ГЛАВА ПЕТА

ОТВЛИЧАНЕТО НА ВЕЗИ

Ню Йорк

имение Роуз гарден

11,30 ч.

  Вези Бронксли и неговият домакин бретерът Ричард Стоктъм играеха партия шах. Бяха се настанили удобно във всекидневната на къщата му до една антична индийска шах маса.

  Младежът беше добър на шах но изгуби пешка на десетия ход и не се очертаваше играта да се развие благоприятно за него. На шестнадесетия ход той нарочно жертва пешка и след като видя доволното изражение на лицето на противника реши да осъществи целта на визитата си и да го разпита за тайното икономическо общество.

– Относно приемането ми за член на Бретернити общество, най-могъщата тайна организация на света, би ли ми разказал още?

– Офицерът ти е заличен! – взе му той фигурата с царицата.

– Ричи, добър си.

– Знам! – усмихна се той. – Предлагам да се предадеш за да запаля една пура.

– И да не искам... скоро съм мат.

– Така си е – потвърди Стоктъм. Той се протегна с дясната ръка и отвори един хумидор за пури от испански кедър. Извади една и я опипа. Стори му се стегнато свита. Подуши я и усети силен аромат на подправки, какао, кедър и карамел. Бавно отряза върха й със златна двойна гилотина, обсипана с дребни сапфири и рубини. Запали я с една дълга клечка кибрит от кедрово дърво и с наслада дръпна дим от нея. – Готов ли си да чуеш най-магическата история на света?

  Вези кимна с глава и се облегна на стола удобно.

– В началото на миналия век моят дядо и прадядо ти имали проблеми в бизнеса си. Едни хора с широки политически връзки им взимали държавните поръчки под носа. Те се допитали до по-стария от тях търговец Дони Смит и той предложил да им отговорят като направят таен инвестиционен фонд. Решили и привлекли още богати бизнесмени и така станали единадесет души. Учредили го и приели устав. Поканили да се присъедини към тях и един ротердамски бижутер, който се включил като дарил диамант за един милиард долара... по сегашни цени, разбира се.

– Наистина ли. И къде е било това? – попита Бронксли.

– В Хавана. Срещали се винаги в хотели в Куба. Омръзнало им да пътуват и след двадесетина години наели помещение в един новопостроен офис комплекс в Ню Йорк и тайно, без наемодателят да разбере, изградили зала за събиранията им с дванадесет стола с надписи.

– Какви надписи?

– Гравирани са с латински сентенции отзад на гърба им. На тези столове седяли бретери. Всеки един от тях отговарял или за континент или за политика, за търговия, за курса на долара и цената на златото.

– Бретернити общество ли контролира тези борсови разлики? – не се сдържа да попита Вези.

– Да! Принципите и целите ни са световно господство. На моя стол на Принцепс отзад пише:  Primus inter pares – Пръв сред равни. Nemo patriam, quia magna est, amat, sed quia sua – Никой не обича родината си защото е голяма, а защото е негова, е надписът на другия. Corrige praeteritum, praesens rege, cerne futurum – Поправяй миналото, ръководи настоящето, предвиждай бъдещето е третият. Следва Fide, sed cui fidas, vide – Бъди бдителен, доверявай, но гледай на кого доверяваш. На следващия стол: Silentium est aurum – Мълчанието е злато. Следват: Vi et armis – Със сила и оръжие; Amicos amamus, a quibus amamur – Обичаме приятелите, от които сме обичани; Audi, vide, sile – Слушай, гледай и мълчи; Bis vincit, qui se vincit in victoria – Двойно побеждава този, който се владее след победата; Exitus acta probat – Целта оправдава средствата; Homo ad duas res ad intelligendum et ad agendum natus est – Човек е роден за две неща, да мисли и да действа. Последният е Divide et impera – Разделяй и владей.

  Принцепса спря да говори, вдигна пурата от пепелника и дръпна от нея. Бавно издиша дима над главата си.

– Само, в тази зала ли се срещате? – попита гостът, след като го изчака да се наслади на пушенето. – В голф клуба не беше ли среща?

– На три различни места са нашите срещи – поясни Ричард Стоктъм. – Най-тайното е един подземен бункер в щата Луйзиана, построен по времето на Кубинската ядрена криза. Той е нещо по-различно, нещо по-сигурно и нещо уникално. По-скоро прилича на луксозно имение. В случай на ядрена опасност или на световна вирусна пандемия в него членовете ни могат да преживеят спокойно над една година. Разполага с петдесет и четири стаи, конферентна зала, скуош зала, спортна площадка и хангар за самолет и вертолет. В това убежище има всичко необходимо за комфортно обитаване. Интернет и оптични кабели за световни комуникации, градина за производство на плодове и зеленчуци и редица други неща необходими за нормален живот.

