Бялата върба пред черквата в Папаз дере всяка година биваше окастряна от основата си до върха, щом дойдеше деня на Цветница. Всяка сутрин на светлия празник викаха рано сутринта Хаджи Трендафил да дойде с острите ножици. А какво красиво дърво е самата върба. Прекрасен сивкав ствол с набраздяванията на времето. Леко жълтеникавите малки миналогодишни клонки, които светеха на слънцето, подобно на кристалите по клисурите на местността. И малките тънки клончета – дълги, напъпили като за последно, с едри уникални и големи листни пъпки, които показваха мощта на дървото. Предният отец, който отговаряше за храма, отец Василаки, казваше, че върбата има корени сигурно чак до Пъклото. И не случайно край основата, където личаха раните от отсичането на старите дънери, върху половината от тях ясно личаха следите на огъня. Огънят, който неколкократно се е опитвал да пречупи дебелия, но крехък ствол. Но явно „водите на Коцит” пояха добре корените на дървото и то даваше векове наред в жертва своите клонки за деня на Цветница. А след празника, когато минеше Великден и Гергьовден, по ствола можеха да се видят новите лакомци, които през годината щяха да оформят новата корона на върбата така, че и догодина да може отново тя да бъде Връбницата.

Хаджи Трендафил вървеше по калдъръмените улици на Папаз дере рано сутринта, нарамил буковата стълба и запасал ножици. Тъй като той беше потомък на ковачи, бе усвоил до голяма степен занаята и умееше да изкове и наточи такива ножици, че дори и купените с лазерни, диамантени и ред други покрития и нарези не успяваха да са конкуренция. На младини той бе посетил Божи гроб, откъдето бе станал и хаджия, но най-важното бе, че оттам беше донесъл един огромен стоманен прът. Не казваше никому откъде бе намерил тоя прът, но във всяка ножица той поставяше и по едно парче от тоя метал. Когато го питаха защо слага само 2-3 стружки от стоманата, той отвръщаше, че така слага частица от себе си и частица от Господа в ножицата. И дали това беше истина или не, нямаше такава ножица изкована от Хаджи Трендафил, която да се е счупила или захабила с годините. Неговите инструменти се предаваха в поколенията и никой не смееше да ги продава, заема или да ги поиска от някого. А днес старият вече Хаджия бавно вървеше към черквата, където щеше да отреже върбовите клонки за празника. Той погледна небето и се заслуша във вятъра. Днес той беше по-различен от всяка друга година. Вчерашният дъжд му говореше, че времето си прави джумбиш. Не бе наред нещо определено. А и слабо ръмеше. Малките капчици попиваха моментално върху повърхността на стълбата на хаджията и малкото мокро петънце изчезваше за секунди. Възрастният мъж знаеше, че днес ще вали доста. Но не дъжд. Водата, която бе влякла вчера и бе закаляла дори пшениците, макар и почти пред изкласяване, означаваше, че Бог не е доволен от ставащото в селото. Много лошотия се беше навъдила според стария хаджия. Неговите крачки сега се стелеха бавно, отекваха слабо, но въпреки това създаваха усещането за една мудност. Не затишие пред буря, не дори буря. Та нали вчера без предупреждение продънилата се небесна шир изля много повече от вода в Папаз дере. Потопът довлече онези тегобни чувства, които само старите хора от селото знаеха. Младите не разбираха, но не и Хаджи Трендафил. Той се боеше от това историята да не се повтори. Да не се повторят разказите на дядо му. Да. Иван Пишманхаджията беше разказал много истории. Но всички го смятаха за луд и за палячо. Макар и дядо на Хаджи Трендафил, старецът дори на тези години трудно проумяваше всички онези разкази, толкова колоритни, толкова забавни, винаги разказани с чувство. Но разказа за големия дъжд в Папаз дере не можеше да бъде пренебрегнат. Когато стигна до двора на черквата, Хаджи Трендафил усети капките пот, които избиваха по челото му. Подобно на роса, те показваха, че идва нов сезон, но за хората всеки нов сезон означаваше, че остаряват. Това означаваше, че стълбата тежи повече тази година и не защото е мокра. Както обичаше да казва хаджията – старите кокали натежават с годините, не защото трупат килограми, а защото натежават от греховете.

