Глава 22
Бях в стаята на Елисавета, като тя си беше легнала в леглото и плачеше, а аз се опитвах да я успокоявам. Не си бях давала сметка до каква степен момичето е било влюбено в сина на опасен мафиот и нямах никаква представа дали приказките за Доктор Вреден са истина. Предполагах само Димитър можеше да разчисти това объркване и нямах търпение да се върна при него и да разбера какво става.
Елисавета заспа и аз реших да я оставя да си почине, затова ѝ оставих бележка ако има нужда от мен, да ми звънне, и номера ми, и след това излязох от стаята ѝ. Нямах идея кое време на деня беше и кога баща ѝ или майка ѝ ще се върнат, но реших да се обадя на Асен преди да отида да видя Дими. Обясних му за случилото се и той ме увери, че веднага се прибира. Видях, че е четири часа следобеда.
Поех към стаята на Димитър, все така замислена и обезпокоена, и влязох направо без да чукам. Дими бе седнал на един фотьойл, който гледаше навън, и беше все още с шарената си риза и черен панталон, с които бе по-рано. Забелязах, че пие ракия, или някакъв друг алкохол. Пристъпих колебливо в стаята.
-Дими?
-Ела, Ани-нини – каза той кротко и отпи от напитката си.
Приближих се до него и седнах на фотьойла до неговия. Стаята му гледаше към умопомрачителната градина долу и виждах безбройните цветя във всевъзможни цветове. Дими гледаше напред към гората в далечината и изглеждаше замислен.
-Обадих се на Асен – казах аз – и Ели заспа. Но беше много разстроена.
-Ммм – гласеше отговорът му. Той отново отпи от чашата и това не ми хареса.
-Дими, нали няма да се напиеш?
-Не, хич – каза безгрижно той, но сините му очи не изглеждаха в синхрон с думите му.
-Ти… Доктор Вреден е бил твой псевдоним или нещо такова? – попитах го директно. Той не ми отговори веднага.
-Това ли са казали на Елисавета? Че Доктор Вреден е убил момчето?
-Да. И са й казали също, че става въпрос за теб. Истина ли е, Дими? Доктор Вреден твоят псевдоним ли е…
-Да.
Той не каза нищо друго, заради което сърцето ми се разтуптя.
-Те се опитват да те натопят, нали? Не разбирам защо? Нали ти вече не си в техните среди, защо непрекъснато се опитват да те намесят? И какво, по дяволите, трябва да означава Доктор Вреден?
Той се разсмя, но сините очи още гледаха сериозно напред към хоризонта. Ръката на Дими посегна отново към чашата с ракия, но аз го хванах за китката. Той най-накрая срещна погледа ми. Изглеждаше някак разстроен, но можеше и да си го въобразявам, очаквайки от него някаква по-човешка реакция на случилото се.
-Спри да пиеш. – сурово казах и бавно взех чашата от ръката му. Той не се съпротиви, но и не каза нищо, гледайки ме с прекрасните си очи. – кажи ми нещо, Димитре. Спри да мълчиш!
Той изсумтя.
-Не съм убил момчето – каза твърдо – ако случайно си се усъмнила.
-А накарал ли си някого другиго да го убие? – продължих.
Димитър не отговори веднага, зараждайки в мен тревога.
-Дими!
-Не съм – каза най-накрая.
-Тогава защо се държиш така? Странен си, пиеш, мълчалив си… - натиснах го аз, но той не изглеждаше да се поддава на натиска. Отново обърна красивите си очи към гледката навън.
-Аз обичам да пия – каза ми той, още повече ядосвайки ме.
-Не отговаряш на всичките ми въпроси! – възкликнах аз, раздразнена.
-Може би не искам? – той вдигна една вежда.
-Защо си така дистанциран от мен…
Той отново не ме погледна, изглеждаше далечен и замислен. Сетне въздъхна тежко и се облегна назад на фотьойла си. Виждах малките капки пот по слепоочията му и можех да видя, че не се чувства добре.
-Ще си легнеш ли?
Изненадващо, Дими изглеждаше ядосан.
