Глава 28

Последвах Димитър обратно към колата, загледана тревожно в гърба му. Не бях отворила очи, докато той ме носеше надолу по стълбите, доверявайки се на трескавата му молба да не го правя. Изстрелите още отекваха в съзнанието ми. Моментът, в който стояхме с Дими на горния етаж, замръзнали и тихи, изгаряше сърцето ми с тревога. Беше ни се разминало. Най-вероятно Теодора бе разстреляла повече от двама нападатели. Не разбирах как бяха открили, че Дими е тук, или дали бяха дошли за Теодора… но ако те така лесно можеха да намерят Димитър, какво им пречеше да го посетят в имението, или пък да дойдат да ни нападнат тук?

Качих се в колата и докато слагах колана си осъзнах, че ръцете ми така треперят, че не успявам да го закопчая. Дими седна до мен, пресегна се и закопча колана ми вместо мен, след което сложи и своя и запали двигателя на автомобила. Мъжът измъкна от джоба на дънките си телефона си и ми го подаде.

– Избери Асен, моля те – каза ми, някак разсеяно.

Загледах се в мобилното устройство.

– Заключен е – отбелязах. Дими го взе и сложи палеца си на мястото, за да го отключи. Сетне отново ми го подаде. Потърсих в списъка с контакти и намерих "брат". Набрах го.

– Дай го – каза ми Дими и взе телефона – ало, Асене. Слушай сега… искам да се обадиш на Стоян и да засилите охраната. И не пускай Ели да излиза никъде сама, за известно време.

Асен говореше нещо. Дими изсумтя.

– Абе, послушай ме един път! – ядосано го сряза Дими и аз вдигнах вежда – сериозен съм. Става нещо лошо.

Подаде ми отново телефона, като преди това прекъсна разговора с брат си. Не му беше дал повече обяснения, но се надявах Асен все пак да се вслуша в думите на по-големия си брат.

Приближихме към портите от ковано желязо, които ни приветстваха в имението на Симеонови, и видях до тях да седи дребна фигура с черна качулка на главата. Настръхнах, а Дими спря колата. Фигурата смъкна качулката – беше Теодора. Погледнах към Дими, чието лице бе станало ледено. Той измъкна пистолета, а аз го зяпнах. На чия страна бе Теодора? На наша, нали? Теодора вдигна и двете си ръце нагоре, а Дими слезе от колата, държейки я на мушката.

– Моля те, докторе, недей така – каза тя – сама съм.

– Сваляй анорака – заповяда ѝ той. Тя мигновено се подчини, хвърли един малък пистолет на земята. Аз стоях в колата като препарирана. Дими отиде до жената и я претърси, след което взе оръжието ѝ от земята. Тя го гледаше с големите си зелени очи. Сетне той прибра и своето оръжие.

– Качвай се, Теодора – каза ѝ той и тя се качи на задната седалка. Изнервях се да е зад гърба ми, но щом Дими бе преценил… той също се качи, вратите се отвориха и ние влязохме в двора на имението.

Когато слязохме от колата, Дими ни махна да го последвахме и отидохме в градината. Седнахме на една маса, сред купчина приятно ухаещи рози и цветя. Една прислужничка се приближи към нас.

– Какво ще желаете, господин Симеонов? – попита тя. Не беше Лина, слава богу, нито приятелката ѝ.

Дими погледна към мен.

– Ъмм, за мен един портокалов сок – измънках аз. Той погледна към Теодора, която сви рамене.

– Чаша вода – заяви убийцата.

– Добре – каза Дими и погледна към прислужничката. Очаквах да си поръча ракия – портокалов сок и за мен. Благодаря ти, Иве.

Тя кимна и се отдалечи, а аз погледнах учудена към Дими. Е, явно не беше в настроение за ракия. Това, незнайно защо, още повече ме притесни. Забелязах, че дишаше трудно. Кислородният апарат! Станах от стола си и привлякох вниманието на другите двама. Дими ме погледна с вдигнати вежди.

– Ще трябва да взема апарата, Дими – казах и хвърлих един поглед към Теодора – не мога да… разбираш ли…

– Да, вземи го – каза той кротко.

Тръгнах към колата, оставяйки Дими и убийцата зад гърба си – треперех леко от нервите, които започваха да се натрупват в тялото ми и да ме задушават. Взех кислородната машина, сетне се върнах, тъкмо когато прислужничката носеше напитките ни. Дими сложи тръбичката на носа си. Теодора го гледаше, но не изрази нищо на лицето си.

– Така… - каза той и погледна към Теодора – време е да поговорим, Теди.

Той измъкна една цигара от кутията, която почиваше до пепелника. Теодора ми се стори изненадана, и когато той поднесе цигарата към устата си, убийцата се пресегна през масата и я взе от ръката му. Сепнах се.

