Медицинският център на У. беше малка сграда на два етажа. Първият беше зает от помещение, което трябваше да бъде аптека, но наематели така и не можеха да се открият, затова доктор Енчев го използваше, за да държи колелото си, стари архивни книги и разни боклуци, които хората обикновено трупат в гаража, преди да изхвърлят, когато дойде време за пролетното почистване. Тук също бяха малката остъклена чакалня и кабинетът му. По външно стълбище се качваше горе, където живееше в три стаи с малко, събирани оттук-оттам, мебели, повечето от ерата на комунизма.
Именно по това стълбище крачеше Деян Енчев, специалист по вътрешни болести и джипи на по-голяма част от хората в общината, в онази топла августовска вечер. Работният му ден тъкмо беше свършил и лекарят усещаше умората, пропита във всяка фибра на четиридесет и три годишното му тяло. Беше рано, едва девет и петнадесет, но единственото му желание беше да припадне в леглото и да спи непробудно до сутринта, когато започваше поредното завъртане на до болка познатия му цикъл.
Доктор Енчев с нетърпение очакваше да дойде уикенда, когато по цял ден щеше да кара сърф на южния плаж на У. Щеше да стане към осем сутринта, да си направи закуска и кафе, да натовари дъската и платното върху покрива на стария си Форд – комби, да слезе в далечния край на големия залив, да сглоби сърфа и цял ден да гони вятъра. Когато се умори, щеше да излезе, да изпие една бира, да почисти дъската от солта, да се прибере. За вечеря смяташе да си приготви кюфтета по чирпански – леко запържени кюфтенца с картофи, на фурна, със сос от лук, моркови, малко домати, червен пипер, брашно и вода. Щеше да изпие още една-две бири, докато яде и след това да се разплуе в продъненото кресло, да чете някой от евтините и забавни приключенски романи на Матю Райли и да слуша музика. Може би Роксет. Или Дайър Стейтс. Или Ийгълс. Възможностите бяха неизброими. Но това щеше да се случи чак в събота. Сега беше вторник вечер, началото на седмицата, дето се вика, а Деян Енчев вече се чувстваше като пребито куче.
Отключи вратата на жилището си, хвърли чантата в ъгъла до закачалката и отиде до хладилника в кухненския бокс. Извади овчарската салата, която му остана от предната вечер и я дояде на крак с три филийки хляб, като с последната обра олиото и доматения сок от дъното на купата. После извади бутилката водка, без, за разлика от друг път, да се замисли дали не се превръща в смотан битов алкохолик и отиде да седне на масата до прозореца в стаята, която играеше роля на кухня, трапезария и хол. По пътя мина покрай старата уредба, която купи преди пет години, когато премести практиката си в У. Аудио системата имаше две големи колони, които все още вадеха приличен звук, и три дека за дискове. Натисна един бутон и пусна диска с най-големите хитове на Канзас. Ако помнеше правилно, другите два албума бяха Bitches Brew на Майлс Дейвис и един от соловите на Роджър Уотърс.
Докторът изключи телефона си, наля водка в една водна чаша, изпи на екс една трета от съдържанието ù и установи, че единственото му желание е да се напие. Липсваше дори подтика да се самосъжалява.
Пък и защо трябваше? Наистина, вече бе преминал възрастта, която повечето хора смятат за разцвет на силите, но въпреки пиенето, беше здрав като бик. Доктор Енчев се ухили, но нищо весело нямаше в усмивката му. Нали всички разправяха, че здравето е всичко, другото само си идва? Отпи пак водка и затананика заедно с вокала на Канзас, чието име му беше изскочило от ума. Или те въобще имаха ли постоянен вокалист? Едно време му се струваше много важно да познава в детайли историята на любимите си музиканти. Сега сякаш му се струваше ненужно. Музиката трябваше да бъде слушана. Тя е произведението, животът на твореца отива на заден план. Дали истинските хора на изкуството бяха онези, които успяваха да се разграничат от творчеството си, или точно обратното? И за двете позиции имаше достатъчно примери. Може би след още чаша водка щеше да разреши и този вселенски проблем. Именно това очакваха от него хората. А както знаем – допи чашата на един дъх и си наля втора – какво мислят хората е много, ама много важно.
