Картал махала бе от онези тихи местенца, в които човек можеше да загърби всички свои проблеми и до остави душата си да почива. Но за съжаление махалата с високите каменни къщи не бе курортен комплекс, а зорко охранявана територия. Северите не искаха никой да им се бърка във вътрешните дела и в махалата пускаха само след обстойна проверка през единствения вход. Всъщност той не бе единствен, но другите пътища за махалата бяха далеч по-заобиколни и объркани. Дори северите не искаха да ги използват. Но искат или не арендаторите ги ползваха, за да могат да стигнат до Алла дере. Но само до там. След тази нива следваха северските ливади и ниви, които също бяха непристъпна територия. Преминаването през Картал махала не бе трудно, стига да не пипаш нищо, да не обидиш някого или да не заглеждаш прекалено девойките. Северският характер, колкото и мирен, можеше да пламне много бързо и от посетител да бъдеш изправен „на съд” в големия и бял мраморен Палпазар. Но това се бе случвало твърде рядко в модерната история на Папаз дере.

Леина беше влязла в къщата си, която Сварот беше наредил да бъде построена специално за пазителката на Заветът и Кръвта. Въпреки, че се чувстваше самотна в голямата бяла къща, девойката се радваше на огромната свобода, която бе получила. Но тази свобода беше наниз от отговорности, които тя трябваше да изпълнява. Като пазителка, тя бе един от основните съдии в Палпазара, а това, което най-много я притесняваше е да не се наложи някой ден срещу нея да стои баща и. Нравът на каагата не веднъж бе разбунвал духовете на Картал махала и трябваше още много малко, раазините от верните вълкодави да се превърнат във вълци, които да отведат каагата към високата и масивна сграда в центъра на махалата. От това Леина се боеше най-много. Но сега нямаше време за такива мисли. Пожарът, който изпепели пшеничните ниви до гората и многото версии, които каагата и раазините развиваха бяха твърде объркващи. Леина не преставаше да мисли за тези странни бели хора, които баща и подозираше за всяко нещо, което се беше случило напоследък. Искаше и се да разбере.

На вратата на къщата и се почука. Леина отиде полекичка и надзърна през ключалката. Последните няколко дни я бяха наплашили доста, така че тя се не бе сигурна, кой може да бъде със всяка едно почукване на вратата. Беше Сварот каага. Бащата на момичето беше дошъл вероятно по доста важен въпрос, иначе не би напуснал своя пост близо до началото на махалата. Там той прекарваше доста време. Тъй като беше и пазител на цялата малка общност, неговото присъствие там, където се допускаха хората или гонеха натрапниците беше жизненоважно. Каагата се тревожеше много за своя малък етнос и правеше всичко по силите си за да може да го съхрани. Не случайно, макар никой закон да не го изискваше, Сварот трудно даваше разрешение северите да се женят за хора от другите религии. Това можеше да се случи само ако външният човек приемеше да живее в Картал махала. Но и никой не беше спрян да си отиде по собствена воля. Уловката беше там, че той вече не бе добре дошъл тук в Картал махала. Не бе предател, но и не бе желан. В тази къща, където живееше Леина, може би Сварот беше един от малкото, които биха се осмелили да почукат на портата. Всеки север знаеше, че пазителката на Заветът и Кръвта има волята и силата да наказва всяко едно провинение, а това да безпокоиш главните повелители на Палпазара, беше престъпление. Ходатайстването и подкупите бяха още по-голямо нарушение. Ето защо само каагата и раазините имаха достъп до този дом. Домът на пазителката.

Леина отвори бавно врата и зад масивната дървесина, блестяха само нейните очи – наситено черни. Тя не обелваше и дума, сякаш чакаше каагата пръв да започне разговора. Всеки от двамата заемаха равни рангове в северската йерархия, може би това ги спираше. Спираше ги като севери, но не и като една кръв. Властната натура на Сварот не можеше да пренебрегне факта, че Леина е негова дъщеря. Но той налагаше мнението си като каага, само тогава, когато е от значение за цялата северска група.

-Няма ли да ме пуснеш да вляза? – Очите на сварот бяха широко отворени в своеобразна усмивка. Това бе твърде рядко чувство по неговото лице и Леина в първия момент отново го погледна дали в действителност това е баща и.

