ZyPetrov (Зи Петров)
74 74
23.07.2018 г., 1:50 ч.

 Доктор Вреден - глава 1 

  Проза » Повести и романи
1327 6 6
Произведение от няколко части
17 мин за четене

~Посвещавам на Н.Й.~

Глава 1

 

            Вървях под горещото столично слънце в един прекрасен ден в разгара на лятото и тихо си тананиках песен, докато се отправях към мястото за интервюто. Отчаяно си търсех работа вече близо месец и то не защото нямах необходимите компетенции, ами защото не исках каквато и да е работа. Исках нещо различно и интересно, пък и обичах да се грижа за хора, затова кандидатствах за позицията на болногледачка. И то не при който и да е, ами богаташкото семейство Симеонови. Семейството притежаваше огромна фирма за информационни технологии с клонове в други държави, която произвеждаше почти всичко, но най-вече софтуер. Бяха абсолютен монопол на Балканите. Наскоро се опитваха да навлязат и в сферата на мобилните телефони и първият им телефон всъщност се оказваше изключително конкурентно способен спрямо вече наложили се марки на пазара.

            Тоест, очакваше се, че заплатата най-вероятно ще е достатъчно висока.

            Пристигнах в кафето, където мъжът, който ми се беше обадил за интервюто трябваше да ме чака. А той беше не кой да е, а Асен Симеонов, изпълнителен директор на семейната им фирма. Бях гледала мъжа по телевизията и бях силно изненадана, когато той лично ми позвъни относно CV-то, което бях пратила. Все пак бях учила за медицинска сестра, и след като завърших бях работила две години в частна клиника. Сега обаче исках нещо различно.

            Аз бях двадесет и осем годишна, жизнерадостна жена с дълга тъмнокестенява коса и топли очи. Бях малко дребничка, което ми създаваше комплекси, когато бях по-млада, но вече бях свикнала и не ми правеше впечатление. Бях прилежно облечена със сива пола до коленете, черен чорапогащник, елегантни кожени обувки и сиво сако с бяла риза отдолу. Косата ми бе спретнато прибрана на ниска опашка и изглеждах делово. Или поне се надявах да изглеждам делово. За съжаление, големите ми очи често създаваха у хората впечатлението, че съм наивно дете.

            Огледах се в кафенето, търсейки да видя господин Асен Симеонов и го зърнах, седнал на едно усамотено сепаре в края на заведението. Той беше внушителен мъж на четиридесет, с изряден тъмносив костюм и стилизирана с гел прическа. Той се изправи, когато тръгнах към него и учтиво стисна ръката ми.

            -Вие сте Анелия Йорданова, нали?

            -Да, точно тя – усмихнах му се широко, а той само леко ми отвърна. Седнахме един срещу друг на сепарето и мъжът извади папка с документи, най-отгоре на които бе моето CV. Изправих гръб и се приготвих за стандартните въпроси, свързани с медицинския ми опит и мотивацията ми да работя за тях. Само че Симеонов не ми зададе точно такъв въпрос.

            -Работила ли сте някога с деца, госпожице Йорданова? – попита той и аз вдигнах вежда. В CV-то ми беше подробно описано, че в повечето си време съм била в медицински център, който се занимаваше с белодробни заболявания, но не и педиатрична клиника. Въпреки липсата ми на професионален опит обаче аз обожавах децата и когато бях тийнейджърка даже бях наглеждала деца на роднини. Обясних го на господин Симеонов и той кимна доволно.

            -Извинявам се, господин Симеонов, но пациентът дете ли е? – попитах аз. Нямах идея как да се разправям с болни деца, обаче, и не бях сигурна дали това ме устройва.

            -На години не е дете, госпожице. На четиридесет и шест е. Става въпрос за по-големият ми брат, Димитър.

            Кимнах и зачаках следващия въпрос.

            -Работата е там – каза той – че той е голям инат и изобщо не слуша. Болестта е много сериозна и може да го убие, но изглежда това никога не го е интересувало.

            Мъжът говореше с известна доза студенина и гняв относно брат си. Или може би недоволстваше от характера му.

            -Ще мога да се справя с упорити пациенти, с това определено имам опит – казах и му разказах на своя глава един случай с една възрастна жена, който имах в болницата.

            -Добре, това е страхотно – каза той – предлагаме ви заплата от 1000 лв.

            Очаквах повече от тях.

            -На ден – довърши той и аз усетих, че ококорвам очи, преди да успея да се овладея. Хиляда лева на ден!? Вярно, те бяха дяволски богати, но пък това щеше да направи и мен дяволски богата.

            -Но се очаква да сте на разположение на пациента шест дена в седмицата, денонощно, ако се налага, и да ходите навсякъде с него.

            Разбира се, че за 1000лв на ден можех да го направя, помислих си.

            -Е, имате ли въпроси? – попита ме Симеонов.

            -Мога ли да знам диагнозата на брат ви, господин Симеонов?

            Той кимна.