Нормалният му работен ден протичаше общо взето така:
Трябваше да стане не по-късно от шест и тридесет сутринта, за да отвори кабинета в седем. Обикновено, когато слезеше и отключеше чакалнята, вече имаше опашка от няколко баби, които го навестяваха поне веднъж-два пъти седмично с някакви оплаквания и молби за смяна на схемата, по която си взимаха лекарствата, нови лекарства или направления за изследвания. Беше забелязал, че с малки изключения, досадните старци до един бяха жени. Всички те очакваха от него да ги излекува, в повечето случаи от болести, от които дори не страдаха. Дори не осъзнаваха, че прехвърлиш ли седемдесетте, е тъпо да очакваш да се чувстваш така, сякаш току-що си завършил гимназия. Не можеха да приемат смъртта и остаряването като най-естествения път към нея. Очакваха да ги оправи. И се сърдеха. И караха. Заплашваха да си сменят личния лекар. И винаги се връщаха.
Около десет часа успяваше да приключи с непрестанно получаващата нови попълнения опашка старици, след което имаше малко време да си поеме въздух и да прегледа няколко нормални пациенти.
В дванадесет заключваше чакалнята и се качваше в колата. За половин час трябваше да стигне от У. до Л., съседното село, където работеше следобед. Кабинетът му там се намираше на третия етаж на читалището. Историята се повтаряше, като, ако денят беше особено натоварен – а повечето дни се оказваха такива; направо не беше за вярване в община с постоянно население от около десет хиляди души, една пета от които му бяха пациенти, колко болни имаше постоянно – тръгваше на домашни посещения. И накрая, както в онзи вторник, се изкачваше напълно изцеден към дома си по някое време вечер, хапваше набързо, пийваше няколко чаши и заспиваше, мечтаейки за края на седмицата, когато можеше да се отдаде на някое от хобитата, които му доставяха удоволствие. Защото, не е нужно да споменавам, работата отдавна бе престанала да бъде едно от нещата, които го караха да се чувства жив.
След втората водна чаша Финландия – една от положителните черти на това да бъдеш лекар, разсъждаваше Деян Енчев, беше това, че винаги можеш да си позволиш марков алкохол – освен, че се почувства ужасно замаян, започна да се пита, сякаш не знаеше, как по дяволите, бе стигнал дотук.
В началото, разбира се, всичко беше наред. След като си взе докторантурата, се установи в някаква частна клиника в София, и във времето, когато всички се страхуваха да не настъпи поредната Виденова зима, изкарваше достатъчно, за да живее охолно, и в същото време да издържа семейството си: страшно красивата си и обичаща го съпруга и прекрасната им малка дъщеричка, която се роди в годината, когато тъкмо започваше магистратурата си. После започна да набира популярност, имаше все повече и повече пациенти, което обикновено означаваше много повече извънредни часове работа. Напрежението беше огромно и въпреки че все още идеалите, които го накараха да учи именно медицина, бяха живи. Започна да пие. И да се кара с жена си.
- Изобщо не ни обръщаш внимание! – използваше тя Калина, малкият ангел, който го правеше по-щастлив от всяка алтруистична кауза, която може да съществува на този свят – През цялото време работиш, а когато не работиш, или си пиян, или спиш. Не издържам повече.
И в крайна сметка наистина не издържа. Напусна го преди пет години, когато малката беше четвърти клас. Събра си багажа и отиде при майка си. Дори не искаше да си спомня за този период, макар че понякога просто нямаше как. Вечер, когато легнеше и главата му беше замаяна от алкохола, спомените за последните скандали нахлуваха в главата му и го влудяваха. Идеше му да крещи, да моли стените на празната кутия, която наричаше дом, моля ви, останете, разберете, дайте ми още един шибан шанс, не виждате ли, че опитвам, че правя всичко, което мога, за бога, моля ви, моля ви, моля ви. Искаше да чупи, да разкъсва, да крещи, докато някой не само го чуе, но му помогне да затъпи болката, която го изяждаше жив. Но понеже никой не беше при него, за му помогне, пиеше.
После разбра, че в У., малко градче на майната си в южното Черноморие, лекуващият лекар избягал в див ужас от злото, зараждащо се точно в тези малки, затворени, живеещи от курорта общества, и си каза, майната му, защо не? Вече нямаше какво да го задържа в София. И определено имаше нужда от промяна, иначе щеше да се удави в океан от водка, джин, ром и каквото друго проправеше път през депресираното му гърло.