На Вези Бронскли му стана неприятно от чутото и се усети, че измести темата на разговора, заради който бе дошъл на гости у Принцепса. Открито го погледна в очите и попита:

– Знаеш ли, каква е причината за изчезването на баща ми? Дали е убит или са го отвлекли?

– Не знам!

– Ако е отвлечен ще разменя парите и диаманта за баща си.

– Ти си луд! Откъде да знам къде е баща ти и въобще... жив ли е?

– Единствено, ти можеш да го отвлечеш.

– Глупости говориш!

– Или тайното ви общество?

– Като Принцепс ти се заклевам, че такова решение не сме вземали.

– Това ми е условието. Парите и диаманта срещу живота на баща ми! – каза Бронксли и стана рязко от старинния инкрустиран дървен стол, разположен до шах масата.

  Той не изчака бретерът Стоктъм да му отговори, обърна му гръб и с бързи и широки крачки се насочи към изхода на сградата. Излезе от нея и с облекчение въздъхна. Видя паркираната лимузина на фирма Интер Прима и тримата му охранители облегнали се на нея. Качи се вътре и даде нареждане на шофьора Били да подкара.

„Какъв е смисълът тези да печелят и да владеят целия свят, щом са загубили душата си? Нима не знаят, че честният и обикновен начин по който съществуват и действат хората по света е истинска ценност?“ – се запита той.

През прозореца на всекидневната стая Ричард Стоктъм внимателно изгледа отдалечаващата се фигура на най-младия член на Бретернити общество и как напуска неговия дом.

„Заблуден ли е този Бронксли или някой друг го лъже и не иска да ни върне парите и символа? – започна да разсъждава наум той. – Но, кой? Дванадесет човека знаем за диаманта. Дявол да го вземе! Този младеж е пропял и е казал на някой друг за структурата ни.”

  Принцепса на тайното общество се протегна с лявата ръка и взе с нея един смартфон марка Секусмарт от индийската шах маса.

  Този телефон беше оборудван със специална чип карта и криптопроцесор на фирмата, които осигуряваха кодиране чрез специална кодираща и криптираща система за сигурност, така, че никой да не може да подслушва провежданите поверителни разговори. За идентифициране на говорещия, по този мобилен телефон, се използваха и пароли за еднократна употреба. Данните от всеки изходящ разговор се накъсваха и криптираха с висока степен на сигурност.

  Отсрещната страна с която Стоктъм желаеше да проведе разговор щеше да приеме и излъчения от чиповете ключ за разкодиране. Ако някой се опиташе да подслуша разговора му чрез мобилната мрежа щеше да улови една безсмислена каша от данни, която на практика не можеше да бъде разшифрована.

  Ричард започна да въвежда цифрите на стационарен телефонен номер който знаеше наизуст. След седем позвънявания в слушалката той чу глас който го попита за парола.

– Vi et armis*! – отговори на латински той.

*Vi et armis (лат.) – Със сила и оръжие

  Операторът Джо Бонъм от охранителна фирма Дейли Секюрити седеше пред екрана на компютъра. Той никога не беше разговарял лично по телефона с обект „Алфа едно“.

  Бонъм прие разговора и стартира програма за гласова съвместимост. Тя извади на екрана съобщение за сто процента съвпадение. Тогава Джо стартира друга програма за ново двустранно криптиране на безжичната мобилна връзка. Стана от стола си и се насочи към кабинета на изпълнителния директор на фирмата за охрана и проследяване Фредерик Такър; който пое донесения телефон „Секусмарт“ от Бонъм в ръка зачака да чуе задачата от Принцепса.

САЩ

Сторм сити

Преди един месец

7,10 ч.

   В този голям град се намираше основната сграда на фирма Дейли Секюрити. Градът не беше случайно избран. Тук се намираше международният технически университет Професор Джон Атанасов – откривателят на идеята да се използва енергията заредена в кондензатор за съхраняване на информация в двоичен код. Същият принцип се използва и в съвременните динамични компютърни памети. През 1984 г. IEEE Computer society му присъжда медал на компютърен пионер „за първия електронен компютър с последователна памет“. Професор Джон Винсънт Атанасов е с български произход. В Родината му го наричат изобретател на компютъра.

