била. Ще ù се сбъднело желанието. И какво е то? Да печели злато и пари? М? Това ли е? В религията място за такива неща няма, синко! Благословия на фалшива църква няма да дам. Извикайте си отец от града да ви освещава. От моя манастир такъв няма да намериш. Вървете си и се молете на Бог да ви прости всички грехове, които ще направите, само за да вдигнете черквата.

- Отче, помисли си пак! - Асен беше показал пистолета си от сакото и го държеше така, че игуменът да го вижда!

            - Само Бог, ще ми вземе живота момче! Върви си!

            Англичанинът разбра, че сделката не се получава, кимна на другия бодигард и той се втурна към отеца. Дядо Пимен като видя, че ще го събарят, замахна с бастуна и перна безличната горила в главата. Асен, в пристъп на гняв, събори на земята стареца и тръгна да вдига другия мъж. В това време Ана и Димитраки бяха видели от стълбите до лозата какво става и се втурнаха да помагат. Щом излязоха на прага, очите на Ана се срещнаха отново с тези на Асен.

            - Внимавай, малката! По-добре да убедиш дъртака да дойде да освети строежа…