-Защо само ме командваш? – погледна ме той, сините му очи проблеснаха опасно и аз замръзнах – спри, Анелия. Остави ме на мира.
-Но…
-Казах ти да ме оставиш на мира, Анелия, моля те – той смекчи малко тона, но сините му очи си останаха опасно ядосани. За първи път го виждах чак толкова дистанциран и далечен. Осъзнах, че отново се чувствам сякаш не го познавам. Може би наистина не знаех всичко. Може би не знаех нищо?
Разстроена, станах от фотьойла и излязох от стаята – Димитър не се опита да ме спре. Доктор Вреден. Мафия. Убийство. Той бе отрекъл да е участвал, но дали ме лъжеше? Според Сабина той беше използвач и лъжец. Опитах се да се накарам да спра с тая Сабина. Но думите ѝ продължиха да се закотвят в съзнанието ми, изпълвайки ме със съмнения.
Излизайки от стаята се натъкнах на майка му. Тя явно тъкмо идваше към Дими, може би.
-Здравейте… - казах й – Димитър не е в перфектно настроение.
Красивата възрастна жена ми се усмихна мило.
-Ела с мен – каза ми тя и ме поведе по коридора, отдалечавайки ме от стаята на Дими.
Отидохме в приятната и уютна дневна на имението и майката на Дими ми предложи чай, който не отказах, въпреки че ми беше малко топло. Тя се разположи на канапето и аз седнах на един фотьойл до нея. Красивата ѝ сива коса бе прибрана на сложна плетеница на главата ѝ. Тя ми се усмихна мило.
-Димитър я направи, прическата ми – каза тя – когато бях да го видя одеве. Как е Елисавета?
-Косата ви е прекрасна – казах натъжена – той наистина е добър с прическите.
-Той е добър с много неща.
-Така е.
-Знаеш ли, Анелия… - заговори ми тя след малко – когато Дими беше на осемнадесет, той беше наистина голям бунтар. Слушаше много рок музика и даже искаше да сваля правителството на Тодор Живков. Винаги правеше нередните неща, слушаше нередната музика, вярваше в нередните неща… нарочно сякаш, само за да е наопаки. После пък караше мотор, правеше безразборен секс… да, той не го и криеше. Даже го навираше в лицата на всички. Никога не криеше какво прави от нас. Харесваше му сякаш да ни провокира и да ни държи информирани, за да ни дразни.
Кимнах. Можех да си представя инатливият млад Димитър. Тя въздъхна тежко и продължи разказа си.
-Но когато стана на 25-годишна възраст, внезапно се промени. Тогава излизаше със Сабина и сякаш се беше укротил.
И се бяха сгодили, мислех си разсеяно.
-Но спря да ни споделя – продължи майка му – спря да ни държи в течение. Когато го питахме какво прави, казваше, че се забавлява, както винаги. Но не ни даваше никакви обяснения, а това, повярвай ми, не беше нормално за него. Той започна да се дистанцира от нас, подозирахме, че върши нещо нередно… носеше странни дрехи, златни пръстени, беше си направил татуировките на ръката, които сигурно си видяла… когато стана на 30, той внезапно изчезна. Както беше тук предния ден, на следващия вече го нямаше и не знаехме къде е и какво е станало с него.
Тя отново въздъхна.
-Сетне той изпрати на брат си писмо, уверявайки го че е добре и да не го търсим. И го нямаше една година. Когато се завърна, беше съвсем различен.
-Ашрамът – промърморих.
-Точно така. – тя се усмихна мило – изглежда това, което е правил преди ашрама, го е накарало да се оттегли до такава степен от всичко, че да замине за Индия. Разказвам ти всичко това, за да те уверя, че той най-вероятно не би се занимавал отново с нелегални дейности. Не и след всичко, което е преживял.
Аз знаех, че желанието му да има деца го беше довело до нелегалните дейности. След това той бе заминал за ашрам за да изчисти себе си от цялата поквара. Аз познавах Димитър. Знаех какво му се беше случило. Но въпросът оставаше. Дали след повече от 15 години уроците на ашрама все още стояха в съзнанието му, или можеше да ги загърби и да се върне към мафията?
