Беше Петък сутринта и слънцето още не се беше издигнало високо в небето. Лъч светлина се протягаше измежду струпаните сиви облаци, като озаряваше през открехнатия прозорец бледото лице на Ашли. Тя беше на 17 години, със слабо почти измършавяло телосложение, а празният и поглед блуждаеше по тавана. Беше 8 часът сутринта и будилника зазвъня напористо, за да напомни на младото момиче, че е време за училище. Но Ашли беше будна от часове, клатеше се отпусната на стола и бавно си дърпаше от грижливо свитата "цигара" като издишаше на малки облачета върху тетрадката пред нея. Тя стана и започна да напъхва бързо всичко от бюрото си в голяма раница обрисувана с химикал и черен маркер. След това отиде в банята, застана пред замъгленото огледало и отметна черната си права коса. Раменете, шията и ръцете и бяха покрити с пресни синини, а лицето и все още не изразяваше никаква емоция. Момичето нахлузи дънките проснати на леглото, сив пуловер с висока яка и изтъркания Конверс от миналата есен. И като че ли не стигаше всичката тази сивота. Ашли затвори вратата след себе си и стигна до стълбите, където сивите и очи срещнаха мрачния поглед на баща и. Той беше на около 40 години, привидно висок и корав мъж. Устните му се разделиха в лукава усмивка, свивайки пръстите на дясната си ръка в мощен юмрук. Мъжът се отмести и Ашли изтича навън ужасена. Леките конвулсии по тялото, които я краха да трепери, и припомниха какво се беше случило предната вечер. Тя заби поглед в земята и започна да крачи бавно към училище. Когато стигна високата сграда, тя вдигна поглед и остана смаяна. Струваше и се че голямото сиво небе всеки момент ще се сгрумоляса върху даскалото, движейки се нагоре - надолу, а също че гравитацията под нея губи свойствата си. Всичко това я накара да се изсмее високо, след което тя прекрачи прага на даскалото. Младото момиче се движеше като сянка по коридора и не мислеше за нищо. Класната стая вече беше пред нея и тя настисна дръжката на вратата. Часът по Биология вече беше започнал и съучениците и правеха тест. Когато Ашли наруши тишината с присъствието си, едно от момчетата извика подигравателно:
- Аааа призрак!!!
В този момент целият клас вече се заливаше от смях, а учителката подкани Ашли да седне на мястото си. Глъчката в стаята утихна и всички продължиха да правят теста, само Ашли ровеше в огромната си раница като че ли търсеше съкровище. Биоложката се приближи, слагайки си очилата, които бяха поне 6 диоптъра и впери поглед в огромните зеници на ученичката си. Ашли се засмя, прикривайки устата си с ръка, защото все още беше напушена и си представи как може да изгори мравка на слънце с огромните лупи на даскалката. Смехът на момичето тотално изкара извън нерви биоложката и тя изгони Ашли с думите:
- Следващият път ще влезеш в часа ми само с баща си! Неудачница!
- Да, да...само през трупа ми! - отвърна подигравателно момичето и напусна стаята.
Тя все още не знаеше, че това са последните думи които изрича. Последните думи, които сякаш бяха игра на съдбата и носеха неизбежно послание за бъдещето на младото момиче. В същност, като че ли живота за нея вече беше приключил. Тя отдавна нямаше приятели, а и не се интересуваше от това, защото комуникативните и способности бяха достигнали дъното. Интересуваше се само с какво ново може да се надруса, за да пристъпи телесната и душевна болка от тормоза на баща си. В момента на лицето и беше изписана угриженост, защото беше забравила пакетчето с ценното за нея съдържание. Тя усещаше че тревата я отпуска и силно желаеше да се надруса отново. Скоро дойде междучасието и тя отиде зад даскалото, където се събираха останалите от "нейният вид", плюс двама от долните класове, които зареждаха групичката. Дейв, който беше в 10-ти клас, поклати глава в знак на отрицание, когато Ашли отправи директно въпроса дали има от "нейното". В този момент започна да роси, а сивите облаци бяха станали почти черни. Очите на момичето потънаха в тъга, а няколко капки дъжд се плъзнаха по лицето и, придавайки по-драматичен вид на събитието. Дейв не остана безучастен и с няколко бързи движения извади какви ли не "бонбонки" от раницата си. Ашли дори не се замисли а взе набързо 2 "бонбончета", пъхна ги в джоба си и тръгна обратно към входа на даскалото. Часовете отново бяха започнали. Само безличната фигура на Ашли се рееше по коридорите, а черни мисли бяха заляли нетрезвото и съзнание като убийствено цунами. Тя влезе плахо в тоалетната на 3-я етаж, като въртеше между пръстите си 2-те хапченца. Ашли остави раницата си на земята, стъпи на мивката и бавно се покатери до отворения прозорец. Когато се намести, Ашли глътна 2-те хапчета и се облегна на рамката на прозореца. Навън вече беше започнало да вали и тя наблюдаваше как огромните капки се плискат в новообразувалите се локви. След няколко минути започна да и се струва, че капките падат все по бавно и по бавно и дори можеше да чуе ехото от плискащите се капки вода, които се разделяха на все по-малки. Тя подаде главата си през прозореца и усети капките върху себе си. Това чувство започна да я изпълва с еуфория, за това тя протегна ръце към дъжда и си пожела да бъде като капка дъжд - лека, чиста, прозрачна, без форма...Ашли вече съвсем не беше на себе си, чувството и за самосъхранение беше изчезнало безследно. Единственото и желание беше да се превърне в капка дъжд, за това тя отпусна тялото си назад в очакване да се слее с дъжда. 
След няколко секунди бездушното и телце лежеше на земята, а капките дъжд отмиваха кръвта от лицето на Ашли и плакнеха големите и сиви очи, които продължаваха да гледат небето. По прозорците се насъбраха ученици, учители излязоха навън и всички бяха в недоумение. Около час по-късно, няколко полицая разпитваха съучениците на Ашли. Единият беше от отдел убийства и се запъти в коридора към момче с бяло яке, не много висок и изрусена коса. Полицаят сложи ръка на рамото на момчето и го попита:
- Познавахте ли Ашли Скот?
- Да, беше наркоманка! - отговори ясно и точно момчето с бялото яке и се обърна. Беше Дейв...