– Това не мога да го гледам – заяви твърдо жената – кислородна тръба и цигара е проклет парадокс, приятелю. Няма да стане.

– Теодора, това не е…

-Не е моя работа, но преди малко спасих жалките ви задници! – ядоса се тя и аз я зяпнах, неспособна да не реагирам на гнева в тона ѝ – пред мен няма да пушиш, докторе. Вече не си ми шеф и не съм длъжна да стъпвам на пръсти. Или сваляш кислородната тръбичка, или махаш цигарата. Избери си.

Той ѝ се намръщи инатливо.

– Баща ми умря от белодробен рак – каза Теодора, преди Дими да е проговорил – накрая беше с такава кислородна тръба в носа. Не помогна. Но го гледах дълго така. Щом я носиш, значи не можеш да дишаш сам. Няма да гледам да пушиш.

– Това е абсурдно, Теодора… - започна Дими, но тя го изгледа страховито. Той примига, изненадан.

– Няма да стане, докторе – твърдо каза тя.

За моя абсолютна изненада, той свали кислородната тръбичка от носа си и представи ръката си пред Теодора. Тя, с широко отворени очи, му връчи цигарата и той я запали, а аз стоях, загубила ума и дума. Надявах се Теодора да го спре, но тя не го направи – явно нещо във факта, че той е с кислородна тръбичка и пуши не ѝ се нравеше, но въпреки че знаеше, че той трябва да диша с кислороден апарат, като пушеше без него това не ѝ пречеше. Странна жена.

Дими се закашля. Теодора поклати глава.

– Сам ще се убиеш, каквото и да направя, докторе – каза тя – винаги си го правил. Ама сега явно си се мотивирал да го постигнеш най-накрая.

– Не съм се убивал сам, Теодора.

– О, ама разбира се, че не! – ядно подхвърли тя – както и да е. Да говорим по същество.

– Да, така е по-добре – каза ѝ Дими – кои бяха онези хора, които днес те посетиха?

– Не ги познавам – тя сви устни – но бяха дошли за кръв. Обадила съм се на Сашо и Донката за помощ. Те ще дойдат до няколко часа. Трябва да се справим с това.

– Добре… - Дими се замисли – защо като чу за племенничката ми, искаше да напусна апартамента? Как знаеше, че някой ще дойде?

– Племенничката ти се казва Сава, така ли? – попита Теодора.

– Елисавета… - тихо каза той и се намръщи – никой не ѝ е викал Сава. Това е много странно.

– Тя… някак е замесена в цялата история. Тя се е забъркала с мафиотите, докторе.

– Разбрах, тъй като Людмил е бил приятелят ѝ…

– Не е само това – прекъсна го жената и се наведе над масата, гледайки мъжа право в очите – тя ми е поръчвала хора.

– Елисавета ли?! – стъписа се той.

– Да… въпреки че ми се представи като Сава, приятелката на Людмил.

– Чакай, Людмил може да е имал и други жени – сряза я Димитър, сърдит – не може да е Ели. Тя не е такава.

– А ти такъв ли си, докторе? – Теодора вдигна една вежда – ако това ще те улесни, имам информация за всеки от клиентите си. Нали се сещаш, че все пак правя проучвания за хората, които ме наемат.

Тя извади от раницата си една папка, оттам измъкна един лист и го сложи на масата. Към листа бе закрепена снимка на Елисавета – прекрасната ѝ дълга руса коса и кафявите очи с бадемова форма не можеха да се сбъркат. Дими дръпна снимката и зачете текста, а аз се наведох до него, за да видя. Пишеше Сава Алексиева, на 23 години, приятелка на Людмил Костов, баща ѝ беше Иван, строителен инженер, а майка ѝ – Михаела, безработна. Имаше даже снимка на предполагаемия ѝ баща на някакъв строителен обект.

– Що за проучване е това? – попита Димитър – не си открила дори, че е дъщерята на брат ми и че тези неща се неверни?

– Жената добре се беше покрила – сви рамене Теодора – моят човек успя да изнамери само това за нея.

– Тя… как може да го е направила? – Дими не можеше да повярва, клатеше глава в шок. Цигарата му беше зарязана в пепелника и догаряше – но защо? Не разбирам! Кого е искала да убиеш?

-Докторе… - Теодора се поколеба – даде ми няколко задачи. Три, ако трябва да съм точна. Първата беше преди година, един мъж на име Цветелин Цанев, който беше конкурент на Людмил Костов и неговата групировка. После преди четири месеца, една жена на име Оса Фурейра, гъркиня, която живее в България с мъжа си. Не открих нищо свързано с мафията покрай тях, та не знам защо ми беше поръчана.

