ДОМАШНА РАБОТА №5

Съчинение на тема: „Моето семейство“

         Казвам се Ася и съм на девет години. Нашето семейство се състои от пет члена- мама, тати, аз и двамата ми по-големи братя. Живеем в просторна къща с голям двор. По-големият ми брат, Ясен, казва, че преди са живели в апартамент в центъра, но година-две след като се родил втория ми брат, са се преместили тук.

        Мама и тати са грижовни родители. Аз много ги обичам. Те са добри и мили. Тати има собствена фирма. Сутрин излиза рано и се прибира късно вечер, но никога не закъснява за вечеря. Мама винаги казва “Добре поне, че се отказа да работи уикендите“. Значи някога много е работил. Това време не го помня.

        Мама се води на работа във фирмата на тати, но повечето време си стои в къщи. Сутрин ни буди, прави закуска, изпраща тати, после ни кара на училище. Но само мен и Мартин, по-малкия от двамата ми братя. Ясен вече не желае тя да го вози. Той е голям, в десети клас. Много съм горда с моя голям брат- той е спортист, тренира плуване и е много популярен в училището. Гордея се с него, защото всички му се възхищават. И е много умен, има най-добрия успех от целия клас, а вечер помага на мама да сготви, разчисти или изхвърля боклука. Възхищавам му се и го обичам.

       Мартин е последния член на семейството ни. Той е на единадесет. На него понякога му завиждам. Струва ми се, че е любимецът на мама и тати, само защото е инвалид. Така е роден, с някакво заболяване и никога не е можел да ходи. Не виждам как изпълняването на всеки негов каприз и задоволяването на всяко негово желание би му помогнало да проходи. Достатъчно е само да заседне с количката си на някоя врата и получава цялото внимание на родителите ни. А знам, че въобще не е безпомощен. Виждала съм го много пъти в училище да слиза с инвалидната количка по стълбите, въпреки че има рампа. Даже понякога я дава на приятелите си да опитат и те. Разбира се, повечето се пребиват по стълбите. Спомням си след една такава игра, едното колело на количката се беше изкривило. Извикаха мама и тя го прибра. Вечерта имаше не само нова количка, ами и нова игра за компютъра. Беше казал, че изпуснал количката по рампата и тя се преобърнала. Беше се престорил на силно изплашен и беше заявил, че повече не иска да излиза. Когато го нарекох лъжец, мама за първи път ме зашлеви и не ми повярваха.

       Всъщност, понякога с него е забавно, да се възползваме от недъга му. Например, когато мама ни изпрати до магазина и има много хора. Тогава хвърлям всички покупки в скута на брат ми и се отдалечавам. Той притиска едното колело на количката и тя започва да скърца, ама така скърца, че чак ти пробива мозъка. Всички се обръщат и виждат нещастното дете. Разбира се дават му предимство, а на касата често получава по някое лакомство бонус. Когато напуснем магазина, оправя колелото и подкарва с все сила към вкъщи, толкова бързо се движи, че ми се налага да тичам след него.

       Разбира се има и лоши хора, особено децата. Не веднъж съм чувала да го наричат „Куцото пиле“, „Сакатлъка“, „Безкрачко“ и разни други. Даже някои си правят лоши шеги. Веднъж беше отишъл във физкултурния салон и се беше покачил по едно въже. Докато бил горе, преместили количката в другия край на салона. Беше междучасие и случайно минавах оттам. Врявата и виковете „Давай пиле“ ме накараха да надникна в салона. Брат ми се влачеше по пода към количката, заобиколен от група гадняри, които добре се забавляваха. Добутах количката до него и се опитах да му помогна да седне, но той ме избута грубо. Сам се покачи, а после бясно изчезна без да каже нито дума. Мислех, че вечерта ще се изкара истински мъченик, но какво беше учудването ми, когато ме намери преди последния час и ми каза да не казвам на никого, защото щял да ме пребие. Не се съмнявах в думите му. Така това остана наша тайна до днес.

       Но най-много се дразня на възрастните. Ненавиждам погледите им пълни със съжаление. Защо го съжалявате, той може да прави всичко, което и вие, дори е доста по-умен и силен от повечето. Е да, прави нещата не по вашия начин, но резултата е същия. Моят брат е равноправен член на това общество и бих искала всички да го приемат като такъв. Има места на които не може да отиде, сгради, в които не може да влезе, улици, които не може да пресече, но това не го прави по-малко достоен от всички нас или човек втора ръка.

       Всъщност гордея се и се възхищавам и на Мартин. Обичам цялото си семейство и съм благодарна на всички, само защото ги имам.