Драмата на един Нарцис
Като всеки един дълбоко уважаващ себе си Нарцис, в дома си той имаше много огледала. Беше много красив, най-вече в собствените си очи и изключително талантлив, тъй като нещата, които правеше, според него, бяха най-добри. Освен това си имаше и задължителния набор от ласкатели. Хора, които той някак си бе омагьосал с чара си и които го следваха навсякъде, за да му повтарят непрекъснато колко невероятно много е неповторим и прекрасен в това, което прави. Те горещо се прекланяха пред особата му и му бяха необходими точно толкова, колкото слънцето и въздухът.
В самото начало всичко си беше напълно в рамките на нормалното, доколкото може да се нарече нормална тази негова странност. Той си живееше щастливо, озарен от собственото си въображаемо сияние и всеки Божи ден приемаше приветствия - кога искрени, кога - не, от хората, които го харесваха - кои безкористно, кои - не съвсем.
Но един ден, заставайки за пореден път пред най-голямото огледало, което притежаваше, той изведнъж се почувства много по-различно от всеки друг път. В огледалото си той видя, че е станал много по-велик, по-красив, по-можещ и по-силен от обикновено. И му хареса! Много му хареса! Чувството беше толкова силно, че точно в този момент съзнанието му се замъгли необратимо и фатално, а усещането му за реалност и самооценка тотално и завинаги отлетя в небитието. И вярно е, че човек каквото сам си направи, никой друг не може да му го направи, но честно казано, в неговия случай, най- виновни за състоянието му бяха единствено и само неговите ласкатели.
И всъщност, точно това беше и моментът, от който нататък нещата тръгнаха на зле. Нарцисът стана ненаситен, нуждата от непрекъснато внимание му създаваше само грижи. Ако беше недостатъчно, той ставаше нервен, а на моменти дори и деспотичен. А ако, не дай си Боже, такова липсваше, трагедията беше неописуема. Разбира се, тази промяна много скоро бе забелязана и от ласкателите му. Те така се уплашиха, че един по един, дори и най-верните, започнаха тихо и кротко да се отдръпват от него. И това продължи...
Сега същият този Нарцис е напълно сам. И тъжен! Много тъжен! От време на време сам подхранва егото си, като сам си повтаря колко е изящен и съвършен, но това далеч не му е достатъчно. И допълва необходимостта си, като много дълго време прекарва пред огледалото. С времето все по-дълго и по-дълго... Само там се чувства най-добре. Направи ли крачка встрани - край, той вече губи почва под краката си. Вече не е той.
И тогава стана чудо! В съзнанието му грейна една невероятно добра идея... Той тръгна по белия свят - сам! Но носейки на гърба си едно огромно огледало...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светла Асенова Всички права запазени
Моя нарцис през ден го карам да се изповядва и ако не иска - бой, бой, ама инат е, неговата кожа, нарцистична