Аз клатех глава.

– И третата ми задача пристигна вчера – завърши Теодора.

Тя измъкна от джоба на анорака си една прилежно сгъната на две бележка. Разгъна я и я остави на масата. Взрях се невярващо в листчето.

Димитър Андреев Симеонов.

Дими ахна.

Аз скочих от стола, готова да се развикам за помощ. Теодора седеше на стола си, напълно спокойна и отпусната, загледана замислено в Димитър.

– Разбира се, аз никога нямаше да го направя, докторе – допълни Теодора – никога не бих те предала за никаква поръчка. Ти си направил толкова много за мен, че колкото и пари да ми дадат, за да им връча главата ти, ще получат само среден пръст в отговор. Но не знаех, че Сава е племенничката ти. Смятах да ти кажа днес, че тази Сава иска да те убие и че смятам да ѝ откажа.

Дими взе листчето и го смачка в дланта си. Сините му очи гледаха страшно.

– Защо… - усетих, че казвам. Спомних си разплаканата, тъжна Елисавета, как се тресеше от емоциите си дълго време в леглото. Тя не би могла да поръча чичо си, нали така? Това не можеше да е истина!

– Знаех си, че ще ме предадеш – чу се ясен женски глас отляво. Рязко погледнахме натам и видяхме Елисавета, облечена в черно, да гледа гневно към Теодора. Жената ококори очи. – знаех си, кучка такава!

Сърцето ми избухна. Скочих от стола и хукнах към Елисавета, застанах пред нея и я зашлевих през лицето с всичката си сила, преди да успея да се спра.

– Как можеш да направиш такова нещо?! – разкрещях ѝ се, побесняла. Тя не трепна, не отмести очи от моите – Дими те обича!! Той искаше да те защитава!!

– Лъжа! – изкрещя тя в отговор, гневът разкриви иначе красивото ѝ лице и тя ми се видя като сянка на доброто момиче, което си представях, че е – всичко това е лъжа! Анелия, той е лъжец! И уби любовта на живота ми!!

Посегнах да я зашлевя отново, но някой хвана ръката ми и ме задържа. Обърнах се стъписана, за да видя, че всъщност е Димитър. Държеше ме безкомпромисно. Очите ми се напълниха със сълзи от гняв.

– Пусни ме, Димитре!

– Не. Успокой се – каза ми той със спокоен глас. Елисавета дишаше тежко срещу мен, но не помръдваше. Взирах се в сините очи на Дими, опитвайки се да овладея емоциите си. Отпуснах ръка и той ме пусна.

– Ели – заговори той на племенницата си твърдо – трябва да поговорим.

Все едно тя беше направила някоя невинна пакост. Погледнах към Елисавета, чието изражение все още беше изкривено от злоба и гняв. Не можех да повярвам на случилото се. В следващата секунда тя изкрещя и скочи напред към Димитър, с намерението да го удари. Хвърлих се напред да я спра, но тя ми се изплъзна, хукна зад гърба на Дими и посегна с юмрук… той се завъртя изключително бързо, блокира удара ѝ, хвана ръката ѝ и я извъртя. Тя изпищя.

– Не го прави – сурово каза той – не можеш да правиш това, Елисавета.

– Пусни ме, чудовище такова! – изкрещя момичето. Той държеше ръката ѝ изкривена под странен ъгъл, но не я беше счупил. Ако натиснеше още обаче, можеше да го направи. Очите ѝ се насълзиха от болката, която хватката му ѝ причиняваше.

Той я пусна и тя разтърка китката си.

– Спри сега – каза той – трябва да поговорим. Нека да поговорим като възрастни, Елисавета.

– Не, няма да говоря с теб, ти трябва да умреш! – изкрещя тя. Прииска ми се да ѝ забия още един шамар, но не успях да помръдна. Димитър я хвана за раменете и лекичко я разтресе.

– Успокой се. Говори с мен. Какво става? Какво си направила? В какво си се забъркала? – настоятелно я запита той.

Тя се взря в очите му. Една сълза потече от красивото ѝ око, но тя прехапа устна и се дръпна от хватката на чичо си.

– Стой далеч от мен, чудовище – изсъска тя.

– Върви – каза ѝ той и махна с ръка – върви някъде другаде, момиче.

– Не. Не и преди да те видя на земята!

– Изчезни от погледа ми! – повиши ѝ тон той и тя млъкна, кафявите ѝ очи се разшириха със страх. – Теодора, закарай я в някоя стая. Без да я нараняваш, моля те.

Теодора кимна.