-Вие вярвате в него – тихо промърморих аз – как… как знаете какво би направил и какво не би?
-Нямам никаква представа – жената сви малките си рамене – точно затова е вярата в някого. Никой не може да бъде в главата на другия. Може само да му вярва. Ти вярваш ли на Димитър, мила?
Въпросът за момент увисна във въздуха, докато аз обмислях думите ѝ. Може би не му вярвах напълно? Изведнъж се почувствах като предателка, че не мога на сто процента да кажа, че Дими не е замесен с мафията отново. Той имаше пистолет. Разни хора ни бяха навестили в апартамента му в Люлин. Той беше взел пистолета. Да, беше ми казал, че пистолетът не е зареден, но аз дори на това не можех да вярвам. Защо не можех да вярвам на Димитър?!
-Ще ме извините ли? – попитах майка му и тя ми се усмихна, след което ми кимна мило.
Сетне напуснах уютната дневна, имайки чувството, че главата ми вече прелива от твърде много мнения. Исках да се усамотя с Дими и да няма други хора на този свят, които да ми дават съвети или да изразяват мнения. Защо главата ми беше толкова объркана? Защо не можех да вярвам на Димитър?
Върнах се в стаята на Димитър, без да знам къде другаде да отида, и видях, че той все още си седи на фотьойла и пие ракия. Приближих се колебливо към него, сетне застанах пред него. Той вдигна прелестните си сини очи към мен, но виждах, че може би алкохолът малко му беше повлиял. Той се усмихна леко отнесено.
-Защо си пиян, Димитре? – попитах сурово, а той само се засмя. Стана от стола и ме прегърна силно, от което сърцето ми отново се разтуптя с любов. Ако толкова го обичах, защо не можех да му вярвам? Защо?!
-Искам да те имам – прошепна Дими трескаво до ухото ми – желая те, Анелия.
Сърцето ми още повече полудяваше от шепота на Дими, страст плъзна през тялото ми. Димитър се притискаше в мен и започна да ме целува, първо по устните, после надолу по врата ми.
-Дими… аз…
Не че бях в точното настроение за секс с леко пияния Димитър, но целувките му бързо променяха мнението ми. Той ме хвана през кръста и ме повдигна, сетне ме занесе до леглото му и ме пусна там. Почти скочи върху мен, и продължи нежно и страстно да ме целува. Затворих очи, наслаждавайки се на докосването му до мен. Усещах, че ме желае, но и усещах вкуса на ракия от устата му. За момент се поколебах дали да не го спра, но сетне съзнанието ми отстъпи пред инстинктите ми и се отдадох напълно на Дими и ласките му.
Малко по-късно аз лежах гола в леглото на Димитър, а той беше станал и беше облякъл копринен халат в тъмнозелен цвят, който дяволски отиваше на фигурата му, и гледаше през прозореца, пушейки цигара. Не че одеве не беше кашлял доста зле, разбира се, това не можеше да го спре да продължава да пуши. Заради секса чувствах главата си все още замаяна, а Дими не се беше представил изобщо като някой пиян, затова бях решила, че не е изпил чак толкова ракия.
Поизправих се в леглото и преметнах дългата си кестенява коса през рамо.
-Дими?
-Ммм? – отвърна ми той.
-Ела при мен! – повиках го, и той заряза цигарата и отново се пъхна в леглото при мен, лягайки настрани и подпирайки глава на ръката си. Загледа ме с красивите си очи, а аз доволна се усмихнах. Той ме погали леко по косата със свободната си ръка, сетне отново се закашля, напомняйки ми за крехкото си състояние.
-Днес ти беше лошо, мили – прошепнах му, и той ми се ухили като палаво дете, както най-много обичаше.
-Но сега съм добре – отвърна ми – даже… съм превъзходно добре.
-Какво ще правим с тази твоя кашлица? – продължих да настоявам, но той започна да ме целува и отново да се опитва да изтрие мислите от главата ми, както така добре умееше. Обаче аз се отдръпнах, спомняйки си как одеве ме беше изпъдил от стаята си.
