ZyPetrov (Zy Petrov) 6 декември 2018 г., 20:26 ч.

Доктор Вреден - глава 13 

61 1 4

Глава 13

 

            Димитър хич не изглеждаше доволен от въпроса ми за Сабина.         

            -Отказвам да ти обясня сега – заяви той, настръхнал.

            Аз стиснах челюст.

            -Все някога ще трябва да ми обясниш – казах – тази история ме човърка и ме дразни. Искам да знам повече за теб, Дими. Не искам да се сравнявам с твои бивши, просто ми се иска да ме допуснеш малко по-дълбоко в себе си. Имам чувството, че криеш много от мен, докато аз съм напълно открита с теб.

            -Ама аз съм открит! – възкликна той и се усмихна – ще ти разкажа, разбира се, всичко което искаш да знаеш. Само моля те, нека излезем на разходка. Не ми се стои затворен тук.

            -Само че без мотора – заявих твърдо – стига ми адреналина за днес.

            Дими изглеждаше някак разочарован, но се съгласи само да се разходим из квартала, където живееше.

           

            Малко по-късно, Димитър и аз вървяхме навън, под сивото софийско небе. Загледах се в краката му, докато вървяхме, и видях с радост, че на краката му са онези черни Найк, които носеше, когато се запознахме. Той вървеше с изправен гръб и ръце зад кръста, някак шефски оглеждайки околностите. Русата му коса беше разпусната на своите леко чупливи кичури край лицето му. Над главите ни имаше буреносни облаци, готови да изсипят кубици дъжд върху нас, но Димитър не изглеждаше обезпокоен от предстоящата буря, затова и аз се отпуснах.

            Повървяхме малко в тишина и стигнахме до една детска градина. Минавайки покрай нея, попаднахме на две пейки.

            -Може ли да седнем за момент? – попита ме Дими, с някак напрегнат глас. Погледнах го и видях, че отново е сложил ръка на гърдите си. Притеснението мигновено пламна в душата ми.

            -Добре ли си? – рязко го попитах. Той ми се усмихна, но леко изморено.

            -Да, просто сърцето ми бие много бързо – каза ми той – иска ми се да седна.

            -Да, разбира се…

            Седнахме на пейката и Дими започна методично да диша дълбоко, докато аз го гледах обезпокоена. Лицето му отново бе някак зачервено.

            -Нека ти премеря пулса – казах и колебливо протегнах ръка към вътрешната страна на китката му. Той обаче дръпна ръка и не ми позволи.

            -Всичко е наред, Ани-нини – въздъхна той – може би пулсът ми е малко ускорен, но не е твърде зле.

            -Притеснявам се, нека го проверя – настоях аз и накрая той ми подаде ръка. Хванах китката му. След проверката осъзнах, че да – пулсът му беше забързан и трябваше да забележа дали се успокоява. Димитър изглеждаше отегчен обаче, което ме накара да се вгледам в красивото му лице. Проследих веселите бръчки край очите и устата му и изведнъж и моят пулс се ускори. Само дето не бях болна.

            -Дими, ако ти е зле, ще се върнем вкъщи.

            -Няма да се върна, не ми е зле – бързо ми отвърна той – може би стана от бързането да се върна и от ходенето после. Сега ще поседим малко тук, какво ще кажеш? Искаше да ти разкажа за Сабина, защо не го направя сега?

            -Ъмм, просто съм малко притеснена за теб – свих рамене аз – но добре. Ако обаче усетиш, че нещата се влошават, ще ми кажеш веднага нали?

            Той кимна и ми се ухили широко, след това импулсивно ме придърпа към себе си и ме целуна страстно, разпалвайки още повече огъня в душата ми. Исках да съм колкото се може по-близо до него, затова се преместих в скута му и се гушнах до бързо биещото му сърце.

            -Та така… - каза той и ме погали по косата – със Сабина бяхме гаджета през… ъмм, през 1996-та година… тоест, абе, бях на 23, когато се запознахме и бях доста хлътнал по нея.

            -Наистина?