– Хайде, Сава, да те откараме да си починеш – каза убийцата. Елисавета я изгледа жестоко, но позволи на жената да я отведе към имението. Трябваше да се обадим на полиция. Трябваше мигновено Елисавета да бъде арестувана и тикната зад решетките.

Дими седна на стола си с въздишка. Стоя така известно време, през което просто дишаше дълбоко с ръце на масата, а аз не знаех какво да кажа или направя.

След това той стана, хвана масата и я обърна. Напитките ни се разляха на калдъръма, чашите се счупиха. Стоях замръзнала на мястото си.

– Дими… - прошепнах. Той все така дишаше тежко и капки пот се стичаха по слепоочията му.

– Остави ме – сурово каза той, сетне тръгна през градината, бесен. Поколебах се за секунда, сетне хукнах след него и го прегърнах откъм гърба. Той замръзна на място.

– Дими, къде отиваш? – попитах, докато все още го прегръщах – моля те, не отивай никъде толкова ядосан!

– Пусни ме, Анелия – изръмжа ми той.

– Не! Не те пускам за нищо на света – нежно му казах – остани при мен!

Той се обърна към мен, като ме принуди да го пусна от прегръдката. Погали нежно лицето ми с опакото на ръката си, сетне срещна очите ми.

– Имам нужда да остана сам – прошепна ми – няма да правя нищо опасно. Ще отида до колата, ще седна вътре и ще постоя там. Обещавам.

– Няма да караш?

– Не.

– Добре… вземи кислородната машина, моля те – казах му и я взех от земята, където беше паднала заедно с другите неща от обърнатата маса – ако има нещо, ми се обади, Дими.

Той ми кимна, взе машината и тръгна.

Поколебах се какво да направя и къде да отида, и докато се чудех как да реагирам на ситуацията, вдигнах масата и събрах стъклата от чашите. Дойде и прислужничката, която ни беше сервирала, и се зае да ми помага, без да ми задава въпроси. След като пооправихме, аз се зачудих дали да не се обадя на Асен и да му кажа какво се беше случило. Може би трябваше първо да се консултирам с Димитър за това какво да направим.

Теодора се появи от имението и тръгна към мен с бодра крачка. Усмихна ми се.

– Брей, ти си била опасна – каза ми тя с приповдигнат тон. Аз се намръщих.

– Не ми е до шеги.

– Къде отиде докторът?

Поклатих глава леко и седнах на единия от столовете. Не можех да изтрия от съзнанието си погледа в очите на Елисавета, гневът ѝ, виковете ѝ към чичо ѝ. Димитър беше казал, че тя му е като дъщеря. А тя да направи такова нещо, че да поръча убийството му на наемната убийца! И дори да не го отрече.

Теодора ме гледаше. Срещнах големите ѝ зелени очи – видях, че изглежда някак натъжена, но можех и да съм си го въобразила. Тя запали цигара и загледа портокаловия сок, който все още беше на калдъръма. Прислужницата бе отишла да вземе нещо, с което да го измие. Над главите ни прозвуча гръмотевица и аз погледнах към небето. Не бях забелязала, че буреносни облаци бяха прегърнали слънцето. Една капка дъжд докосна лицето ми. Скоро щеше да се изсипе порой, предположих.

– Къде е Елисавета? – попитах. Теодора се подсмихна.

– Оставих я в една от стаите. Заключих я вътре. На третия етаж, надявам се няма да тръгне да излиза през прозореца – отвърна ми жената.

Сърцето ми се сви за Димитър. Не ми харесваше фактът, че той бе настоял да бъде сам, но също така го разбирах. Най-вероятно той бе наранен. Погледнах в посока на алеята пред главния вход, където бе паркирана колата, въпреки че оттук не се виждаше заради растенията, които ограждаха градината. Започна да вали по-силно.

-Ще вляза вътре – обяви Теодора. Кимнах ѝ разсеяно.

Тя ме остави, а аз тръгнах към алеята. Черният джип си беше паркиран там, където го бяхме оставили, Дими не беше тръгнал никъде с него. Видях, че Дими е облегнал глава на волана. Измъкнах телефона си.

"Добре ли си" – написах му на съобщение.

Той се размърда в колата, но все още не вдигаше глава от волана. Получих отговора му.

"Дишам".

"Искаш ли да дойдеш при мен?"

"Не още"

Той не вдигаше глава. Дъждът изненадващо се изсипа над главата ми и за няколко секунди цялата подгизнах. Не смеех да отида до колата, наблюдавах я отдалеч. Дими не реагира на поройния дъжд. Нова гръмотевица проехтя над главата ми, мощна и опасна. Стисках ръцете си в юмруци, докато вътрешно сърцето ми се разбиваше. Поколебах се, сетне хукнах към имението. Влетях вътре, цялата мокра и натъжена.