  В този университет учеха американски, европейски, китайски и индийски младежи и той беше средище за изграждане на кадри в областта на компютърните технологии. Наскоро, управителният съвет на учебното заведение реши да постави паметна плоча с един от най-значимите цитати на покойния основател на Апъл великият Стив Джобс: „Компютърът е най-значимото изобретение на човечеството. Той е като велосипед за ума”.

– Моли, къде ми е черната папка? – попита съпругата си Конрад Грей и я погледна.

– Винаги на закуска... все търсиш нещо – закачливо отвърна тя. – Там е където ти си я оставил.

– А, ето я! Намерих я – видя я върху кухненския стол, протегна се и я взе.

– Днес, не закъснявай, скъпи! – помоли го тя и оправи леко подгъналата се яка на ризата му. После приглади с ръка ревера на сакото, което той току-що облече.

– Закъснявам... тръгвам. Целуни малкото ни съкровище по двете бузки от мен след като се събуди – каза той и я целуна в устата. – Обичам те!

– И аз те обичам, скъпи! – отвърна Моли и погледна с възхита лицето на съпруга си.

   Инженер Конрад Грей имаше кестенява къса коса, светлосиви очи и трапчинка на брадичката, които издаваха волевия и изпълнителния му характер.

  Съпругата му много го харесваше като мъж и мислеше, че е истинско щастие Господ да е отредил да има дете тъкмо от него.

  Тя погледна отдалечаващата му се фигура. Проследи го с поглед до паркирания джип. Моли изпита някаква вътрешна тревога относно работата на съпруга си – но не можа да определи точно какво я разтревожи. "Една календарна година съпругът ми работи за охранителна фирма и дори не знам с какво се занимава" – си помисли тя.

„Служебна тайна” й отговаряше съпругът й.

  Конрад Грей излезе от дома си и погледна към небето. Не му се понравиха гъстите сиви облаци и си помисли, че днес ще вали дъжд. Бързо се насочи към паркирания пред къщата бял джип Лексус. Отключи го с дистанционното, влезе вътре и седна на кожената седалка, запали двигателя и потегли по обичайния си маршрут. След десет минути спря на паркинга пред сграда с надпис Дейли секюрити.

   Логото, наименованието на компютърната фирма и помещенията й бяха прикритие на установилата се тук охранителна фирма Дейли Секюрити.

  Конрад работеше като системен оператор и отговаряше пряко за проследяването и идентифицирането на маркирани лица и тяхното аудиозаписване.

– Бонъм, днес ме изпревари – каза той след като влезе в строго охранявания офис и погледна с усмивка седящия на кожения стол, пред екраните на мониторите, колега. – Има ли нещо ново?

– Следенето на обект Алфа едно започна в Испания.

– Да не стане като с Алфа три? Естествено имам предвид изчезналия преди няколко месеца сигнал. Имаме ли разрешение за другите Алфи?

– За останалите Алфи няма промяна на заповедта.

– А, Бета едно там ли е? – зададе въпрос Конрад и седна на стола си, намести се добре и загледа мониторите.

– Бета едно няма проследяващ чип – отвърна колегата му.

– Мобилният екип... защо не му е поставил още?

– Е, в работата на началството не се меся – вдигна и двете си ръце нагоре Бонъм и се протегна на стола. – За тази заплата от триста хиляди долара годишно не задавам въпроси.

– Може би трябва, колега. Може би.

  И двамата се загледаха в пулсиращите червени точки на екраните.

  Конрад Грей притегли към себе си кейборда и въведе шестнадесет цифров код който знаеше наизуст. На екрана се изписа думата: гласово проследяване и аудиозаписване. Въведе и координатите на които се намираше частният голф клуб Ла Педра де оро.

  Охранителната фирма Дейли Секюрити разполагаше със система от шест оперативни сателита за проследяване, подслушване и следене на лица и обекти, които осъществяваха достъп посредством сателити на геостационарна орбита (бяха позиционирани на тридесет и шест хиляди километра над Екватора, в т.н. Clarke Belt орбита). Всеки един от спътниците имаше изключително олекотена и огромна по размерите си антена с формата на чадър – с размер от триста метра в диаметър и бе снабден с чувствителни радиоприемници които им позволяваха да прихващат и следят комуникации. Те разполагаха и със система за следене на хора и автомобили. Също така, можеха да сканират от геостационарна орбита ландшафта и да очертаят местоположението на златни или диамантени залежи. Оперативните сателити бяха от най-ново поколение и затихването в атмосферата не оказваше влияние на сателитните връзки. Наличието на комуникация с всеки сателит бе гарантирано над 99.8% на годишна база.