            -Ммм – той отново ме погали по косата – накратко, с нея бяха доста сериозни нещата, искахме да се оженим и да имаме деца и… тогава, след много безуспешни опити, разбрах, че всъщност не мога да имам деца.

            Прехапах устна, притеснена от историята.

            -Тогава аз… аз много исках деца. Много – продължи той, гласът му бе леко дрезгав – и… накратко станах доста лош, защото не можех да имам потомство и… накрая се разделихме. Не бях мил с нея. Не останахме в добри отношения след всичко. Общо взето, това е.

            Вдигнах глава, за да видя изражението му, но той беше устремил поглед някъде назад в спомените си и изглеждаше тъжен. Съзнавах обаче, че тяхната любовна история се е случила преди повече от двадесет години.

            -Сабина беше първата ми истинска любов – заключи той и въпреки че е било отдавна, сърцето ми се изпълни с ревност. Отдръпнах се от Дими и седнах до него, а той леко се засмя.

            -Което беше отдавна! – каза ми той и ми смигна.

            -Всъщност, Дими, аз малко съм объркана – споделих му аз и той ме погледна с проницателните си очи, сякаш искаше с тяхна помощ да измъкне всичко, което исках да кажа, преди да съм го казала – ние с теб… сме заедно нали?

            Той кимна.

            -Ти обичаш ли ме? – продължих аз, напрегната, и осъзнах, че може би не исках да знам. През няколкото секунди мълчание, което последва, аз нямах никаква идея какво се върти в мозъка на Димитър и се изнервях, прехвърляйки всевъзможни варианти в главата си. След малко той отново заговори.

            -Чувствам, че съм те познавал в преден живот – каза ми – за нула време се чувствам толкова привързан към теб. Любовта е една от най-интересните вселенски загадки, Анелия. Аз вече ти казах. Влюбен съм в теб и съм сериозен към теб. Съмняваш ли се в нещо?

            Сърцето ми се разтуптя отново и усетих как лицето ми се изчервява, а Димитър така интензивно ме гледаше право в очите, че може би скоро щеше да изкопае дупки в черепа ми. Усетих, че съм се усмихнала и за нула време той отново започна да ме целува. Не знаех защо всъщност ме харесва и какво намира в мен – на пръв поглед бях напълно обикновена млада жена, нямах най-убийствено сексапилното тяло, по-скоро бях дребна и сладка, но явно с нещо бях разбудила силни чувства у този екстравагантен мъж. Усещах как в него също гори огън. Огън, който може би аз предизвиквах.

           

            Малко по-късно, след като пулсът на Дими се беше стабилизирал, докато почивахме на пейката, се разхождахме отново из Люлин. В далечината чувах гръмотевичен тътен, но Дими ми каза, че няма защо да се притеснявам и че сме близко до вкъщи. Аз така или иначе нямах начин да се ориентирам обратно към блока, тъй като кварталът ми беше напълно непознат, а и аз не бях най-добрата в посоките, така че разчитах на Димитър и му се доверявах, че не сме много далеч. Ходехме бавно и той ме държеше за ръка, директно стопляйки сърцето ми, когато над нас проехтя нова гръмотевица. Димитър се ухили, сякаш времето също го забавляваше. Дали имаше ситуация, в която Димитър да не може да се забавлява?

            Той спря да върви и се обърна към мен, все още държейки ръката ми.

            -Искам да те целуна пак, Анелия – каза ми той. Очите му горяха и аз си спомних за секса, който бяхме правили и тялото ми пламна. Усмихнах се, припомняйки си невероятния път, когато двамата бяхме интимни. Той бавно наведе главата си към мен и аз усетих как коленете ми омекват. Точно секунда преди Дими да ме целуне, над главата ни започна да се изсипва пороен дъжд. Дими се засмя, сграбчи лицето ми с ръце и продължи, целувайки ме страстно, докато подгизвахме заради дъжда.

 

            След известно време бяхме обратно в апартамента на Димитър и той тъкмо беше метнал една хавлия на главата ми. Засмях се, а той започна да търка косата ми.

