Преди дни сутринта, както си седим и дочуваме двете деца да си шепнат тихичко в банята.

,,Да им кажем ли?"

,,А, не, не, мий се."

И докато, вървеше този съмнителен разговор на четири очи в банята, реших да хвърля едно око на миещите се. А щом отворих вратата на стаята, онова, на което попадна погледът ми за кратко ще се опитам да го опиша.

Първо забелязах стената насреща и таванът, от които се стичаха едри капки кетчуп. Не стига, че кетчуп, но и тук-таме се наблюдаваше остатък от висящ домат. Не стига, че домат, ми и чушка! При това - зелена! Ще кажеш, че миш-маш са си правили. Миш-маш, миш-маш, обаче по стената! (Само яйцата липсваха...) 

Ала щом прекрачих прага на стаята, осъзнах, че това на стената беше само началото...

Първо видях бялото перде, което мама ми подари - беше цялото в кетчуп. После забелязах, че по пода имаше огромно разлято червено петно с късове от домат и салфетки (в опит да се прикрие белята). После видях леглата, които бяха омазани, следите от пръсти по тях и следи от крачета. Декоративните възглавници от сини, бяха станали лилави. Вратите и прозорците също бяха с ален цвят. А стената зад гърба ми до тавана беше с (както детето ги нарече) "печати" от домати. Обаче то къде печат, къде половин домат, къде цял, който се стича по стената. Гледка. Ама като ви казвам гледка, значи не мога да я опиша. Да се чуди човек чие велико произведение на изкуството гледаш, сигурно Пикасо. 

Стоя аз и мълча. Ама стискам зъби и мълча. Стискам зъби, ама и устни стискам. Стискам устни, ама вече чак ги хапя. Г-л-е-д-к-а! Лошо ми стана. Ама толкова лошо ми стана, че чак усетих как леко залитам. Подпрях се даже да не взема да се озова по очи на земята. Обаче под ръката ми нещо меко. Поглеждам - подпряла съм се на остатък от домат на стената. Отварям уста. Затварям уста. Поемам въздух. Броя. Значи всичките тези магии за успокоение, казвам ви - направих ги. Обаче не помогна...

След час мъмрене и на двамата участници в белята - инициаторът и неговия съучастник, реших да попитам синчето каква велика Божия промисъл е довела до мисълта за хвърлят домати и зададох простичкият въпрос - защо?

И отговорът веднага дойде. Повдигна той рамене и простичко обясни:

- Ами беше ни много забавно. 

Та днес е третият ден търкане на къщата. Само се моля това чудо на технологията, наречено ,,пералня" да издържи на напрежението, че представяте ли си какво щеше да бъде, ако се пере на ръка. Не, щях да накарам синчето да пере на ръка! И седя и се утешавам, че какво - пък! Забавлявали са се децата...