            -Брат ми има наследствено заболяване на клетките, синдром на Лувак, изключително рядко заболяване е. В следствие на болестта всичките му органи са повредени и дотук е претърпял повече от двадесет операции. Здравето му е изключително крехко, а с неговия инат до небесата нещата не са много добри. Ще ви дам една тетрадка с всичките лекарства, които трябва да приема на ден, описани подробно. Работата не е лесна, госпожице Йорданова, длъжен съм да ви предупредя. А иначе, приемате ли офертата?

            Той направо ми правеше оферта за работа?! Нямаше какво твърде много да го мисля, поех си дълбоко дъх и приех работата с усмивка.

            -Кога можете да започнете? – попита той.

            -Мога веднага, господин Симеонов.

            -Добре, радвам се да го чуя – каза той – счетоводителят ми ще приготви договора ви до половин час, след което вие ще можете да го разпишете. Имате ли нещо против да изчакате, или бързате, госпожице Йорданова?

            Аз бях малко или повече в шок – те наистина ме искаха за работата! Колкото и да не бях подозрителна, бързането ми се видя малко странно. Поех си дълбоко дъх и погледнах мъжа право в очите.

            -Извинявайте, но спешно ли си търсите човек? – попитах с любопитство.

            Господин Симеонов не се поколеба, а ми кимна откровено.    

            -Да, спешно е. Ще ви обясня след като прегледате договора. А сега, бих желал да ви почерпя едно кафе, докато чакаме?

            Съгласих се и си поръчахме кафета, след което господин Симеонов добродушно ме разпитваше за предишния ми опит и аз се заех да му разказвам за пациентите, които ми бяха направили впечатление. Неусетно мина половин час и към нас се приближи един изискан господин, отново с изряден костюм и папка с листи.

            -Госпожице Йорданова, това е счетоводителя ми, господин Захариев. Моля, прочетете внимателно договора и ако сте съгласна, можеше да се разпишете.

            Погледнах договора. Имаше доста дълга и описателна клауза за конфиденциалност, която ми забраняваше да говоря с други хора за пациента ми или работата с него, изчерпателно отчитайки всички моменти, в които това можеше да се случи. След нея продължих задълбочено да чета, докато двамата мъжe търпеливо ме наблюдаваха. Имаше и клауза, че мога да бъда изпращана на командировки, което изобщо не ми пречеше. Всичко останало си беше що-годе нормален договор, с разбира се, монументалната заплата, която щях да вземам. Разписах се на всички необходими места и върнах документа на асистента, а той ми подаде моето копие.

            Господин Симеонов се беше усмихнал, и аз видях даже в очите му радостна нотка. Може би много хора се бяха отказвали да са болногледачи на точно този негов роднина.

            -Вие казахте, че можете да започнете веднага? – попита ме Симеонов и аз кимнах – има само една уговорка, нещо, което бих желал да ви помоля.

            -Да?

            -Ще трябва да се представите на брат ми за неговата асистентка. Той има… особено възприятие към болногледачите и би вгорчил живота ви, ако разбере.

            Усетих, че си изграждам доста плашеща преценка за брата на господин Симеонов. Знаех, че Симеонов е изпълнителния директор и много пъти го бях виждала по телевизията, но брат му – сякаш нищо не бях чувала за него. Знаех само, че явно се казва Димитър.

            -Щом сте съгласна, бих желал да ви поканя в частния ни самолет, за да ви закараме до Приморско, където в момента се намира уважаемият ми брат – той го каза с известна доза неразбиране – вчера му хрумна, че отива на почивка и замина тази сутрин.

            -Оу…

            Е, поне щях да отида на плаж.

 

Симеонов ме инструктира да отида до нас, да си приготвя багажа и когато съм готова, да му се обадя, за да ме вземат. Ентусиазирана от новата си работа, се прибрах с широка усмивка в апартамента, който делях с най-добрата ми приятелка, Диди. Тя ме изгледа подозрително, когато сияеща влязох.

            -Какво стана с интервюто? – попита ме тя и ме изгледа изпод вежди.

            -Подписах договор, имам страхотната работа – засмях се – даже сега отивам на плаж, защото пациентът ми е в Приморско на почивка.

            -А, стига бе!

            -Имам много да ти разказвам, но нямам време – казах и се запътих към спалнята ми – трябва да си приготвя багажа и бързо да отивам. Пациентът ми е сам в Приморско, а е много болен и трябва да съм там.

            -Ъмм, добре – Диди сви рамене и продължи да готви, явно заниманието, с което се беше заела преди да дойда. Аз влетях в спалнята си, отворих големия гардероб, който бе вграден в стената и измъкнах от там свободен сак. Започнах да трупам произволни летни дрехи вътре, тъй като бързах. Взех си сандали, гримове (въпреки че не бях от жените, които всеки божи ден носеха грим), тоалетни принадлежности и сетне закопчах сака, готова. Излетях бързо от стаята.

            -Ама чак толкова ли бързаш? – учуди се Диди, когато събрах още едно-две неща от трапезарията, които исках да взема. Усмихнах се широко.

            -Все пак, отивам на плаж! – засмях се аз. Исках да видя лицето й, когато й кажех заплатата ми, но в момента нямах време, затова набързо набрах номера на господин Симеонов, за да му кажа че съм готова. Диди само се взираше в мен с шок.