-По каква работа си тука, каага? Ако хората видят, че идваш толкова често при пазителката, ще започната да говорят. Все пак…

-Все пак съм ти баща, недей да забравяш и този факт. Това че майка ти те направи пазителка на Заветът и Кръвта, не те прави родоотстъпница. Не забравяй какво пише в „Кръвта”…

-Знам много добре какво пише там, каага… И все пак по какъв въпрос?

-Леина, пусни ме да вляза като твой баща, не съм дошъл тука като каага… Искам да говорим нещо!

-Влизай тогава, ти си каагата, твоя е волята в Картал махала.

Сварот преглъщаше трудно всяка една от тежките думи, които Леина отправяше към него. Тя бе толкова ядосана още откакто каагата я остави в малкия лес, за да освободи черния вълкодав. Все още не и беше ясно какво цели с това Сварот и в чия полза ще е това. Кого ще накаже това животно, което беше държано в каменна сграда дълги години. За какво бе жадно то? Дали за човешка кръв, за човешки грехове? Или просто трябваше да всява страх, също като каагата? На тези въпроси девойката не можеше да си отговори и това я правеше нервна, раздразнителна… Това, че каагата, нейният баща у беше оставил, сама без тя дори да подозира какво ще пусна на свобода, за нея бе изключително подло. Тя трудно разбираше всичко това, което Сварот правеше.

-Леина?! Последно време се отчужди от дома. Не идваш… Арс и Карно все питат, кога ще се прибере Леина.

-Аз съм пазителката… Не е нужно да се връщам към родния си дом. Казано, че мога да живея и тук.

-Какво е това държание, дъще. Защо създаваш и ти напрежение върху главата на стария каага. Вече не съм млад, не съм за тези неща.

-Ясно. Затова остави младата си кръв при онова нещо, което можеше да ме разкъса и то два пъти. Или си забравил. Повече съм благодарна на майка си, мир на праха и, и на Тервел, за дето ме спасиха от зъбите на онова нещо. А баща ми… Великия Сварот каага. Него го е грижа само и единствено за северите. Той няма семейство. Всичко останало е на заден план щом става дума за Картал махала. Арс и Карно питали били. Те са същите като теб, безчувствени. Както пише в Заветът и Кръвта – чувствата са за слабите… Къде остана този баща, с когото ходехме да яздим вълкодавите по горните ливади. Някъде заровен в мисли как да си отмъсти на тези бели хора, с робите и чалмите, които се опитали да го убият преди единадесет години. Не… Това не е Сварот моя баща. Това е…

-Стига!!!!! Трябва да се срамуваш от думите си! Не те ли е срам да разбутваш дори на майка си кокалите от земята. Тази, която ти даде дарбите на пазителката, преди за умре. Тази, която помниш само благодарение на тази дарба. Не разбираш ли Леина. Ние не сме обикновеното селско семейство, което да сее пшеница и латица и да ходи да язди вълкодави. Ние си имаме отговорности. Знаеш много добре с какво са натоварени каагата и пазителката. Ти се аерат-аерал Леина. Пазиш и двете книги. В миналото не е било така. Носиш на плещите си повече власт дори от каагата… А се държиш като десет годишна. Трябва да проумееш, всичко, което правя. Вълкодавът…

-Вълкодавът беше това, което дори ти не беше сигурен, че щях да оцелея. Дори на теб ти бе чудно, когато се върна. Искаше да жертваш дъщеря се заради…

-Леина, чувала ли си историята на Акааали каага? Помниш ли дядо ти като ти я разказваше? Няма как да помниш…

-Знам кой е Акааали каага. Той е нещо подобно на теб. Когато пуснал чумата на Папаз дере. Нали това е направил? Пуснал е същия този вълкодав…

-Това е така, но не съвсем. Акааали каага наистина е пуснал вълкодава. Тогава животното е убило едно от момчетата на много важен мюсюлманин. Но каагата е пуснал сам вълкодава. Това го е променило. Той полудял. В една буря излязъл по нивите… Ударил го гръм, Леина… Обаче оцелял. Стигнал до просвещение от Всевишния. Това е човекът, благодарение на който има мир в селото от тогава.