            -Ще ти дам и нещо да се преоблечеш – каза ми той, и ме прегърна откъм гърба, съвсем дезориентирайки ме. С усмивка смъкнах кърпата от главата си и се обърнах към Дими, прегръщайки го силно, въпреки че все още бяхме мокри. Погледнах отблизо лицето му, разтапяйки сърцето си от веселата му усмивка и прекрасните му трапчинки. Нямаше нищо на това лице, освен веселост, искряща в кристално сините очи.

            -Как може винаги да си толкова весел? – попитах го, докато все още бяхме прегърнати.

            -Всичко е трейнинг – каза ми той, стъписвайки ме. Отдръпнах се от него, а той отиде да ми донесе чисти дрехи – един широк анцуг и тениска. През ума ми мина приятната мисъл, че ще съм облечена с неговите дрехи. Бяха, естествено, дългички за дребното ми тяло, но не ми бяха твърде широки, тъй като самият Димитър не беше толкова едър.

            -Трейнинг за веселост? – попитах, след като се преоблякох, и вързах косата си на кок, тъй като бе мокра.

            Дими бе облякъл ленена бяла риза и черен клин. Беше наистина странно как носеше клинове, без да се интересува от общественото мнение, но пък седяха прекрасно на тънките му, изваяни крака. Всъщност този мъж имаше по-красиви крака от някоя моделка, и колкото и да ме учудваше, той всъщност изобщо не изглеждаше странно с клин.

            Дими седна на леглото си и прокара пръсти през мократа си руса коса. Стана ми приятно да гледам сивите коси по слепоочията му.

            -Точно така – потвърди той думите ми – позитивната гледна точка е също като мускул… трябва да тренираш, за да е по-голям.

            -Някога изобщо бил ли си негативно настроен? – попитах го и седнах до него. Той ме прегърна през раменете с ръка.

            -Да, имаше такива времена… честно казано, беше по-продължително, отколкото сигурно си мислиш. Едно време бях изпълнен с бунт, но от негативна гледна точка… бунтувах се заради гняв. Имах много гняв в себе си към света и хората, към болестта си, към Бог… към всичко, общо взето. Дълго време бях отчаян и гневен, но се научих всъщност да мълча в ашрама, а когато се научих да мълча, се научих и други умения… като да разбера защо мисля нещо, как го мисля точно, какво точно означават мислите ми. Всъщност разковничето на позитивния мироглед не е точно такова, каквото повечето хора си мислят. Поне за мен, не е хубаво да се обръща гръб на негативните неща и да се опитваме да виждаме само позитивните.

            Загледах се в него, вдигнала вежда, учудена на думите му. Не беше ли всъщност позитивното мислене начин да забелязваш само негативните неща? Той си пое един дълбок дъх и продължи:

            -За мен, позитивизмът е най-силен, когато виждаш всичко и го приемаш такова, каквото е… а всичко е нито лошо, нито добро. Една ситуация е и добра и лоша. Ако приемаш нещата като ново предизвикателство, нова загадка… всъщност си истински позитивен.

            Зяпнах го, но той имаше право. Усетих, че неусетно съм се усмихнала, загледана в дълбоките сини очи. Този мъж най-вероятно беше преминал през психически ад. Имах чувството, че има много опит с негативното и позитивното в живота.

            -И има и още нещо, което бих искал да ти кажа – продължи Димитър – е че думите също имат огромно значение. Начинът, по който назоваваш ситуациите е от съществено значение, тъй като думите имат огромна енергия. Бих казал, думите са най-силното оръжие, но често това оръжие е като нож с две остриета.

            Кимнах.

            -Дими, ти религиозен ли си? – попитах го, заинтригувана.

            -Не и в стандартния смисъл на думата – каза ми той – но иначе, съм страшно религиозен. Вярвам, че ние хората сме измислили начини да си обясним света и сме ги превърнали в религии. По тази логика аз вярвам във всички религии… защото ние сме твърде малки, Анелия. Не можем да разберем този свят, не и на този етап от развитието ни. Моето мото е, че никога не виждаме цялата картинка.

