Дори и само за миг

     Високо, много високо, на края на деветото небе, се намираше Бялото кралство на снежинките. Там живееха в мир и любов малките, пухкави създания. Всички бяха еднакво облечени с прозрачни, бледосинкави пелеринки, а на краката им блестяха атлазени пантофки. По цял ден се въртяха на пръсти с грация и финес, правеха сложни пируети, които щяха да им бъдат полезни за Големия полет към земята. По Протокол всяка снежинка трябваше да кацне сама, със собствен стил. В Голямата Бяла Книга, много подробно и ясно - със ситен бял шрифт, бяха изложени всички стандарти и техники за безопасно приземяване. Посочени бяха в детайли времето и мястото на излитане на всяка една снежинка – по-точно нейния Единен Бял Номер. Обикновено това се случваше по Коледа и главният терминал се намираше на десния край на деветото небе. Категорично и абсолютно бе забранено едновременното приземяване на големи групи снежинки, като в редки случаи се допускаше да кацат по двойки.

     Наближаваше времето, когато трябваше да полетят надолу към неизвестността и напрежението между тях растеше. Вече нямаше нищо интересно в необятния простор на деветото небе, техния роден дом. Навсякъде - все едни и същи, еднакво облечени, въртящи се и танцуващи снежинки.  Вечер те се струпваха уморени около Старата снежинка, която беше най-едра и бяла от всички. На главата си носеше корона от разноцветни кристали, а пантофките ú от фин, костен порцелан бяха подарък от предишната Кралица. В един обикновен бял ден тя просто отлетя на десетото небе. Казваха, че там бил истинският Рай на снежинките. Всички танцували вечни зимни валсове, главите им били украсени с блестящи коронки, а на краката си носели елегантни диамантени пантофки. За съжаление нито една снежинка не се беше върнала от там, за да разкаже.

     Младите снежинки слушаха своята кралица с възхита и страхопочитание, защото тя беше видяла много небета и  знаеше всичко за хората долу на земята. Имаше над хиляда прераждания, които заслужено я правеха Кралица майка на снежинките. Сега тя беше истинската господарка на деветото небе и повече никога нямаше да лети към земята.

-          Кралице наша, стара майчице, разкажи ни страшен ли е пътят надолу към земята? А какво представлява самата земя? Вярно ли е, че там е последната ни спирка? – питаха уплашено малките снежинки.

-          Скъпи мои деца, - започваше Старата снежинка с топъл майчински глас – не бива да се плашите от нищо. Очакват ви само красиви и вълнуващи неща. Вие вече се научихте прекрасно да танцувате. Знаете как бавно и плавно да се спускате към земята с грациозни движения и меко да кацате на нея. Ще прелетите през седем мъртви небета и земи, но най-синьото небе и най-красивата земя ще ви очакват най-отдолу. Там живеят най-прекрасните същества, които ходят тромаво на два крака, правят интересни движения с ръцете и си въртят особено главите, но не могат да летят като нас. Понякога се качват в някакви странни, различни по големина и дължина кутии, които им помагат да се предвижват по-бързо, но все така грубо и тежко, както по земя, така и по въздух.

-          А опасни ли са тези същества? Няма ли да ни наранят? – започваха да треперят младите снежинки и да се притискат една в друга от страх.

-          О, не, специално към нас те изпитват топли чувства. Най-много ще ви се радват малките, смешни същества. Те ще протягат ръчички нагоре да ви прегърнат за добре дошли, ще се опитват да ви задържат в малките си пухкави длани, но вие бързо ще се стопявате. Големите същества на два крака обикновено ходят с наведени глави надолу и в повечето случаи няма да ви забележат. Изглежда така е прието по техния Протокол. Ако някое голямо същество започне да гледа нагоре, да изразява радост от срещата си с нас, околните започват да го заобикалят и да го гледат особено.

-        Ах, нима е толкова опасно да ни се радват? – недоумяваха все повече малките снежинки - Та ние сме толкова безобидни и освен това сме за кратко време гости на земята... Казват, че някои снежинки били дълголетнички, живеели до два-три месеца, а други веднага умирали.

-          Продължителността на нашия живот е различна и зависи от мястото, където ще кацнете. Най-хубаво е да сте всред хората. При тях винаги е интересно.  Е, няма много да издържите, но пък те от все сърце ще ви се радват. На земята има безлюдни, студени и опасни области. Веднъж изкарах триста години на едно такова място и щях да умра от отчаяние и скука, като изключа големите бели мечки, които изобщо не ми обръщаха внимание. Но това е една дълга и тъжна история. Бях млада и непокорна снежинка, наруших Протокола за голямото и меко кацане и вместо от десния край на небето полетях от левия. После ужасно много внимавах откъде ще излетя и къде ще кацна.

-          Не, кралице наша, не искаме да умираме, точно когато ще ни бъде най-интересно. - недоумяваха снежинките- Какво нещо е живота само, докато се завъртим във вълшебен танц и в мига, когато някой искрено ни се зарадва, трябва да се стопим. А защо ще трябва да летим към земята, не можем ли да си останем тук, виж колко ни е хубаво заедно, майко кралице?

-          Разбира се, че можете да си останете при мен колкото искате, но виждам, че започна да ви става скучно и безинтересно. Не е нашият, истински живот.- въздъхна кралицата. - Ние сме в един непрекъснат кръговрат. Раждаме се, учим се да танцуваме, летим надолу, стопяваме се на земята, прераждаме се и пак започваме всичко отначало. Хубавото е, че никога не знаем къде ще кацнем. Всеки път е толкова различно и вълнуващо. Някои от вас ще се стопят веднага, а други по-бавно. Колкото повече летите, колкото повече се въртите и танцувате, толкова  по-бавно ще се приземявате и повече неща ще виждате.  Ще ви бъде много трудно, почти невъзможно да се запазите бели и чисти, когато кацнете на земята.

-          Ах, нима е невъзможно завинаги да си останем такива, каквито сме сега? – все повече се объркваха малките снежинки.

-          Красиви сте само, когато летите. Бавно ще се стопявате и ще бъдете постепенно окаляни след всеобщата радост, с която ще бъдете посрещани. Разбира се, пак повтарям, че всичко зависи от мястото, на което ще попаднете. Всичко е въпрос на  късмет. В началото ще ви се радват, всеки ще иска да ви вземе в шепите си, ще ви стискат, ще ви търкат в бузките си, докато бавно се стопите и изчезнете между пръстите им.

-          Не, не искаме да ни мачкат и стискат, искаме да си останем снежинки. За това ли беше всичко – тези изморителни танци, които трябваше да усъвършенстваме - разплакаха се младите снежинки.

-          Вие винаги ще бъдете и ще си останете снежинки за хората. Ще радвате децата, те ще ви превръщат в топки и снежни човеци. Ами то това е смисълът на нашето дълго спускане надолу -  да направим щастливи децата, а защо не и техните родители. Дори и само за миг.