Домът
Тази вечер подминах вратата на „дома”Когато приближих,по-силно от всякога ме връхлетя усещането,че за нищо на света не искам да вляза вътре.Не можех да видя и да понеса за пореден път да се изправя пред тези белязани от страданието лица.Обикновено скривам сълзите си до момента,когато си лягам,но не и сега,не бих могла.
Продължих нагоре по улицата;преди никога не ми се беше случвало по това време.Мислех си ,че ще ме е страх сама,но аз не чувствах нищо освен неосъзнатото желание да избягам по-далече.Започнах да разсъждавам:Защо трябва да се върна по-скоро?Ще се тревожат ли за мен ако изобщо не се върна?Не,няма – ще се скарат.Студено е,все още няма сняг,но е зима.Ето за това поне мога да се върна- малко по-топло е там,вътре отколкото тук.Подминах края на селото...колко много път,а колко малко и глупави неща ми се въртят в главата.Ще седна на някое възвишение и ще погледна отгоре как светят къщите,ще се огледам-не няма други като мен избягали и втренчени без мисъл.Затова ли трябва да се върна,защото съм сама в бягството си?Никой друг не бяга,всички се оставят да бъдат погълнати или?...
Аз се връщам,разбира се.При онези,които мразя и които ме карат да се гърча от болка всеки ден.Не,не ги обичам и то не защото го казвам сега,афектирана и ослепяла от злоба заради слабостта си,а защото е така.Не се връщам заради любовта,а защото ми се спи.Пък и мерната единица за моя вид любов(друга не знам да има)е страданието,само то.Да обичаш този,който те убива е невъзможно и противоречи на определението за любовта...затова не заради любовта,има друго чувство.Може би освен ,че ми се спи желая да се самоунищожавам всеки ден,когато влизам в дома.Жалко,че днес забавих това-нямаше смисъл.
А вътре е съвсем същото-този път се смеят.Аз ще поплача.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Хубаво е!Харесва ми стилът ти!