            Усмихнах се. Какъв професионален отговор, помислих си впечатлена. Сякаш той бе създаден да говори пред много хора, особено и с това лидерско държание.

            -Защо не напишеш книга за това? – попитах го, а той се засмя.

            -Защо не? – той сви рамене – може би бих могъл. Но работата е там, че аз съм по-добър в кратките писания, статии, примерно, съм писал много. Също и есета.

            -Всестранна личност – промърморих, а той ме погали по главата с топлата си ръка.

            -Ако прилагаш принципът за "цялата картинка" на всички случки в живота си, ще осъзнаеш, че животът ти предлага толкова много възможности, безкрайно много, за да се забавляваш. Престоят на земята би трябвало да бъде много по-лесен, само ние хората си го усложняваме толкова. Ако погледнеш едно куче, ще ти се иска да имаш живота му или по-скоро, мирогледът му. Дори едно куче да е озлобено и уплашено, пак ще си кажеш, че страда по-малко от хората. Но животните просто са устроени по-различно и гледат на живота такъв, какъвто е. Само ние хората поставяме етикети на всичко.

            Гледах го, попивах цялото му излъчване. Докато ми говореше, очите му светеха, а лека усмивка се прокрадваше на лицето му. Изглеждаше като някой, намерил мир със себе си. Проследих острите му очи, изразените скули, красивите меки устни… сетне спуснах очи по врата му, надолу към ключиците. Светлата кожа, до която яката на бялата риза се докосваше. Той я носеше разкопчана, показвайки ми стегнатото си тяло.

            -Ти тренираш ли? – попитах го.

            -Да, йога.

            За момент си помислих, че се шегува с мен, но после изведнъж всичките му дрехи с индийски мотиви добиха друго значение.

            -От много време ли?

            -Петнадесет години – каза той.

            -Уау…

            -Освен това аз обичам движението – продължи мъжът, нежно погалвайки ме по ръката, като същевременно все още ме беше прегърнал с дясната ръка над раменете – обичам да танцувам, да се разхождам, да правя какво ли не. Учил съм и карате навремето, но вече не го използвам.

            -Дими… ти наистина ли си абсолютно честен с мен? – попитах, и той леко намръщи вежди и ме изгледа косо.

            -Какво искаш да кажеш? За нищо не съм те излъгал досега – каза кротко.

            -Добре, но аз искам да знам нещо – казах, но в следващата минута на вратата на апартамента се почука силно. Беше явно някой доста настоятелен, защото след секунда отново почука. Дими дръпна ръката си от раменете ми и се изправи, извисявайки високата си фигура над мен. Станах също, изведнъж притеснена без очевидна причина. Лицето на Дими бе сериозно, а сините му очи изглеждаха напрегнати. Може би не очакваше никого?

            Човекът почука отново, тоест сякаш направо блъсна по вратата с юмрук три пъти. Димитър си пое дълбоко дъх.

            -Изчакай в стаята – каза той и мина с бързите крачки през стаята. Аз съвсем се стъписах.

            Дими отключи вратата и отвори, сетне заговори.

            -Чудя се как се осмеляваш да идваш до дома ми – гласът на Димитър бе почти непознаваем, много тежък и плашещ.

            -Извинявай, шефе, ама…

            -Аз не съм ти шеф – прекъсна го рязко Димитър – искам да изчезнеш от тука, веднага.

            -Шефе, кълна се, само към теб мога да се…

            -Излез – заповяда Димитър. От  този тон чак моята кожа настръхна, въпреки че заповедта не беше насочена към мен. Сетне двамата излязоха от апартамента, а аз, стъписана, останах да стърча на средата на стаята.

            Сърцето ми трещеше. Бях изпълнена с нервност и започвах все повече да мисля, че Димитър е замесен в незаконни дейности. Искаше ми се да греша, но след като той твърдеше, че е напълно откровен към мен, предполагах, че ще ми каже. Ако не ми кажеше… ами ако нещо му се случеше?