           

            Не след дълго, шофьорът на семейството им ме докара до летище София, откъдето частният самолет щеше да излети. Щеше да бъде първия ми път да се качвам на самолет, и това също доста ме въодушевяваше. Господин Симеонов и асистентът му вече ме чакаха.

            -Благодаря ви, госпожице Йорданова, че бяхте толкова бърза – усмихна ми се той и ми подаде една тетрадка – тук можете да видите лекарствата за брат ми, и кои кога трябва да пие. Много е важно да му напомняте за тях, но внимавайте да не ви разкрие, че сте нещо повече от асистентка, разбрахте ли?

            -Да, схванах идеята – отвърнах, малко смутена, тъй като все пак не бях най-добрата в лъжите. Надявах се братът на господин Симеонов да е от наивните, но някак не ми се вярваше.

            -Заповядайте, да се качваме в самолета. Ще ви придружа до Приморско. Да знаете, лекарският екип на брат ми винаги е на разположение, можете да ги повикате с този пейджър – той ми подаде малкото черно устройство – ако имате нужда от лекарска помощ.

            -Брат ви как е позволил да се навъртат около него? – не се сдържах аз.         

            -Той не знае, че са там – Симеонов сви рамене – е, да не отлагаме повече. Давайте да се качваме.

 

            Частният самолет се оказа малък, но много удобен, и излитането му предизвика в тялото ми прилив на адреналин. Летяхме към час и нещо и кацнахме после на летище Бургас. Оттам бяхме с кола до Приморско, автомобилът ни бе изискан и бърз Мерцедес в сребърен цвят. Гледах кожената му тапицерия и си мислех, че сигурно не бих могла да позная колко струва. Времето бе топло и приятно и аз вече бях готова да намеря пациента и да му предложа да отидем на плаж.

            Пристигнахме обаче привечер, тъй като имаше сериозно задръстване по пътя – не знаех точно къде, защото не бях пътувала толкова много из България – и най-накрая Мерцедесът спря в малкото курортно градче.

            -Това е хотелът, където брат ми е отседнал – каза ми Симеонов – да вървим да проверим първо дали не е там.

            -Ъмм, той няма ли мобилен, да ме се обадим?

            -О, той обикновено не вдига, но добре. Нека опитаме – и той измъкна телефона си. И явно брат му вдигна, защото лицето на господин Симеонов се озари от внезапен шок. Или радост? Не можех да разбера дали господин Симеонов изобщо понася брат си – на моменти по време на пътуването ми се беше сторило, че би предпочел изобщо да не се занимава с него.

            -Здрасти, Дими, ти ми вдигна, не мога да повярвам – каза Симеонов – виж, назначил съм ти лична асистентка, нали ми каза, че ти трябва. Къде си, за да изпратя момичето при теб?

            Тишина. Чувах на отсрещната линия от разговора остър тон.

            Сетне…

            -Но ти каза, че ти трябва – настоя Симеонов и гняв премина през лицето му, а аз прехапах устна – но… Дими, аз направих… не, чакай малко, кажи къде си, в хотела ли си?

            Очите му се разшириха и аз можех да се закълна, че е изял една псувня от телефона. Усетих, че ме напушва смях, представяйки си човека, с когото трябваше да работя. Четиридесет и шест годишен, болен богаташ. Може би щеше поне да е красив? На тази възраст, може би по-скоро не.

            -О, добре, Димитре – каза Симеонов – пращам ти момичето, поне се запознай с нея, преди да ме притискаш да я уволнявам.

            Явно от другата страна му затвориха, защото той изгледа телефона си с гняв.

            -Господин Симеонов – обади се шофьорът, слаб мъж с посивяваща коса – дайте да обиколим курорта с колата, ако е навън, ще го намерим, това място не е толкова голямо.

            Симеонов въздъхна, но нямаше избор, освен да послуша съвета, и поехме с колата, оглеждайки навсякъде. Когато минахме покрай един широк площад с пейки и високи навеси, Симеонов се загледа през прозореца.

            -Ето го, там е – каза Симеонов и се взрях напред. Имаше сравнително много народ, и Симеонов ми посочи един висок мъж, който бе с гръб към нас, облегнал се на парапета и явно загледан към морето. – отивайте, госпожице Йорданова. Ние няма да ви изпратим до там. Успех!

            Сърцето ми се разтуптя, но нали точно това бях търсила? Нова работа, изпълнена с приключения? Слязох от колата, пооправих леко лятната си жълта рокля, с която се бях преоблякла вкъщи, изправих гръб и помъкнах куфара си през площада, а колата тръгна бързо, изобщо не изчаквайки да ме видят да се приближа към пациента си.

            От шума на куфара ми по паважа на площада мъжът се обърна. И аз застинах на място.

» следваща част...

© Зи Петров Всички права запазени

Благодаря за вниманието! Следващата глава ще кача възможно най-скоро :)
Приемам и критики, за да мога да подобрявам работата си. 

Искрено ваша,
Зи

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??