  За подслушване и записване на разговори фирма Дейли Секюрити използваше и безпилотни летателни апарати /летящи дронове/ захранвани със слънчева енергия. Тези летящи дронове се свързваха със сателитите чрез лазерна технология – с тъй-наречената космическа оптична комуникация. Предаваха и получаваха данни от Космоса посредством невидими инфрачервени лазерни лъчи.

– Готово! – одобрително каза Грей и погледна екрана на монитора. – Виждам затревения терен на голф клуба и Клубхаус.

Посредством джойстик той започна да насочва системата за подслушване, защото отговаряше лично за аудиозаписването на разговорите от всички срещи на обектите Алфа.

  Инженер Конрад Грей чу шум по високоговорителите наподобяващ вятър преминаващ пред листата на дървета и звуци от птици. Дочу говор на английски език:

– "...загубих. Добре, но утре залагам на другата гонка на хрътката Феникс номер четири или за Бали – продължи мъжкият глас. – На номер четири ще загубя."

  Служителят насочи с джойстика лазерния лъч, който излъчваше сателита от орбита, към стъкления купол на Клубхаус в голф клуб Педра де оро.

  С помощта на този лъч се осигуряваше лазерно-акустично наблюдение на обектите, които от фирмата следяха и подслушваха. С помощта на джойстика го приближи максимално до стъклопакетите и сканира с него за да може да улови трептенията на звука, които се предаваха чрез трептенията на стъклото.

– Не може да бъде! – учуди се той. – Няма никакви изкривявания на звука. Ще пробвам да направя запис.

– Наблюдаваме и записваме движението и разговорите на Алфа едно само на открито – прекъсна го Бонъм.

– После ще изтрия записа.

 – Добре, но и аз искам да направя видеозапис.

– Не можеш! Виж, къщата няма прозорци отстрани. Само този стъклен купол. Хитро замислена сграда – отговори му Грей.

– Обектът е вътре в къщата и аз не мога да го видеозаснема. Тогава отивам за кафе. – Бонъм стана от стола си и попита Конрад: – Искаш ли?

– Не! Сутринта пих едно. Отивай... не ми се вярва да излезе бързо оттам.

  В този момент долови отчетлив говор на английски език:

– "...Нашият проект включва използване на миниатюрни наночастици... десетки пъти по-малки от едно червено кръвно телце. Те се свързват с различни молекули, а те им "позволяват" да се свържат с клетките мишени. Целта ни е дистанционен контрол над действията на човека и над тялото му. При вкарване в организма на тези наночастици хората стават зависими от нас. Само с помощта на един компютър и една програма. Наночастиците са полимерни и се разграждат след един месец..."

  Служителят започна да записва. 

  Изпълнителният директор на фирмата за охрана и проследяване Дейли Секюрити Фредерик Такър седеше на удобния си стол от гръцки орех, който бе покрит с крокодилска кожа и гледаше новините по телевизионния канал Си Ен Ен. Взираше се в монитора на компютъра си.

  Най-важната задача която изпълняваше тази охранителна фирма беше следенето с цел: – предотвратяване на заснемане на компрометиращи снимки от папараци или евентуално покушение и отвличане на членове на тайното икономическо общество Бретернити.

  За тази цел на всички членове на обществото /Такър ги наименува по възрастов принцип с гръцки букви като – шест Алфи и шест Бети/ бяха инплантирали под кожата проследяващи гъвкави чипове. Захранването им се осъществяваше от телесната топлина на човека благодарение на нов вид батерия от гелообразен полимер, доста надеждна и напълно безопасна за здравето.

„...Разходите на американското разузнаване са по-големи, отколкото в разгара на Студената война... – се чу глас от екрана, който осведомяваше данъкоплатците за десетките милиарди долари отпуснати от държавата – ...създаденият разузнавателен мастодонт не е в състояние да снабдява президента с критично важна информация за редици заплахи за националната сигурност на страната.”

– Защо не дойдат при нас? – на глас каза той и се засмя. – Само за сто и петдесет или двеста милиона долара можем да ви осигурим каквато информация пожелаете. Ехх... ако президентът знаеше, че по нареждане на господин Симеоне и него можем да подслушаме и проследим.

