Преди години, угърчинците са живеели предимно по колибите си, не рядко дори през зимата. От родителите си зная, че децата ходели пеша на училище, изминавайки дълъг път. Трябвало е да учат, но и да помагат на семействата си в земеделието, скотовъдството... Татко ни разказваше, колко трудно са се придвижвали в дълбокия сняг от колибата ни до селото и обратно - разстояние над седем км. ... Но, наследена от дедите хитринка помагала - топлила и засищала глада. А тъй вкусна и полезна е тиквата! Да, през зимата с парчета тиква, току-що опечени (и леко почернели) на огнището, под връшника и напъхани в пазвите, или по джобовете, по-лесно нашите близки са минавали пътя до училище... И от практичността на предците ни, от името на чудесния плод, за рода се лепнало, (вече май е забравено), благозвучното и малко смешно прозвище „тиквари” ... По подобен начин и родът на майка получил своеобразния прякор "кривондели" от нейния баща, участник в Първата Световна война ... Не толкова лесно той е изкарвал прехраната на своето многолюдно семейство. Понякога, дядо карал дърва чак на пазара в Плевен. Често обаче това май не са били дърва, а криви сиромашки вършини. И веднъж един селянин го попитал: " От къде ли са тези кривондели “? А моят дядо вече сам започнал да подпитва селяните, шеговито повтаряйки след тях: "На кого ли са тези кривондели “? ... Преди ред поколения, един от прадедите ни по бащина линия, бил горски ... „Пешият горски“ - вероятно е обикалял горите не на кон, a пеша... И за благозвучие, буквата ''ш'' се превръща в ''ж'' - в нашето оригинално фамилно име Пежгорски… Слава Богу, живо все още!... ...
© Дора Пежгорска Всички права запазени