Долината на Сенките (ПРОЛОГ)

Детски плач огласяваше цялата планина. Ехото на току-що падналата лавина се опитваше да го заглуши, но лекият ветрец сякаш усилваше риданията на новороденото дете. Магьосниците, които минаваха през подножието на планината чуха този вик за помощ. Дългът им ги накара да потърсят източника на шума.

Няколко часа минаха и слънцето се подготви да легне в своето удобно легло, а красивата му майка Луната зае мястото му да бди над Кралството и да свети над закаснелите пътници. Снегът се беше натрупал, а падналата лавина от върха на Вълка не помагаше на магьосниците. А нежният му цвят, макар и успокояващ, сега не вещаеше нищо добро. Не малко хора бяха заспали в прегръдките на бялата смърт. Студът беше сковал дори и най-високите борове, които леко потрепваха от ледения зимен вятър. Само най-високият връх на Вечната планина сякаш неподвластен на земните стихии, стоеше горд и безснежен.

Плачът не спираше, след време дори се усили. Младият архимагьосник Саргиос се притесняваше, че дори да намерят детото, няма да могат да стигнат до кулата Лупос. Тогава се случи нещо странно, дори за магьосниците. Детският плач замря, а вместо него се появи мрачно вълче скимтене. Орденът Лупос почиташе това животно наравно с боговете от Гюдсгорд. Но наистинна странното беше, че сякаш от снега се появи чисто бял вълк. Животното им направи ясен знак да го последват. Не след дълго ги заведе пред голяма дупка в една от преспите, пред която два сиви вълка сякаш стояха на стража. Магьосниците последваха белият в дупката, която беше малка, и за да влезе човек трябваше да лази. Макар и леко уплашени от случващото се, те влязоха, като Саргиос влезе първи и запали малка сферична лампа. Последва не много дълъг тунел, който водеше до малка стая. По средата й белият вълк беше легнал кротко до един вързоп. В него нещо се размърда и детски смях огласи малката снежна стая.

Магьосниците, изморени от търсенето и леко уплашени от случващото се, решиха да прекарат нощта в снежната къща. Не след дълго повечето от тях заспаха, а само Саргиос, удивен от случващото се, се приближи до белият вълк и бебето, което спеше спокойно. Тогава животното стана и се запъти към тунела. Когато Саргиос не го последва то се върна и леко го захапа за ръката. 

Вечерта беше на своята среда, студът сковаваше дори и въздуха, който беше изпълнен с тишина. Сребърната светлина, хвърляна от луната, осветяваше всичко чак до езерото Угинст и гората Ньодверге. Саргиос, омаян от красотата на Кралството, забрави за своя необикновен спасител. Леко ухапване по ръката го върна към реалността. Белият вълк се качи на преспата, представляваща ледения им лагер, погледна към небето и зави високо. Младият архимагьосник погледна в посоката, в която гледаше и животното - там светеше северната звезда. Никога преди Саргиос не я беше виждал да грее така. Тогава той усети чуждо присъстие в съзнанието си, което му нашепваше много неща, като същевременно различни картини се появяваха пред очите му. Няколко му се набиха в съзнанието – Зориан, първият пазител и притежател на Хнат, могъщият жезъл на Логн. Първото честване на Асти Наукати, смъртта на Зориан и наследяването на Хнат от следващият пазител. Но картината която най-силно се запечата в съзнанието му беше картина от великата битка на трите раси.

Съзнанието изчезна както се беше и появило. Саргиос загуби равновесие и се строполи върху твърдата снежна покривка. Когато се оправи и стана, нямаше и следа от вълците - и те както виденията бяха изчезнали. Слънцето обаче се показа зад хоризонта, а магьосникът, пълен с въпроси, влезе да събуди събратята си. Той не предполагаше, че много скоро спокойствието в Кралството щеше да се разклати...