Отец Стамен отвори портата на църковния двор, за да може хаджията да влезе със стълбата. Каменните пътеки в двора бяха лъскави от ръмящия дъжд и отразяваха всяко едно движение. Малки червени великденчета, или както децата им казваха божи кравички, пъплеха в устрема си да се скрият. Бе невъзможно да не настъпиш някое от тези пъстри и ярки животинки. Ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да открие, че те, подобно на мравките, се движеха в големи пътеки и бяха си направили гнездо точно върху големия чинар до сградата на черквата. Големият му ствол приютяваше всяка една божия твар, търсеща подслон. Така, както би трябвало и църквата да приема всеки, който почука на нейните порти. Въпреки това отчето Стамен заключваше двора с четири огромни ключа, все едно държеше катанците за Ада и не пускаше никого, особено нощно време. През деня отваряше църквата от сутринна и следобед щракваше отново тежките резета. Въпреки че игуменът му се караше най-редово, твърдоглавото кръглолико и червенобузесто отче не отбираше от дума. Хората казваха, че ако Господ е избирал поповете заради заслугите на селото, то трябвало да са много грешни, за да е турил отец Стамен на селската черква.

- Хаджи, абе закъсняваш тая заран нещо, Бог ще ма прости, ама може ли така да се моткаме бе, празник е днеска.

- Отче, стига си мърморил, ми отивай да викаш жените да помагат да събират клончетата, не ми намирай махна. Догодина да знаеш, ни ножици, ни трион, ни дяволи… Ще си режеш сам върбата.

- Въх, прости, Боже, греховните му приказки. Хаджи, прощавай не исках да та обидя… Знаеш я моята голяма уста, не са затваря и тя като ханджийски порти, ама на - и на мене онез там кикимори ми мърморят цяла заран… Що не идвал Хаджи Трендафил, тоз хаджия къде се мотае, да не кове сега ножиците… И аз, хаджи, и аз са нервирам, Боже, прости ма, пък и нали знаеш - не съм пръв Лот за Рая…

- Отче, много приказваш, работа не вършиш ми се струва…

- Отивам да ги викам, отивам…

Хаджията се зае да реже младите клони на върбата. В това време отчето тръгна към една от църковните постройки, където жените, дето раздаваха на миряните клончетата, чакаха отеца да ги извика. През цялата пътека от около петдесет метра отчето не спря да мърмори как бил божи човек и как хаджията не можело така да му приказва.

- Айде, бульо Стефано, како Недо, хаджията дойде, можете да отивате да събирате пръчките.

- Отче, ти уж си свят човек бре. Пръчки ли са казва на върбовата клонка. Ей, ама и ти имаш една уста, дето сам си викаш акана като ханджийска порта. Като са разчекне, може да минат от там петдесет човека, без да си закачат лактите. Брех, то и ний мърморим, ама ти… Не мож' та разминахме…

- Вий тука да не съм ва сложил да ми дрънкате? Аз що ви плащам от черковната каса? Ей на - на празник се ще са намери някой недоволен…

- Отче, ний може да работим за празника, ама то да не е ей тъй за „Бог да прости”? И ний гърла у нас имаме да храним…

- Бульо Стефано, ако Господ чува какви ги наприказва, не та знам как няма да та е грях да пипаш върбовата клонка! – Хаджи Трендафил беше чул какво приказва жената, когато вървеше през пътеката. – И се чудя всяка година не ви ли омръзна едни и същи препирни сутрин.