А останалото е история. В началото действително се чувстваше добре. После обаче затъна в коловоза на монотонното ежедневие, и понеже нито беше забравил, нито се беше примирил с онова, което се беше случило – въпреки че акълът му не побираше как би могъл да оправи нещата – тъгата малко по малко започна да се връща в живота му.
За да стигне дотук. Още няма десет вечерта, а той е пиян и сериозно обмислящ философските парадигми на самоубийството.
Наля третата чаша до ръба и си обеща, че ще изпие само тази и директно отива в леглото. Утре го чакаше тежък ден. Може би вечерта щеше да се обади на Силвия и да ù предложи да прати Калина за изкара един уикенд при него. Отдавна не я беше виждал и малката, която всъщност вече въобще не беше малка, беше петнадесетгодишна, слушаше пънк и рисуваше като и той не можеше да измисли подходящо определение със забулено от алкохола съзнание. Да, определено така ще направи. И ще се надява тъпата кучка, която някога бе любовта на живота му, да прояви малко разбиране – поне този път.
Тъкмо надигаше чашата, когато чу викове долу, в двора на медицинския център:
- Докторе, докторе!
Ако ги игнорира, ще си тръгнат. Не искаше да вижда никого.
- Докторе! – човекът, който викаше, бе започнал да блъска по решетката, която играеше роля на врата към стълбището към втория етаж.
Ако си мълчи и не се подава, може да помислят, че не си е вкъщи.
Обаче се сети, че лампите светят. Нямаше да си тръгнат. Щяха да стоят под прозореца му и да викат до второто пришествие.
- Докторе! Излез, моля те!
От седем до шест израбоваше правото си да го оставят на мира. Някъде в хартата за правата на човека трябваше да има клауза, която обяснява, че извън работно време може да остава сам с пороците и самосъжалението си и надеждите, че нещата могат да се оправят. Че всичко винаги е наред и т.н.
- Докторе!
Енчев стана залитайки и отвори прозореца:
- Какво? – извика.
На улицата беше паркирана патрулка. В двора имаше трима души – двама полицаи и някакво момче. Едното ченге, Енчев го познаваше, казваше се Кирил, Киро, и през последните три години всяко лято го командироваха в У., беше този, който блъскаше по решетката. Другият, в полумрака на уличните лампи не можеше да го види добре, придържаше под рамото момчето.
- Трябва ни помощта ти! – извика сержант Киро. – Едно момче са го обрали и намушкали. Кърви лошо. Слез веднага.
Знаеше, че трябва да слезе и да помогне на горкото момче. Трябваше да грабне нещата си и се втурне да го спасява. Започваш да спасяваш света, спасявайки един човек, нали така беше казал някой от ония, умните. Обаче времето, когато би го направил, отдавна беше минало. Хлапето не беше негово задължение. Той беше едно просто, нещастно джипи и задълженията му бяха да лекува умиращи баби и грипозни деца. Не жертви на упадъчността на обществото. Нямаше законови основания да го задължат.
- Не е моя работа това! – извика доктор Енчев.
После се чудеше, дали съвестта щеше да го загризе още тогава, ако не беше пиян.
- Но, докторе!
- Има бърза помощ за тия неща. Аз не съм на работа в момента.
- Докторе, момчето е зле. Моля те!
- Обадете се на бърза помощ, по дяволите. Това е тяхна работа!
Затръшна прозореца и се спусна към чашата си. Отпи голяма глътка и си каза, и без това съм пиян, най-много да направя някоя беля. И после ще ме съдят. Какъв е смисълът – ще опитам да помогна, ще объркам нещата и после мен ще изкарат виновен, че тъпакът не е внимавал, а някакви боклуци не могат да изкарват прехраната си честно и са решили да обират смотани туристи.
Седна, пиеше на големи глътки и чакаше полицаите и жертвата да си тръгнат. Да идат в бързата помощ в П., където им беше мястото – не при него.
Сержант Киро го извика още няколко пъти, но след като Енчев не се показа повече, реши, че е по-добре да натоварят момчето в патрулката и да го закарат в поликлиниката в П., което беше на десетина километра.
За протокола – хлапето оцеля, всичко беше наред. И след тази случка, хората в У. решиха, че доктор Деян Енчев е много лош човек. Това не намали опашките пред кабинета му.
© Милен Миланов Всички права запазени