-Но какво е това просвещение е защо трябваше и ти да правиш това. Искаш и мен да ме удари гръм, не разбирам…

-Млада си много, Леина. Спомни си като почнаха строежа на църквата. Спомни си и какво пише в Кръвта. Помниш ли пророчеството?

-„Когато над латицата по долината изгрее всяка хилядна луна, кръст ще се вдигне и ще закрие слънцето. Небето ще се продъни във вода в лед и в огън. Ще изгреят жълтите очи, за да вземат това, което не е на хората. И ще го запратят там, където четирите очи гледат, за да набодат сърцето на тоя, който пусна сянката по земята…”

-Построиха църква до Картал махала… Майските порои, гърмът дето щеше до убие Хаджи Трендафил, градушката и то през май… Ние сме длъжни, Леина да пуснем звярът… Това се повтаря на всеки седемдесет и пет години.

-Това са глупости, татко. Това пророчество е глупаво. Втълпяваш си нещо, което не е истина. Не живеем в средновековието. Знам, че това е написано в книгата, но то не е норма, не е закон. Това е един текст, който е добавен дори с друг ръкопис. Всевишния само знае какъв е смисълът му. Който и да го е написал.

-Преди седемдесет и пет години, дъще, Акааали каага е направил същото като мен, за да спасим северите от гибел. Тогава е бил сложен златният кръст на голямата черква в селото. Тогава…

-Престани вече с тези пророчества и неща, които нямат общо с действителността. Къде отиде истинската мъдрост на каагата. Може би се е изпарила тогава, когато са се опитали да те убият. Природата закриля страхливите нали. Пусна вълкодава, за да може да изгони хората от строежа на църквата и за да може да върнеш земите на северите. А всички други неща са чисто и просто съвпадения. И всичко това се опитваш да го прикриеш зад едно глупаво пророчество. Срам ме е от такъв баща.

-Леина, внимавай какво говориш. Всичко правя, за северите. Всичко това правя, за може ти един ден да разказваш приказки на своите деца и внуци и…

-Татко… Не си разбрал, че с тези приказки може да лъжеш всички останали, но не и една пазителка на Заветът и Кръвта. Аерат-аерал не може да бъде излъган, не си ли спомняш каага.

-Прекаляваш, Леина! Ти си ми дъщеря, нормално е да се страхувам за теб и за бъдещето ти. Надявам се да преосмислиш…

-Надеждите са отроче на слабите! Откога каагата започна да се надява, а не да действа?

-Леина, разбери най после… Ако исках да съм тук като каага отдавна да си подчинена на волята ми…

-Напусни дома ми каага, не си добре дошъл тук…

Сварот излезе от къщата на Леина. По неговото лице беше изписан гняв. Истински гняв. Но беше примесен със страх. Каагата наистина се страхуваше от това, което може да случи. Той подозираше, че предстоят да се случат още много неща. Но наистина не знаеше какви. Не знаеше дори дали да вярва в пророчеството от „Кръвта”. Беше толкова размито всичко. Той се замисли над думите на дъщеря си. „Къде отиде истинската мъдрост на каагата?”. Тези думи пронизваха разума му и не му даваха мира. Сварот осъзнаваше, че беше направил много грешки през живота си. Но само съдбата и Всевишния щяха да покажат резултата от тях. Каагата можеше само да се надява това, което си мислеше да не се сбъдне.

Леина избухна в сълзи. Тя никога не бе се осмелявала да говори така на баща си. Емоцията я завладяваше все повече и повече. Тя коленичи на твърдия каменен под, а сълзите и се стичаха на едри капки по него. Попиваха в малка пукнатинка между отделните камъни и мазилка. Съзнанието на Леина изведнъж пламна. Нейните очи от бели придобиха съвсем различен цвят. Сякаш в тях гореше силата на Кръвта, която тя пазеше. Пред погледа и се извиха силуети. Силуети на мъже облечени в бели дрехи и носещи бели чалми. Беше толкова болезнено. Мозъкът и щеше да се пръсне от всичката тази информация. Всичките тези цветове, звуци и говори… Леина не можеше да издържи. Девойката се строполи на пода. Дишаше тежко, като в абстиненция. След минута заспа. Съзнанието и бе празно…