Двете жени се спогледаха неловко, погледнаха и отчето, сконфузиха се, че хаджията им прави забележка и започнаха да си вършат работата. Те трудно можеха да осъзнаят реалния смисъл на църковните празници и намираха в тях единствено начин да получат някоя друга пара или пък някой друг килограм черковно жито. Но това, което притесняваше най-много стария хаджия, беше липсата на духовност дори и в неговите набори. Нямаше я вярата, дори оная вяра, която преди една година беше тук. Както се случваше толкова в това село, че малко по-малко, година подир година всяка една морална ценност си отиваше, както си отива и водата в пресъхващ кладенец. Капка по капка се процеждаха всички добродетели през решетото на парите и скъпоценностите, и материалното и попадаха в бедната почва на душата, където вече нищо не искаше да покълне. Семената от притчата на Христос наистина се оказваха непосилни да пуснат корени там, където дори не бяха желани. А те не бяха желани там, където пътят на духовността беше отклонен с фалшивите пари, дарени за построяването на църква. Да. Хаджи Трендафил си беше направил сметката, макар да не беше завършил училище, че парите на англичанчето поквариха селото за отрицателно време. Но не пряко, а малко по-малко. Неговите пари отидоха при кмета, за да може да отчужди земята. Оттам всеки малък или стар тръгна да дири бащини и дядови имоти. Скараха се хората за земята. Скараха се за бащините си кости, както казваше хаджията. Затова дори природата се изметна, затова и на Лазаровден небето се продъни, но не за да измие всичките грехове, както Всемирния потоп, а да докара „калта и мръсотията”. Те щяха да затрупат и най-малката човещинка в душите. А другата седмица беше Великден. Дали щеше да възкръсне Христос отново в душите. Не се знаеше. Но преди всичко трябваше душите да бъдат приковани. На кръста. С остри гвоздеи. И копието. Копие, което вече бе опряно в плътта на хората, но трябваше само един тик то да се забоде близо до костта, където болката бе най-силна и най-отровна…

Клоните на върбата в двора на църквата малко по малко оредяваха. Те капеха нежно и леко, като сутрешния ръмеж. Жълтозелените пъпки по клонките се ронеха и създаваха една игра на фигурки във въздуха, те даваха онази красива свежест, която успяваше да замаже всеобщата потиснатост. Когато един слънчев лъч успя да пробие през тежката облачна пелена, Хаджи Трендафил и отец Стамен се прекръстиха. Господ беше решил днес да бъде добър с хората.

- Отче, май днеска от небето няма да ни съдят?

- Да не дава Бог, хаджи, да не дава! Вчера ни наказа, барем да се бяхме усетили преди, да сме по-добри…

- По-добри отче, няма да станем, ама може поне да вярваме, пък ние и туй сме забравили. Ей, на сутринта като минавах покрай къщата на даскала, дето оттам не съм чувал и една приказка висока, пак се караха. Казвам ти, отче, тая църква, дето я строят мутрите, не е на добре.

- Шшшшшшшт! Да не чува дявола, хаджи! То не е хубаво да се приказват такива работи, ама на мене арменското отче ми каза, че там имало лоша далавера. Пък оня ден са ходили и са посегнали на игумена, ама туй от мене не си го чул, да знайш.

- Да пази, Господ и да варди, отче, ако туй, дето ми го разправяш, е истина.

Слънцето пак се скри и още по-плътна пелена затвори небето. Облаците сякаш бяха чули какво си говориха отец Стамен и Хаджи Трендафил. Сивите кълбета бавно се придвижваха едно към друго и създаваха напрежение. И ръмеше по-силно. Земята беше мокра. Дори леко хлъзгава. Камъните, които бяха побелели, сега се отичаха от по-голямото количество вода. Тътен разтърси планината и денят се освети от блесналата светкавица. Жените и отчето бяха заслепени от неочакваната природна стихия и се дръпнаха машинално от дървото. Когато очите им се пооправиха, те видяха, че върбата е ударена от гърма. Дървото пушеше. Хаджи Трендафил го нямаше наоколо.

- Хаджии, хаджи, къде отиде бе. Боже, боже, къде прати хаджията? Толкоз ли сме грешни, Господи?

- Тука съм, отче, тука, съм…- гласът на Хаджи Трендафил се чуваше иззад къпинака в двора на черквата. – Изфърли ме чак в къпината - ей на! Добре, че не 'зех желязната стълба, хуб'о, че на мекото паднах.

- Късмет си извадил, хаджи!

- Не късмет, отче! Предупредиха ни вече два пъти! Трети път няма да има. Спомни се дето дядо разказваше за Акааали каага.

Мърморещото отче остана сащисан, загубил ума и дума, когато си припомни легендата. Той бе сигурен, че наистина – „Трети път няма да има!”