            Притеснена, излязох в коридора – чувах, че двамата говорят нещо навън, долепих ухо към вратата и тъкмо тогава тя хлътна под главата ми. Стресната, се дръпнах назад, а Димитър ме гледаше с развеселена физиономия.

            -Някой подслушва – каза ми той шеговито и докосна с пръст върха на носа ми, сякаш бях непослушно сладко кученце.

            -Дими, ти се занимаваш с незаконни дейности – изстрелях аз, преди да загубя увереност. Дими влезе в апартамента, затвори вратата и грижливо я заключи.

            Сетне сложи ръка на кръста ми и ме побутна отново към стаята.

            -Седни, Ани-нини – каза ми той. Сърцето ми започна да се натяга от сериозното изражение, наместило се сега на красивото лице на Димитър.

            Седнах на един стол, а Дими седна срещу мен на леглото.

            -Преди много години се занимавах с трафик на наркотици – каза той, застрелвайки ме право в целта – отдавна не се занимавам с това, но явно един от моите бивши "партньори" си е помислил, че може да ме безпокои. Това е всичко.

            -Не, чакай малко. Трафик на наркотици?

            -Да, бях наркобос – каза той и сви рамене – бях в този бизнес преди петнадесет години.

            -Ще ми разкажеш ли по-подробно, Дими?

            Той кимна.

            -Щом настояваш.

            Той ми махна да седна до него на леглото и аз го послушах мигновено. Той отново ме прегърна, сетне ме дръпна да си легнем на леглото. Подпрях се на лакът, а той сложи ръце под главата си и после ме погледна с дяволит поглед.      

            -Имах много чернота в живота си – каза ми той откровено – истината е, че по онова време бях напълно объркал живота си. Преди да се захвана с този бизнес, аз самият употребявах наркотици и реших, по някаква причина, че искам да се погрижа другите наркомани да получават качествена стока. Занимавах се с трафик на наркотици близо четири години, бях станал голямо шефче, тъй като ме биваше в бизнеса и бях много суров и строг. Разбира се, няма да навлизам в най-дълбоките подробности, защото има неща, с които не се гордея.

            Потръпнах.

            -Някога убивал ли си човек? – попитах го, и сините му очи помръкнаха.

            -Ще те помоля да ме попиташ в друг момент – каза, и аз ококорих очи с шок.

            -Ти сериозно? Няма да ми кажеш? Можеше да кажеш "не".

            -Не съм убивал директно.

            -Господи!! – шокът плъзна през цялото ми съзнание и аз станах от леглото – как така "директно". Какво означава да убиеш индиректно?!

            -Ани, моля те, успокой се – каза той и също стана, но аз бях бясна. Бях предполагала, че се е занимавал с нелегални дейности, но сега осъзнавах всъщност какво означаваше това. Димитър беше бивш престъпник. Не е бил само бунтар и купонджия, бил е престъпник!

            -Трябва да вървя! – рязко казах аз и взех подгизналите си дрехи.

            -Ани, чакай. Моля те, спри се за момент!

            -Не! Остави ме, трябва да се прибера вкъщи – троснах се бясна, и на бегом напуснах апартамента му. Той не тръгна след мен, а аз, разстроена, си взех такси и съобщих набързо адреса си на учудения от разстроената ми физиономия шофьор. Сетне се опитвах да не се разплача от идеите, прииждащи в главата ми, а също така душата ми беше в конфликт, тъй като сигурно бях наранила Димитър с поведението ми. Но… наркобос? Който е убивал някого индиректно? Аз не го бях оставила да поясни, но не беше трябвало изобщо да питам. За какво си бях помислила, настоявайки да знам всички подробности?