-Защо беше така груб с мен по-рано днес? – попитах го, а той въздъхна и се облегна назад на възглавницата си.
-Винаги мислиш твърде много – заяви той, някак уморен – защо мозъкът ти винаги работи на четири хиляди и петстотин мегахерца?
-А?
-Умът ти е като четири-ядрен Intel процесор – заяви той и аз го зяпнах.
-Програмистични шеги ли ми правиш?
Той се разсмя.
-Знаеш, че съм бил и програмист по едно време.
-Не си ми казвал.
-Не съм ли? – той вдигна една вежда, сетне отново въздъхна – е, какво, може да съм пропуснал.
-Има ли нещо, което не си бил, Дими?
-Проститутка.
Разсмях се и го прегърнах, но в съзнанието ми отново се прокрадваха неприятни мисли. Мафия. Убийство. Тръснах глава, опитвайки се да ги прокудя далеч и да не мисля за тях, докато съм в обятията на моя мъж.
Обаче тогава Дими започна да кашля и за момент си помислих, че няма да спре. Пристъпът му продължи повече от пет минути, в които аз вече се бях изправила от леглото и бързо се обличах, готова да извикам лекарския екип. Той най-накрая успя да си поеме дъх, но през цялото време сърцето ми бучеше с паника.
-Дими… - успях да кажа накрая. Той дишаше тежко. – моля те да извикам лекар.
-Няма нужда.
-Има, кашлицата ти е много зле. Няма да те слушам повече, викам лекарите.
Дими изпъшка и отново се закашля. Може би имаше някаква инфекция? Това трябваше веднага да се разбере, трябваше докторите да му вземат кръв и да го изследват, за да нещата не загрубяват повече. Може би вече загрубяваха? Когато не кашляше, той дишаше много странно, сякаш хрипливо и всичко това се струпваше отново на главата ми. Имах чувството, че ще полудея покрай него.
По-късно докторите приключиха с прегледа на Дими, като също го караха да издишва въздух в една машина, която отчиташе капацитета на белите му дробове. За мой ужас, той беше намалял и разбрах от доктор Василев, който бе специалист по белодробни заболявания, че дробовете на Дими работят на 30% от нормалния капацитет. Лекарят сложи на Дими кислородна тръбичка в носа и му заръча да си почива, след което пое навън. Дими лежеше, но аз хукнах след доктора.
-Доктор Василев! – повиках го аз и той се спря в коридора. Затворих вратата към стаята на Димитър.
-Кажете, Анелия?
-Както знаете, аз съм медицинска сестра – заявих – разбирам, че състоянието на белите дробове на Дими е много лошо.
Докторът кимна.
-Той се нуждае от белодробна трансплантация.
Щях да припадна, въпреки че знаех, че 30% капацитет на дробовете е ужасно, ако не страшно фатално число. Той трябваше на мига да спре да пуши и да не пуши никога повече.
-Ще… ще го вкарате ли в списъка с чакащи? – попитах.
-Той вече е в списъка, госпожице.
Докторът пое да се отдалечава и аз изведнъж осъзнах, че наскоро бяхме правили на Дими операция на сърцето. Сега белите му дробове отказваха… той умираше. Нямаше какво да се преструвам, че не беше така.
-Докторе! – извиках отново след доктор Василев. Той се обърна с мрачно изражение на лицето – к-колко му давате?
-Не повече от година – заяви той. Сърцето ми се разби на парчета – може и по-малко, ако се вземат предвид другите системи в тялото му, които отказват. Съжалявам, госпожице.
Не повече от година. Осъзнаването отново разкъса сърцето ми на парчета. Не трябваше да питам. Никога не беше трябвало да питам!
Разплакана, се отпуснах до стената и не можех и да си представя какво щях да правя с това знание. Знаех, че лекарите на Димитър бяха му дали 48 часа след като се беше родил, а той бе живял 46 години. През ноември щеше да навърши 47. Но белите му дробове… как можеше човек да се бори, когато не може да диша?!
© Зи Петров Всички права запазени