Глава 29
Стоях в коридора на лятното имение на Симеонови, докато бурята се разразяваше навън. Сърцето ме болеше – исках да отида при Дими. Трябваше да отида при него, но не бях събрала смелост да наруша уединението му. Дали трябваше да го оставя? Не знаех. Опитът ми с мъжете не стигаше да обясни какво да направя, когато мъжът е разстроен, но не заради мен. Трябваше ли да му досаждам или трябваше да го оставя?
Умът ми не знаеше. Затова попитах сърцето си: то крещеше да отида при Димитър, затова си поех дълбоко дъх и излязох отново в бурята. Дъждът бе станал още по-силен и духаше вятър, от който цялата настръхнах. Забързах към черния джип – Дими все още стоеше така, както го бях оставила – с глава на волана. Минах покрай предницата на автомобила и отворих вратата на мястото до шофьора. Качих се бързо вътре.
Дими ме погледна изненадано – сините му очи изглеждаха мрачни и той ми се видя много изморен и болнав. Една светкавица проблесна и секунда по-късно силен трясък завладя небето. Бурята ...