 

            Затворих се в стаята си, и слава Богу, че Диди беше излязла, тъй като изобщо не ми се говореше с никого в момента. Умът ми се опитваше да осмисли чутото, но повече надделяваше емоционалната ми натура и страхът, който изведнъж Димитър бе предизвикал в мен. Този така сладък, весел човек, болен от опасна болест, сега се оказваше, че бил наркобос? Трафик на наркотици? Убийства? Димитър е бил мафиот. И знаех, че мафиотската работа не наподобява филмите толкова много. Нямах и най-малката представа как всъщност седят нещата в реалния живот с мафиотите. Участвал е в българската мафия. Господи, този човек е живял повече от един живот…

            Трябваше ми време да остана насаме със себе си и да си обясня, всъщност, дали наистина харесвам Димитър или не го познавам. Чувството, че не го познавам продължаваше да ме плаши, въпреки че той откровено ми беше споделил всичко, за което го бях попитала. Въпреки това натежаващото все повече чувство, че той е непредсказуем и може би опасен, обсебваше сърцето ми. Аз наистина бях привлечена от него и от борбената му натура. Но… всъщност доколко този човек ми харесваше? Доколкото можех да кажа, откровено пред себе си, че да имаш мафиотски дейности в миналото си е нищо? Че е просто един спомен?

            Не знаех как да подходя, затова продължих да се лутам в мислите си, излегнала се на леглото си и втренчена в тавана. Накрая стигнах до заключението, че не е трябвало да си тръгвам веднага и че е било необходимо да изслушам Димитър до края, за да разбера напълно ситуацията. Бях останала само с две-думи от Димитър и всичко останало бе спекулация на собственото ми съзнание. Бях сгрешила, но пък емоциите ми все още прииждаха в сърцето ми и ме объркваха. Тези сини очи… обичах ли аз тези сини очи?

            Телефонът ми иззвъня, но аз го игнорирах, затрупана от собствената си глава. Устройството иззвъня пак, после пак и пак, и някак знаех, че Дими ми звъни. Но не можех да се накарам да стана от леглото и да вдигна. Усещах горещите сълзи да капят от очите ми назад по слепоочията ми. Аз наистина бях влюбена в него, изведнъж осъзнах. Исках да  го видя още сега, исках да се стегна и да спра да се държа така… и най-вече исках да видя отново сините очи. Той беше прекрасен, просто е имал някак тежко минало… и всъщност нищо лошо не ми беше направил.

            Ами ако той може да убие някого, това дали е човек, заслужаващ да бъде обичан? Всички ли хора имаха право на любов, независимо какви огромни грешки са правили през живота си? Нямах представа, но изведнъж знаех само, че исках да видя Димитър пак.

            Насилих се да стана от леглото си и да отида до телефона. Изненадана обаче осъзнах, че неприетите обаждания не бяха от него, а от Асен Симеонов. Стъписана, веднага му върнах обаждане.

            -Ало, Анелия – гласът му звучеше притеснено – господи, защо не си вдигаш телефона?

            -Какво става? – попитах, като за момент имах чувството, че ушите ми заглъхват – какво има? Дими добре ли е?

            -Не мисля. Къде си? – гласът наистина бе напрегнат и разтревожен – Дими не е изобщо добре, извикал е лекарския си екип, сърцето му е нестабилно. Можеш ли да дойдеш? Когато го видях, той искаше страшно много да те види и повтаряше, че иска да го изслушаш… не знам какво е станало между вас двамата, но той не е добре. Моля те, ела… ако искаш.

            Мигновено хукнах.

© Zy Petrov Всички права запазени

Благодаря на всички за вниманието! 

 

Поздрави,

Зи

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Гали (Галина Петрова) Сложен характер е този Дими. Както винаги прочитам на един дъх и оставам в очакване..
  • ZyPetrov (Zy Petrov) Благодаря за коментарите, правят ме много happy Поздрави!
  • LiaNik (Илияна К.) Реално предадени чувства и събития. Въпросите, които си задава твоята героиня са реално проявление на тези, които си задаваме всички ние понякога. Чудесна дълбочина на характерите. Едното ти произведение е писано от името на мъж-мъж-жена герой, това от името на жена. И двете са написани интересно и завладяват съдбите на героите. Чакам следващата част.
  • brinne (Мариана Бусарова) Харесва ми, че продължаваш историята.

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.