Домът
Тази вечер подминах вратата на „дома”Когато приближих,по-силно от всякога ме връхлетя усещането,че за нищо на света не искам да вляза вътре.Не можех да видя и да понеса за пореден път да се изправя пред тези белязани от страданието лица.Обикновено скривам сълзите си до момента,когато си лягам,но не и сега,не бих могла.
Продължих нагоре по улицата;преди никога не ми се беше случвало по това време.Мислех си ,че ще ме е страх сама,но аз не чувствах нищо освен неосъзнатото желание да избягам по-далече.Започнах да разсъждавам:Защо трябва да се върна по-скоро?Ще се тревожат ли за мен ако изобщо не се върна?Не,няма – ще се скарат.Студено е,все още няма сняг,но е зима.Ето за това поне мога да се върна- малко по-топло е там,вътре отколкото тук.Подминах края на селото...колко много път,а колко малко и глупави неща ми се въртят в главата.Ще седна на някое възвишение и ще погледна отгоре как светят къщите,ще се огледам-не няма други като мен избягали и втренчени без мисъл.Затова ли трябва да се върна,защото съм сама в бягството си?Никой друг не бяга,всички се оставят да бъдат погълнати или?...
Аз се връщам,разбира се.При онези,които мразя и които ме карат да се гърча от болка всеки ден.Не,не ги обичам и то не защото го казвам сега,афектирана и ослепяла от злоба заради слабостта си,а защото е така.Не се връщам заради любовта,а защото ми се спи.Пък и мерната единица за моя вид любов(друга не знам да има)е страданието,само то.Да обичаш този,който те убива е невъзможно и противоречи на определението за любовта...затова не заради любовта,има друго чувство.Може би освен ,че ми се спи желая да се самоунищожавам всеки ден,когато влизам в дома.Жалко,че днес забавих това-нямаше смисъл.
А вътре е съвсем същото-този път се смеят.Аз ще поплача.
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря ви за оценките!
-
"Да обичаш този,който те убива е невъзможно и противоречи на определението за любовта."...често е така
Хубаво е!Харесва ми стилът ти! -
Много ми хареса края. Браво
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Един ден видях как омразата убива преди всичко мен. От тогава не ги мразя.
Един ден те пак се скараха. Намерих сили и ги попитах защо се карат и им казах, че това не е хубаво. А те ми казаха, че не се карали, а си говорели. От тогава ги съжалявам. Съжалявам ги за това, че живеят в тъмнина и невежество и дори не го осъзнават. Те нямат светлина, а аз имам.
Сега ми е мъчно за тях и ги обичам заради безнадеждността им и мъката им, която те не усещат, но аз усещам. Тяхната мъка. Сега бих поплакал, но не за себе си, а за тях.