  Изведнъж той забеляза на монитора пред него, че обект Алфа едно с местонахождение в Испания е позициониран и не се движи вече един час.

"Предполагам, има среща или заседава с бизнесмени и всичко относно охраната му е в ред" – си каза наум.

Изпълнителният директор на фирмата за охрана и проследяване се учуди защо червена светлина премигваше/ блинкваше/ на екрана – някой правеше аудиозапис.

  Той не беше заповядал това действие.

  Фредерик Такър натисна на кейборда буквата С – камери. Показаха се прозорците с всички охранителни офиси. Натисна на офис едно и се вгледа в показалото се на екрана на монитора изображение на седящия с гръб инженер Конрад Грей.

  Изпълнителният директор не повярва на видяното.

  Служителят правеше аудиозапис на обект Алфа едно, без той да е давал разпореждане.

– Симънс... – почти изкрещя в слушалката на началника на вътрешната охрана, след като натисна бутона с цифра едно на вътрешния телефон – ...бързо при мен!

  Стаята на вътрешната охрана и превенция се намираше на първия етаж на сградата, но шефът изскокна навън и за по-бързо не се качи в асансьора, а изкачи стъпалата пеша и за максимално кратък срок се озова пред кабинета на Такър, почука и влезе.

– Какво е станало, шефе?

– Имаме проблем! – погледна към него той, но не посмя да уточни, че се отнася за Алфа едно. – Неоторизиран достъп и нерегламентиран аудиозапис на наш обект.

– От кого?

– Конрад Грей – отговори му шефът. След това му посочи на монитора седящия на стола служител.

– Няма начин! Проверих го по два пъти. Както и всички служители преди да ги назначите на работа. Не ми прилича на къртица.

– Какво по дяволите става? – ядосано каза шефът му.

– Процедурата е ясна – с тих глас предложи Симънс. – Незабавното му умствено дезориентиране и унищожаване на доказателствата за това деяние.

  Фредерик Такър стана от удобния си стол и закрачи с широки крачки из офиса като се взираше в монитора на компютъра. 

Той ръководеше успешно охранителната фирма цели десет години. Затова и получаваше шестцифрена годишна заплата, защото умело можеше да надуши всеки проблем във фирмата и ловко да заличи следите. Следяха обект Алфа едно по нареждане на собственика на компанията господин Тито Симеоне и с най-високо ниво на секретност. Само те двамата знаеха името на обекта и никой друг.

„Как да постъпя? Лесно е да го отстраня физически. Не! По-добре, нека да влезе в психотропната стая и дано не се разрови някой” – се замисли той.

– Шефе! – предложи Симънс. – Първо да го разпитаме. Може да излезе нещо.

– Не сме полицаи – отговори Такър. – Аз ще говоря с него пред стаята. Ти го доведи там. И без излишен шум.

  Началникът на вътрешната охрана кимна с глава, че разбира.

  Шефът му наричаше „стаята“ едно бронирано изцяло с плоскости от кенарови влакна и графитни нишки помещение намиращо се на последния етаж на сградата. Тя бе оборудвана с най-усъвършенстваното психотронно оръжие – торсионното. То се използваше за дистанционно облъчване, като провокираше в „облъчения” умствена дезориентация, дълготрайна загуба на паметта и умствените способности. Лъчите нанасяха поражения върху човешката психика. Това се постигаше с предварително определени и зададени параметри в компютър до който оторизиран достъп и парола имаше само Фредерик Такър.

  Симънс се обърна и напусна кабинета. Погледна към асансьора но реши, че е по-добре да слезе по стълбището.

  Трябваше да подготви екип от охранители който да свърши тази отговорна и специална задача без издънки. Последният случай при който той се задейства и облъчиха в психотропната стая един шофьор беше преди три месеца. Той не разбра за какво го „облъчиха“, но хвърли тялото му на хиляда мили разстояние извън щата, като преди това го съблече гол. След този инцидент Симънс не можа да заспи три нощи; спасиха го предписаните от неговия психиатър антидепресанти и приспивателни. За радост, шефът му от охранителната фирма не разбра за терзанията му, щеше да го уволни. Заличаването чрез въздействие върху човешката психика и ум за него беше нечестно и подло. Като бивш военен той предпочиташе да застреля поръчаните за отстраняване лице в лице. Началникът на вътрешната охрана не беше женен. Скоро се раздели и с приятелката си която не издържа на постоянните му отсъствия от дома.

– И така... ти мислиш ли, че мисълта която току-що те е озарила е твоя? – попита Такър Конрад Грей и се ухили. След това го хвана под мишницата и задържа да не падне.

  Служителят не отговори, защото и да искаше, нямаше физическата възможност да го стори. Главата го болеше, чувстваше се зашеметен, объркан и дезориентиран и поради това не можеше да оцени важността на въпроса. Тялото му се отпусна изцяло в ръцете на шефа му и на Симънс.

  Току що проведената процедура с инженера, в психотронната стая, беше увредила достатъчно мозъка му, така, че той нямаше да си спомня за проблемите които го бяха довели до това да му бъде направено това облъчване. Излъчвателят в „стаята“ можеше да причинява контролирано мозъчно увреждане и поява на фронтална атрофия на челните дялове на мозъка /намаляване на размера му след време/. Учените предполагат, че точно челните дялове на мозъка са отговорни за най-важните мозъчни фукнкции. Колкото по-дълго бе облъчването и то в рамките на няколко секунди при честота от сто херца до читиридесет килохерца, толкова по-голямо беше и увреждането на мозъка. Вероятно, някой спомени и способности на инженер Конрад Грей никога нямаше да се възвърнат. Тази загуба на паметта и объркването му в следствие на лъчите на торсионното психотронно оръжие не бяха странични ефекти – те бяха начина който Бретернити общество съзнателно избираше да се справи с проблемните и трудни личности.

Хората след влизането и облъчването в тази психотропна стая отвътре в главите си бяха само един непотребен мозъчен пълнеж; проблемите бяха успешно заличавани вместо преодолявани с причинените от лъчите мозъчни увреждания.

  Инженерите на Дейли Секюрити бяха разработили и разположили на места по цялата планета мощни генератори –  източници на невидимо психотропно въздействие върху човека превръщащо го в „биологичен робот” или „зомби”. Чрез магнитен излъчвател и фазирана антена те можеха да излъчват единно психотропно поле оказващо влияние върху човешкото съзнание и програмиращо го към определени действия и реакции чрез „управляване” на делтаритмите и тетраритмите на човешкия мозък. Такива мощни психотропни излъчватели бяха качени и на сателитите им в Космоса. Като облъчваха хората от разстояние хиляди километри те можеха, в която и да е точка на света, да предизвикват у тях временни нарушения на паметта, еуфория, паника, агресивност и явна неспособност за концентрация. Тези психотропни оръжия въздействаха успешно върху гражданите от цялата планета. Можеха да подчинят една голяма група от протестиращи хора или жителите на даден град за да бъдат поставени под контрол; ако Принцепса на Бретернити общество заповядаше на Тито Симеоне да извърши това действие.

  Частта на мозъка определена да получи това облъчване се нарича недоминираща. Тя е отговорна за емоционалните и творчески способности, зрителното и пространствено възприятие, подсъзнателните умствени дейности както и за някои аспекти на паметта. Тази част от човешкия мозък е с главно значение защото ако не функционира – “ставаме зависими като компютри”.

  Това психологическо въздействие върху хората и тяхния човешкия мозък беше един от многото начини на това общество за осъществяване на световна икономическа, политическа и социално зависима обстановка.

Ако съществуваше в света битка за разум, физиология на промяната и „промиване” на мозъци, днес тя щеше да бъде спечелена от Дейли Секюрити.

***

САЩ

Ню Йорк

Преди един месец и три дни

9,10 ч.

  Инспектор Кано Матели седеше на стола си в кабинета. Беше се взрял в екрана на монитора и беше отворил файл с доказателствения материал по отвличането на господин Дейвид Бронксли.

  Спря да се взира в монитора и разлисти разпечатката от проведените разговори на изчезналия бизнесмен от мобилния му телефон. Заинтригува го един проведен разговор с продължителност от 4:51 минути с абонат от град Сторм сити.

"Как така, милиардер като Бронксли ще звъни на някаква фирма? Няма логика. Нали има секретарки." – си помисли и реши да провери в Интернет кой е бил отсрещният мобилен абонат. Оказа се фирмен. Той видя на монитора и координати сочещи град Сторм сити. Матели отвори програма Гугъл земя и видя адрес с местоположението му.

  Беше офисна сграда с надпис Роба Секюрити. Навярно, вроденият полицейски нюх на инспектор Матели му подсказа, че можеше да открие някаква полезна информация в този град.

  На другия ден инспекторът реши да вземе самолет до този средноамерикански град и да посети тази фирма.

***